От гледната точка на Яо.

-Яо май това беше лоша идея, ако знаех, че така ще се случи нямаше да те пусна да отидеш без мен, а и дори и на поляната, а там е доста безопасно. Не знаех, че ще отидеш в гората. Ужасно много се притесних. Помислих си, че ще те загубя. Знам, че още си малък, но изрично ти казах да стоиш там.

-Да разбирам. Извинявай. Не исках да те тревожа. Просто не биваше да ме пускаш.

Аз бях Навел глава. След малко се блъснах с него.

-Да не те бях пускал ли?

-Да. Тогава нямаше да отида в гората и тогава нямаше да се тревожиш и и тогава нямаше да докарам неприятности на Алкара. Само аз съм виновен. Можех ме да загинем. Изобщо не биваше да ме пускаш.

Аз се разплаках и избягах от тате. Прибрах се направо в къщи и то право в стаята си. Заключих вратата и легнах на леглото, продължавайки да плача. Не му бях сърдит, но...Просто не биваше да ме пуска. След малко се почука на вратата.

-Яо, Яо. Яо Моля те отвори вратата.

Не исках да отварям. Сега бях прекалено тъжен.

-Яо, отвори. Това съм аз Юга.

Юга ли? Но той не бива да е тук. Какво прави чичо тук?

-От къде да знам, че си ти?

-Повярвай ми. Моля те. В момента баща ти е долу. Това съм аз Юга.

Не знам. Тате и чичо имат почти идентични гласове. Как да разбера, че това е чичо? Все пак станах и отключих. Това наистина е чичо.

-Яо?

Той влезе вътре и седна на леглото, а аз Затворих вратата и отидох при него. Той ме вдигна и ме постави в скута си.

-Защо си му сърдит?

-Не аз, аз не му се сърдя, но това нямаше да се случи ако не беше ме пускал.

-Стига Яо. Той не знаеше, че ще стане и ти не знаеше. Това сега е в миналото. Той сега е долу и се тревожи за теб. Чуди се защо му се сърдиш?

-Така ли?

-Да в момента е в стаята си и се обвинява.

-Но не. Той не е виновен.

-Тогава му кажи. Той ужасно много се притеснява.

- Добре.

Аз станах и отидох в стаята на тате. Той стоеше и ръцете му бяха скръстени.

-Тате?

-Яо?

Аз отидох при него.

-Не ти си виновен. Аз не ти се сърдя.

-Така изглежда. Щом избяга и не искаше да ми говориш.

-Не исках да бягам. Просто се почувствах виновен. Не знаех какво да направя. Не исках да се чувстваш така.

-Все едно. Стига ми да не си ми сърдит.

Той ме прегърна.

-А мама кога ще се прибере?

-Не знам. Надявам се скоро.