В селцето нямаше много тийнейджъри. Главното население бе от деца, възрастни и вече поживели си хора, както се изразяваше Мия. Тя бе любимката на повечето учители заради своите любознателност и любопитство. Бе от децата, които не бързаха да пораснат, често се държеше детински, и все пак негодуваше когато не се отнасят с нея като с равноправна. Вярваше, че ѝ се полага съответното уважение, дори да беше само трети клас. Четвърти, всъщност. Все забравяше.

Днес най-близката ѝ приятелка, с цели шест години по-голяма от нея, имаше рожден ден. Братът на Мия - Галилео - тъкмо връхлетя с всички сили в дома им, притеснявайки се, че са закъснели. Имаха около два часа на разположение. 

Тя се засмя. Ако знаеше, че в мислите си все още го нарича с цялото му име, щеше да му призлее. А той така или иначе все си намираше поводи да бъде притеснен.

- Мия! – по челото и носа му се стичаха капки пот, беше направил гузна, смешна физиономия – Съжалявам! Напълно забравих..

- Гал, казах ти, че ще имаме поне час до рождения ден. Всичко забравяш. – Засмя се отново гръмко. Брат ѝ се възхищаваше на нейната философия, духът ѝ, веселото настроение. И все пак не я разбираше.

- Слава богу! Прости ми.

                                             ***

Жената рядко нямаше какво да прави. Обикновено деня ѝ бе пълен, препълнен със задачки, удоволствия. Когато не можеше да се справи или пък беше от дните, пригодени единствено и само за сладка дрямка, се обаждаше на Гал. Най-често го пращаше за своите ароматни пръчици, в магазина, в който хич не му се стъпваше.

Какво да прави сега обаче? Не ѝ се дремеше, не ѝ се рисуваше, четеше , нито излизаше. Днес дори не ѝ се флиртуваше. Реши, че е време за промяна и без да му мисли много се запъти към фризьорския салон.

                                                  ***

Нежната ръка, облечена в кожена ръкавица натисна кръглата дръжка и жената влезе в салона. На смяна беше фризьорката, близка приятелка на съседката пред развод.

Това беше едно забавно стечение на обстоятелствата.

- О, мила, знаеш че това са пълни глупости! - каза пълничката фризьорка, загледана в телевизора на стената - И дума да не съм чула, имам още много клюки да ти разправям, а и днес нямам никакви клиенти. Не си тръгвай, мога дори кичури да ти направя.

Приятелката ѝ, също загледана в сапунката, която бе пусната, се усмихна, настани се отново на стола и съвсем преднамерено игнорира новодошлата.

- Добър ден! - поздрави фаталната жена - Виждам, че сте много заети, но дали ще можете да ми направите прическа? Имам нужда от нещо ново. - Тази нахална, горделива усмивка така раздразни двете жени, че не можаха още дълго да се преструват на разсеяни.

Сядай, хайде. - Каза накрая пълната жена и скръцна със зъби. - Агнес, ще се видим утре, съжалявам.

- Няма проблем, и без това тук стана твърде претъпкано. - Изплю приятелката и побърза да излезе. Като че ли се бе спънала на изхода.

- Е, какво ще бъде? Искаш нещо ново? Май винаги си искала нещо ново, а? И чуждо? - Още преди да получи реакция от клиентката си, жената се съвзе, изкашля се и се усмихна, като бе повече от сигурна - тази усмивка ясно ще покаже, че не се връзва на чарът на тази проклета Джансън. Що за име бе Джансън, въобще?  Дори не бе толкова красива! От тук можеше да види ситните бръчици, заобиколили тъмните ѝ очи. И тази очна линия... Като че ли живееше в Ню Йорк, а не в това забравено от Бога селце!

- Имаш нещо на зъбите си, Елизабет. - Прекъсна жената нейният мисловен монолог, сочейки с деликатен, едва забележим жест към захабените ѝ зъби.

                                                                 ***

Часове по-късно, Джансън отново бе на малката тераска в жълтата си къща. Чадърът грижливо бе оставен на масичката пред нея. Докато препрочиташе ''Десет малки негърчета'' на Агата Кристи, новите карамелени кичури в кестенявата ѝ коса чудно подчертаваха скулите ѝ, а мушкатата озаряваха лицето ѝ в мека алена светлина.Трябваше по-рано да направи тази промяна. Чувстваше се освежена и готова за предизвикателства.