От гледната точка на Ину.

Стоях си вкъщи заедно със Соуши и Алкара. Курама все още ми липсва. Искам отново да го видя. Бих дала всичко. След малко Алкара дойде.

-Мамо?

-Да.

-Добре ли си?

-Да. Спокойно не се притеснявай.

Сега и Соуши дойде. Той го хвана за ръката.

-Аз ще го изведа на вън да си играе с Яо.

-Добре.

-Искаш ли да ти донеса нещо? Суши например.

-Мне не. Спокойно не се притеснявай. Ти го Заведи и остани при него. Аз ще намеря, какво да ям.

-Добре. Сама не стой гладна.

-Спокойно.

-Чао Мамо.

-Чао.

Те излязоха. Аз си останах сама. Не съм гладна. Ух. Я просто ще отида да се по разходя. Излязох от къщата и Заключих. Запътих се към гората. Надявам се да успея да се отърва от мислите. Дано. Сега Нанси и Юги са в болница. Кил изчезна и не остави следи. Какво ли я е накарало? Поне Яо е добре. Онзи Тики наистина добре ни изненада. Но онези думи ме преследват. Какво толкова имаше предвит.

,, Във спомени,,

-Разкарай се Тики, иначе ще те убия.

-Давай. Па той пак ще загине. Един път умря. Сега му остава още един път.

,,Край на спомена,,

Какво имаше предвит? За Курама ли се отнася? Ако той е жив, а Тики само чака да го убие? Само да посмее. Тогава ще види що за дявол съм. Тогава нещо ми просветна. Погледнах една пещера. Влязох вътре. Пещерата беше пълна със скъпоценни камъни. Много са красиви, но сега хич не ми е до това. Тики ми провали настроението. Аз все пак разгледах. Да камъните са хубави, но няма да ми върнат Курама. И то никога. Още съм ядосана на Клеар. Как искам Юги да не го беше убивал. Тогава аз щях да го убия и ся щеше да види на какво съм способна. Тогава един камък заблестя. Аз отидох при него. Той беше червен. Доста е хубав и дори имаше форма на роза. Взех го. Когато се осъзнах разбрах, че съм в стаята си. Бях си на леглото. Огледах се. На бюрото ми е камъка. Явно той ме е пренесъл до тук. Взех го и той се превърна в медальон. Сложих си го. Колко е красив.