Твърде дълго свита стоях, тихо,
търпях всичко кротко, мълчаливо,
всяка болка, всеки удар, всяка рана
както нова, така и стара.

Нищо не можех да изразя навън
живеех в тих кошмарен сън,
докато крещеше моята душа,
без да има кой да я слуша.

Като птица с отрязани криле
оставиха ме всички те.
Сърцето ми разбиха на парчета,
от тиха мъка бях обзета.

Но тишината стана твърде шумна,
повече унижения не можех да преглътна.
Разбунтувах се и най-сетне се изправих.
Няма да търпя повече. Реших!

Вече няма да си играят с мен,
да ме обиждат, нараняват,
да държат душата ми във плен.
Оставям ги с тишината сами да се оправят.

От надеждата, която ми остана
ще си създам нови крила
и ще се измъкна от тази тъмнина.
Тихо ще ги оставя с тяхната неизпитана вина.