Сергей Башкатов беше метър и деветдесет. Силен младеж, в чийто поглед се криеше опасност. Още от пети клас се беше забъркал в едни неща, от които трудно човек можеше да се измъкне. Но това не му пречеше. А нещо повече дори — харесваше му. Много му харесваше този начин на живот. Престъпното го беше завладяло.

И той живееше, точно както Олег си беше фантазирал, че иска да живее.

Двамата се познаваха от детската градина. Като деца се разкарваха из кварталите, караха колелета, правеха детски бели. Забавляваха се много.

Позагубиха връзка в началото на гимназията, когато Олег изгуби майка си и се затвори в себе си. Но не се забравиха. Останаха си братя. Братя, които просто поеха по различни пътища.

Сега, виждайки Сергей пред себе си, пушещ цигара, придобил страховит вид с всичките си белези по лицето и тялото (поне тези, които се виждаха по ръцете и гърба му, докато носеше бял потник и анцуг на Адидас), той осъзна нещо за самия себе си. Искаше да изглежда така. Искаше тялото му да излъчва история. Да говори преди той самият да е заговорил.

- К'во става, Хориняк? Как е? — проговори с възмъжалия си, дълбок глас Сергей, още преди да беше седнал и поздравил по мъжки със силната си десница живия мъртвец.

Олег не смяташе да увърта. Когато Сержо седна до него, той го погледна сериозно и вече беше готов чисто и без да украсява да му каже всичко.

- Умирам, Сержо. — пусна бомбата момчето.

Сергей замълча. Той беше сериозен човек, въпреки че можеше и беше душата на компанията в 90% от случаите. Но той знаеше, усещаше кога моментът не беше за шеги. И това бе точно такъв момент.

Просто щеше да изслуша стария си приятел, на когото все още силно симпатизираше. Когото даже обичаше като свой собствен брат.

- Знаеш за изследванията "Бог Нурнский", нали?

Сергей кимна, погледът му забит надолу. Изплю се, а Олег продължи:

- Е, направих си ги. Остават ми десет дена.

Олег се стараеше да не издава никакви емоции чрез тона си. Не искаше да го съжаляват. Същевременно знаеше, че точно Сергей е човекът, който не би го съжалил.

- Имам нужда от помощ, Сержо. Имам нужда от услуга. — Олег погледна в очите Сергей, който също вдигна погледа си към него. Кимна му в знак да каже какво точно искаше. — Имам десет дни. И не искам да ги прекарам, както последните десет години. Не ми се кротува, Сержо. Ядосан съм. Бесен съм! — извика Олег, вече не сдържайки нервите си. — Преебан съм много жестоко. Искам да си поживея малко. Така, както ти. Да не мисля за последствията. Да не мисля за нищо в бъдещето, защото аз такова нямам.

Сергей погледна надолу. Осмисляше думите на Олег.

- Знам, че звучи ужасно. И нагло. Дори жалко. Но знам, че ти си единственият човек, който би ми помогнал.

Сергей помълча малко, умислен. Сетне се надигна и изправи. Погледна отново Олег. И му подаде ръка. Олег я пое и двамата се здрависаха. Мъртвецът знаеше, че може да разчита на него.

- Разбрах те. Имаш думата ми, брат. — каза твърдо Сергей. — Тази вечер не мога. Имам едни неща да свърша. — Олег знаеше какво имаше предвид Сергей под "неща за вършене". — Но утре те искам да дойдеш. Ще ти пратя адреса. Още от тази вечер ще уредя. — Сергей се готвеше да тръгне. — Бъди на линия. Има някои неща, които трябва да уточним.

Олег кимна и също стана. Двамата приятели се прегърнаха.

- Благодаря ти! — Отдръпнаха се. — Много ти благодаря...

***

- Къде беше, Олег?! — посрещна го баща му още на прага.

Не беше ядосан. Баща му рядко се ядосваше. И никога на сина си. Той беше единственото, което му беше останало. Виталий беше силен мъж, но единствената му слабост беше синът му. Синът, който се беше отдалечил много от него през изминалите години. От което болеше.

- Навън. — отвърна Олег, събувайки се.

- Знаеш ли колко се притесних? Не вдигаше! Нещо повече, затваряше ми! Помислих, че нещо лошо ти се е случило... Не каза къде отиваш. Мислех да звънна вече някой друг телефон да те издирим! Такива изцепки не са ти присъщи, какво те дяна така изведнъж?!

Вдигна поглед и видя баща си. Видя го, сякаш за първи път го виждаше.

Прошарената коса, дълбоките бръчки от притеснение по челото , леко разпуснатото тяло, но не до толкова, че да не хваща окото на една жена на улицата, тъй като умееше да се носи със стил. Все пак беше и важен политик. Беше длъжен да се поддържа, доколото петдесетте и шест години му позволяваха.

Виталий не разбираше мълчанието на сина си. Той винаги му отговаряше, най-често захапливо.

- Какво? Няма ли да кажеш нещо?! Поболях се от притеснение! — отчая се мъжът, но все още нямаше агресия в тона му. Просто много тревога.

И Олег се приближи до него и го прегърна. Неопитно и конфузно, но го прегърна. А Виталий също толкова неловко отвърна на прегръдката. И се изненада... Много.

- Съжалявам, татко. — промълви Олег и се отдръпна, поглеждайки Виталий в очите. Мъжки, със сила и достойнство. — Не съм искал да те тревожа. Прости.

Баща му бе останал без думи. Просто кимна и се обърна, отивайки във всекидневната да си сипе нещо за пиене да разпусне след дългия си ден. Нещо алкохолно. И силно.