Олег караше зад другите две коли (на Сергей и Присъдата) в тишина. Пушеше цигара (да, вече бе пропушил официално — какво му пукаше, и без това беше пътник, а цигарите го караха да се чувства като част от компанията) и се наслаждаваше на нощния, гладък асфалт, по който колата се движеше по приятен и релаксиращ начин, въпреки високата скорост.

Алла пиеше от енергийната напитка, която си беше взела от бензиностанцията и също пушеше от време на време. Не говореше вече. Освен че бе потънала в мислите си, се чувстваше и някак виновна, че бе любопитствала. Но най-вече бе разтърсена. Умът й не побираше как човек се справяше с такава новина!

Не знаеше как да общува с Олег. Той не беше като нея. Не беше като никого от хората, които бе срещала. Беше човек, който знаеше кога точно щеше да умре — и то след толкова малко време...

Тя бе някак... разочарована. Разочарована и тъжна. Гледаше през отворения прозорец, облегнала брадичка на дланта си, и просто опитваше да изпразни главата си. За момента безуспешно.

- Нека те питам нещо, истеричке. — Олег развали тишината, от устата му излизащ гъст дим, след като беше дръпнал солидно от цигарата си.

Алла го погледна и се прокашля, опитвайки да се оттърси от кочината в главата си и да изглежда непринудено. Дори се усмихна, кимайки към него да си зададе въпроса.

- Не си пълнолетна. — започна Олег, при което Алла изцъка с уста.

- Почти съм!

- Почти си, добре. — подсмихна се момчето. — Но как така баща ти те е пуснал на море с голяма компания от момчета? По-големи от теб. И далеч не... кротки, така да го кажа.

- Пфт. — изсумтя Алла. — Баща ми... ами, там е малко сложно.

- Улесни го. — подкани я Олег да му разкаже. — Имаме предостатъчно време.

- Виж, семейството ми е голямо. Имам двама братя и три сестри. Сестрите ми са по-големи, а братята ми са след мен. Баща ми винаги е искал синове. Аз съм била като поредното разочарование. Не че искам да се оплаквам, но у нас никой не ми обръща особено внимание. "Имаш ли пари?" "Имам." До там. Общо взето. Правя си каквото искам. Щом още не са ми обърнали внимание след всичките глупости, които направих, значи няма какво да помогне.

Олег сбръчка чело, някак недоволен и раздразнен от чутото.

- Не се изживявай като недооцененото дете. Сигурен съм, че преувеличаваш и си обичана.

- Не се изживявам никак, бе, грозен! — раздразни се Алла от коментара му. — Знам, че ме обичат. Но определено не ги интересува много какво и как го правя. Пука им дали ще завърша училище, но никога не са ми помагали с нищо. Уроци, хобита, подкрепа за каквото и да било. Дразнят ми се, защото не се вясвам много вкъщи. Опитват да ме карат да гледам Коста и Дима...

- Братята ти?

- Да. Карат ме да съм им бавачка, но няма как да стане. Никита и Вика ми се дразнят заради което, защото те опират пешкира. На мен не ми пука обаче. Нали са по-големи? Да поемат те отговорността! Някой ден, ако изобщо се реша да имам деца, ще е само едно. — На Олег му стана неприятно от това изречение, но осъзнаваше, че нямаше право да изисква тя да не говори за далечното си бъдеще. Тя го имаше, имаше и правото да говори за него. — Да си част от шестте, и то по средата, е отвратително и досадно. Завиждам ти, че си единствено дете.

Алла толкова се беше разпалила, че не съзнаваше колко невъзприемчиво и неразбиращо я гледаше Олег. Чак когато каза последното се усети колко дълго и непрекъсваемо бе говорила, така че реши да му хвърли един поглед.

- Какво?

- Нищо. — отсече той и си погледна в пътя. Увеличи скоростта.

- Кажи си. Виждам, че имаш да направиш някой ограничен коментар. — Момичето скръсти ръце и също насочи очи напред.

- Просто... ти си на някакъв съвсем различен свят от моя. Другата крайност. Аз ти завиждам.

Тя се изсмя.

- Завиждаш ми? Ти? На мен?!

- Сега да не би и глуха да стана, какво?

- Не разбирам защо.

- Ами, защо — извъртя очи Олег, сякаш беше ясно и без да обяснява. — Защото никога не си самотна. Родителите ти са живи. Не си само дете. Винаги съм искал брат или сестра. Да си сам е скучни.

- О, не, не, не! Грешиш. Тотално грешиш. — прекъсна го разпалена Алла, правейки рязък замах с ръка. — Това, че не съм сама, не означава, че не съм самотна. Напротив! Точно това опитах да ти обясня. Пълна къща не означава, че не съм самотна. Можеш да си самотен и сред стотици хора.

- Туше — съгласи се Олег. — А Италианеца? — не можа да се сдържи и попита Олег.

- Виачеслав ли? — едва ли не през смях извика Алла. — Боже... Да ти кажа, ще ми се изобщо да не го бях срещала! Утрепка. Радвам се, че не дойде.

- Тогава как разбра за цялото това нещо?

- Доктора ми звънна. — призна Алла с усмивка. — Явно си му много скъп, щом така те пази под крилото си. В други обстоятелства Виачеслав щеше да те прати в гроба преди да ти изтиктака часовника.

- Просто единствен знае за диагнозата ми. — отговори сухо Олег. — Е, вече и ти знаеш... Но не си отваряй устата най-добре. Не е нужно никой друг да разбира.

Алла изимитира затваряне на устата й все едно с цип.

- Гроб съм.

Олег не й отговори, при което Алла усети как разговорът рязко умря. Искаше да задържи темата. Искаше да си говорят.

Тишината я потискаше. Караше я да се замисля за разни работи, за които изобщо не й се мислеше...

- Е? Няма ли да ме разпитваш още за Виачеслав? — едва ли не му пробута темата за бившия й, а той й хвърли един странен поглед с намръщени вежди.

- Пф. Не? За к'во ми е?

- Ами, де да знам... Харесваш ме. Не ти ли пука за миналото ми в любовен аспект? — опита да го провокира момичето, а Олег се усмихна широко.

Имаше красиви, бели зъби. Прави, заради брекетите, които бе носил като малък. Със заможен баща нямаше как да бъде другояче.

- Че кой е казал, че те харесвам? — подразни я той и си спечели една тупалка в ръката.

- Тъпанар...

- Интересно ми е, но не ми пука. — отговори честно той, ставайки сериозен. — Харесваш ми, но нямам какво да ти предложа. По-добре се върни при Виаче. Начеши си крастата за тия шест дена и отиди при този, който може да ти предложи някакво бъдеще. Аз съм в живота ти за кратко, маленькая.

Това бе като шамар за Алла. За това реши точно това да признае на Олег. Огорчена и тъжна, промълви тихо:

- Какво бъдеще ще ми предложи Виачеслав? Шамари и обиди. "Ти си курва." "Ти си пълен боклук." "Не заслужаваш това, което ти давам." И знаеш ли? Тук той е прав. Не го заслужавам. Харесвам те, Олег. Ти си... различен. Спокоен си, въпреки че ме нервираш. Мислех, че виждам тези качества и във Виаче, но съм грешала. И като ме целуна в метрото,...

- Алла... — опита да я спре Олег.

Нямаше намерението да я кара да се влюбва. Не искаше това. Нямаше време за това! Нямаше и смисъл.

- Точно този ден, грозен... Беше отвратителен. Имахме адски скандал отново. Била съм си писала с някакво момче. И така да е било, а то не беше баш така, той нямаше право да ми държи сметка. И да ме удря. Не че се изненадах, и преди го е правел.

Олег затегна хватката си около волана. Това го вбесяваше. Не само защото го разказваше Алла. Насилието към жени не му се нравеше като цяло. Принципи.

- И когато ме целуна някакъв напълно непознат, аз си казах... "Леле, не съм била толкова грозна, бе!" — Олег се засмя леко без да се усети. Наистина опитваше да я прекъсне и да остане сериозен, тъй като искаше да я спре преди да се беше доизказала. Нямаше нужда всичко да излиза наяве. Какво щяха да правят с толкова информация помежду им? — И го зарязах окончателно. За дванайс'ти път от няколко месеца насам. Опитах поне. И тогава се появи ти. И Доктора се намеси, също. Така Виачеслав изчезна от картинката за малко.

- Алла, не ме възприемай като принца на бял кон. Не съм. Виачеслав е боклук, но ще намериш някой друг.

- Абе, мълчи там и карай! — изнерви се Алла. — Убиваш ми кефа като ме пращаш при друг. Почти не ми се прави секс с теб вече.

Момичето допи кенчето с енергийната напитка и го метна през прозореца.

Олег се подсмихна самодоволно.

- Е, щом е почти, значи още не съм загубил. — реши да смени темата и да се откаже.

Шенина беше упорита и явно тези шест дена не я плашеха. Може би точно от това имаше нужда Олег.

- Още не. Но се старай до края на пътуването да не се случи така, че до края на живота си да си на сухо. — закачи го момичето и Олег се засмя.

Биваше си я. Определено си я биваше.