Ако можеше да се каже само едно нещо за жената в жълтата къща на улица ''Дрю Мейт'', то нямаше да бъде добро. Не и ако излизаше от устите на комшийките, обречени да бъдат скучни домакини, не и ако го казваха мъжете, които беше отхвърлила безпощадно. С вечния си жълт чадър и задължителен червен мотив в облеклото, жената се разхождаше с високите си токове така, сякаш малкото градче бе сцена, на която ѝ липсваше публика. На нея имаше само един актьор и режисьор, като и двете роли ѝ бяха поверени. Разбира се, стараеше се да бъде възпитана, та винаги поздравяваше, дори онзи път, когато една от съседките ѝ я бе хванала с мъжа си. Не беше виновна, че мъжете я преследват - казваше си - жените им са виновни, че не ги задържат при себе си. 

Както всеки друг ден, и този не започваше различно в селцето. Далечните петли, в областите, отделени от центъра, кукуригаха и известяваха раждането на новия ден. Въпросната жена отдавна бе будна и вече поливаше червеното Мушкато на външната тераска, черните и белите рози на стълбите пред входната врата, и Коледната звезда, която бе нарекла Игрид. След като свърши с поливането и им се полюбува, се върна на терасата, където допи все още топлото си черно кафе и запали цигара. Въздухът беше хладен, небето - все още сиво. Любимото ѝвреме от денонощието. Траеше не повече от половин час и човек не станеше ли навреме, щеше да го изпусне.

Парата, излизаща от устата ѝсе смесваше с ароматния цигарен дим, политаше нагоре и се изгубваше в полумрака. От открехнатата врата на кухнята долиташе благоуханието на канела. Последната пръчица, с която парфюмираше дома си, тъкмо догаряше. Така постави първата си задача за деня - да купи нови пръчици.  

 Единствената антикопродавачка на иначе доста близо до центъра улица ''Дрю Мейт'', тъкмо отваряше магазина, в който работеше. Днес бе сряда, единствения ден, в който започваше работа в седем. Наистина мразеше срядите. Когато застана зад касата и огледа за пореден път боклуците, с които бе заобиколена, си каза наум, понеже държеше да се знае - че тя няма нищо общо с това. Нито с износените, счупени и неработещи часовници, нито със старите книги, повечето от които езотерични. И определено идеята да се сложи щанд за всякакви ароматни продукти, с нищо свързващи се или допринасящи за обстановката, не бе нейна.                                             Пред матовото стъкло на магазина се изпречи нещо червено. Няма кой друг да е - помисли си тя - повлеканата на града отново идва със своето високомерие да купува ароматни пръчици. Понякога се застоява повече, разглежда антиките, но в крайна сметка тръгва само с 5-6 кутийки от ароматизаторите. Вратата се отвори, вътре грациозно влезе жената, облечена в червено палто с огромни черни копчета и, разбира се - жълт чадър.

 - Добър ден! – Усмихна се жената искрено, сякаш денят за нея не може да бъде нещо различно от хубав, но в усмивката ѝопределено се четеше нарцисизъм, някаква тънка нишка на арогантност.

- Не може да влизате с отворен чадър. Ще съборите антиките. Събирани са от цял свят. - Сопна се хладно продавачката. Всъщност се съмняваше предметите, които продава да са наистина ценни, а и пет пари не даваше за тях. Наложи се да си спомни, че жената е един от малкото ѝкупувачи, редовен клиент, и пое въздух, стисна устни и се усмихна преднамерено фалшиво. - Добър ден! 

Вече връщаща се от магазина, с хартиена кесия в дълбоките джобове на палтото, жената спря пред терасата на една сиво-кафява къща. Гледаше право в прозореца, чието перде на флорални мотиви бе достатъчно притворено, за да вижда поредната свада на собствениците на дома - жена и отегчения от нея мъж. Караниците започнаха след като Жената, Фаталната жена с жълтия чадър, му отвори очите. Тя харесваше прякора си. Започнаха да го използват по неин адрес когато въпросния мъж си изгуби ума по нея, реши да се разведе, а тя просто му каза това, което казва на всеки мъж, въобразил си, че се е докоснал до сърцето ѝ- ''сбогом''. 

''Сбогом'' и една слънчева усмивка.

Усмихна се и сега и продължи по пътя си, като остави виковете: ''Не смей да ми говориш за нея!'' след себе си. Не бе сигурна на кого принадлежат, понеже поначало жена му имаше доста мъжествен глас.