-О, Ави... Миличка. Признай си, че го искаш от както ме видя за първи път на улицата! Сънувала си го всяка божа вечер след това. Не бях ли аз твой и не беше ли ти - моя?
-Н-не... Саул.- стисках възглавницата много здраво. Той се приближаваше още и още и гледаше по-жадно от преди малко. Когато стигна до леглото ми се надвеси над мен, като се придържаше с ръцете си от двете ми страни. Нямаше от къде да избягам. Затворих очи и се предадох. Не искам да се мъча напразно.

Изведнъж се чу почукване на вратата. Тъкмо си поех въздух да изкрещя и той сложи ръка на устата ми. Направи ми знак да мълча.
-Ави? Ема е. Забрави си телефона у нас. Донесох ти го.-аз само мълчах, а Саул стана и отвеси. Заповяда ми да отворя и да си го взема. А той се скри.

-Извинявай Ема. Бях заспала. Благодаря за телефона.
-Хей... Не ми изгелждаш добре. Всичко наред ли е?- понеже вратата ми се отваря навътре, Саул не виждаше какво става. Аз и направих знак да каже, че си отива и аз ще и кажа, че ще я изпратя.
-Добре Ави. Радвам се, че пак се видяхме, но имам много работа, която за съжаление трябва да свърша и за това. Чао, чао.
-Ще те изпратя.- Казах и аз и изтичах долу с нея. Взех си чантичката по най-бързия начин и излезнахме. Както винаги тя оставаше колата отключена и аз влязох и седнах. Тя ме последва.

-Карай бързо. КАРАЙ!! Ема тръгвай.-тя тръгна. Аз въздъхнах и погледнах назад. Нямаше го. Измъкнах се от него за малко.
-Какво ти е? Какво става?
-После въпросите, сега ме закарай в училище.

Когато стигнахме аз излязох от колата.
-Отиди и остави колата някъде, където да не е тук.
-Ъ? Добре.
-Аз ще ти звънна, за да ти обясня къде съм.
Тръгнах към входа на училището. Под втората плочка, на втория ред зад втората колона имаше ключ. Той е за мазето. Най-сигурното ми място. Някой друг път ще ви обясня малко повече за него и от къде знам къде се крие ключът.

Влязох в мазето, което не изглеждаше толкова зле. Използвам го от пети клас и да кажем, че съм свикнала с обстановката. В едно счупено шкафче бях оставила одеало, което постилях, когато идвах тук. Имах и едно яке, с което се обличах, защото там е студено. Опрях се на стената и започнах да плача. Защо го направи? С какво му бях виновна? Защо? А аз му вярвах.

В този момент получих съобщение "Къде си?" от Ема. Звъннах и й обясних къде съм и тя намери пътя до мен.

-Ави какво се е случило?
-Нищо не се случило.-казах през сълзи.
-Как да не се е случило? Та ти плачеш...
-Той ми каза да не казвам...
-Кой?- попита внимателно, карайки ме да и се доверя.
-Саул. Всичко вървеше добре, докато не дойдохме у нас. Искаше да го направим Ема... Беше заключил вратата, завесил прозорците и ме гледаше така, сякаш искаше да ме разкъса. Не знам как съм могла да му повярвам.
-О, Ави...- тя ме прегърна. Усетих как трепереше от студ. Отворих шкафчето отново и извадих една много дебела и топла жилетка, която виднъж бях забравила тук.
-Облечи я. Тук е студено.- когато й я подадох много се зарадва.
-Винаги ли идваш тук, когато си тъжна?
-Само тук мога да се скрия от света. Ти си първата, която узнава за това място.
-Хах... Дванайсет години в това училище, а не знам, че има мазе.
-Хахах.. Аз го открих, когато бях пети клас.-засмяхме се тихичко.
-И сега? Ще заминеш ли с него за Италия?
-Ави аз го обичам... А и нищо не ми направи...
-Ако не бях аз... Ако не беше телефонът ти... Щеше сигурно сега да съжеляваш, че си се родила.-аз пророних още сълзи, защото тя беше права.
-Ема, знам, но...
-Нищо не знаеш Ави...
-Аз го обичам... Може да е бил пиян... Да не е знаел какво е щял да стори...
-Ави... Искам да знаеш, че ти вече си голяма имаш глава на раменете, можеш да мислиш и сама да взимаш решения, но вратата ми е винаги отворена за теб и ако искаш да избягаш от някого или да се скриеш от света - аз съм насреща.
-Това означава ли, че ще дойдеш с мен в Италия?-попитах опитвайки се да се успокоя.
-Ако отиваш ти, отивам и аз. Не бих те оставила сама с този малоумник.
-Много ти благодаря.-прегърнахме се.
-Няма защо... Искаш ли вече да излезем от тук?
-Да.-казах тихичко. Двете сгънахме одеалото и всимко прибрахме обратно в шкафчето.

•○●На другия ден●○•

Спах в къщата на мама и тате, защото нямах намерение да остана сама тази вечер. Естествено мама и тате не знаеха нищо за случката ми, иначе нямаше да ми позволят да замина.

Сега е 8:48ч. и аз реших да си ходя. Слязох по стълбите и видях майка си.
-Добро утро, скъпа.
-Добро да е мамо, но аз тръгвам...
-А как така? Няма ли да останеш поне за закуска?
-Н-не. Имам да свършвам куп задачи, все пак утре заминаваме.
-Добре, мила. Пази се.-тръгнах към изхода и като чух мама да казва "Пази се." спрях на място и затворих очи. Исках да се разплача. Обърнах се и помахах за чао.

Позволих на сълзите си да се стичат по лицето ми, когато излязох. Бързах колкото можах към нас, защото заминах Саул вътре и къщата беше отключена... Бог знае какво е можело да се случи.

Когато стигнах къщата си, отворих вратата. Видах Саул да спи на едно кресло срещу  входната врата. Изнервих се и ряснах вратата толкова силно, че той се събуди и падна от креслото.

-Ави?

Хелоу еврибади. Ето я и новата глава. Надявам се да ви хареса и пак да започнете да четете историята ми. Благодаря, ако вече сте прочели и вотнали.💕