Обичах те, обгрижвах те,
гледах нищо да не ти липсва.
Правех компромис след компромис.
Давах и давах, ала
напразно всичко е било.

Предаде ме, нарани ме.
От мен започна да ти писва
и разби създадения от нас оазис.
Взимаше и взимаше, ала
и това не ти е стигало.

Защо просто не ми го каза?
Защо реши с мен да си играеш?
Защо не сложи край,
в момента, в който разбра,
че вече не ме обичаш?

Не, ти не направи нищо друго
освен да се преструваш, да ме лъжеш
и игрички с мен да си играеш.
Виждах го, усещах го
и мълчаливо страдах,
но така и не успявах
аз да сложа край.

Не успявах, до онзи ден,
денят в който ми доказа,
че ти не си за мен.
Всяка граница премина
и сърцето ми разби.
Не преувеличавам, знаеш го и ти.

Но знаеш ли, смятах че вече е било разбивано,
че чупили са го други и преди,
но оказа се невярно.
Всички преди теб дошли
само леко са го ранявали.

Но после се появи ти,
взе го в ръцете си,
държа го, милва го, целуна го,
а после, после го стисна и
силно в земята го запрати.

Ето тогава наистина я усетих,
болката отляво. Сърцето ми се пръсна
на хиляди, хиляди малки
парчета, които едва ли някога
ще успея изцяло да събера.

В онзи момент, заради теб,
усетих физическата болка
от разбитото сърце.
Благодаря ти от сърце!
О, чакай!, не ми остана такова,
защото ти ми го отне!