Да ти дадат срок на годност. И този срок да се брои на пръстите ти.

Олег влезе в метрото, вече чувствайки се като ходещ труп. Някакъв призкрак. Хората около него бяха забързани. Вървяха сами или в нечия компания. Говореха, било то с другите до тях или по телефона. Изглеждаха толкова... безгрижни.

Отнеха му петнадесет минути да стигне до метрото. Това му се стори твърде много. Бе изгубил толкова време да стигне до тук и още колко щеше да му отнеме да стигне до дома си... Вече съжаляваше,че не беше взел колата си.

Но дори да стигнеше до там, какво щеше да прави след това? Да играе на някоя игра, пълна с насилие и екшън, както правеше всеки ден? Да живее нечий чужд живот. Или по-лошото — измислен. Една негова недостижима фантазия.

Слизайки в подлеза да изгуби дори още време, докато чакаше метрото. Започна да се изнервя също и на факта колко голяма тълпа от хора беше и едвам се разминаваше, когато слезе по стълбите.

Облегна се на стената и отпусна глава назад. Прииска му се да затвори очи, но не го направи. Всяко мигане беше пропуснат момент, всяко движение му се струваше безсмислено и незначително. Недостатъчно.

Надигна се.

Видя целуваща се двойка. Двамата щяха да се изядат и изобщо не им пукаше кой ги гледаше и колко много хора имаше наоколо.

Замисли се за самия себе си. Нямаше голям опит с момичетата и любовта. Беше си хванал приятелка в десети клас за два-три месеца, но нещата бързо се потулиха. Беше някакъв опит все пак. Правиха секс, държаха се за ръце, целуваха се... От колко много време не се беше целувал!

Искаше да целуне някого. Сега. Защото, ако не сега, то кога?

Огледа се наоколо, но не видя никоя, която по някакъв начин да го привлече. Не подбираше много, нямаше това време, но все пак искаше ако ще целува някоя, да има нещо в нея, което да го накара да си помисли: "Е, това си заслужаваше спонтанността!"

Метрото дойде и Олег се качи, заедно с още купища хора.

И тогава забеляза малко, не особено високо нежно създание с дълга, черна коса. Осанката й се губеше в дънковото, ретро яке, а краката й бяха слабички и стегнати.

Погледът му я проследи, докато се подпираше на вече затворената врата и се зазяпа в телефона си.

"Тя е идеална." помисли си момчето с преброените дни. "Ще го направя!" реши се и избута двамата пречещи пред него мъже, които на свой ред го изпсуваха, но не им обърна внимание. Не искаше да изпусне този момент.

Всъщност, се реши от този момент нататък да не изпуска нито един момент.

Доближи се до нея на изключително късо разстояние и не я изчака да реагира. Едва вдигнала поглед, Олег сграбчи страните на лицето й в двете си ръце и... и просто я целуна.

Момичето се шокира. Телефонът падна от ръцете й. Цялата се скова. Но не отблъсна Олег. Нито пък отвърна. Може би именно поради тази причина, че цялата се смрази.

Когато вратите се отвориха, Олег се отдръпна и се усмихна, доволен от себе си и действията си. Погледна момичето право в очите и направи войнишки поздрав, излизайки.

Чернокоската гледаше стъписано и не можеше да повярва какво й се беше случило в подобен съвсем обикновен ден.

Олег се изгуби сред вълните от слизащи и качващи се хора.

Тя не го видя повече, нито той нея.

***

Момчето не слезе на правилната станция, но въпреки това, не хвана следващото метро. Не искаше да се прибира още, а телефонът му, оставен на без звук, вече се беше запалил от позвъняванията на баща му. Но не му се занимаваше с това. Просто бе последната му грижа в момента.

Станцията беше близка до Централен парк Горки. Затова Олег направи това, което винаги му помагаше да проясни главата си — започна да тича. И не просто тичаше, удари един адски бърз спринт и не спираше, и не спираше и не спираше.

Тичаше, сякаш това беше последния път, в който го правеше. А и кой знаеше? Може би наистина беше.

Мускулите го боляха и молеха почивка, но Олег им се противопоставяше и продължаваше въпреки всичко.

И това бе моментът на пречупване — Олег рухна. Точно докато се движеше с изключително бърза скорост. Точно в парк Горки, разминаващ се с хората. Заплака. Като малко момче заплака.

Не знаеше колко време беше тичал вече на бързи обороти, когато се сети за сърцето си... То отказваше, не биваше да го натоварва повече. Почти беше спрял да диша, когато се спря и приклекна с длани на колене.

- Мамка му... Мамка му, мамка му, мамка му! — изкрещя той, задъхан и потен.

Потта течеше по челото му, а тениската му беше вир вода.

Ядосваше се. На света се ядосваше. На себе си обаче повече.

Усещаше как до сегашния момент на живота си не беше правил нещата, които искаше. Не беше изживял нещата, които искаше. Не беше обичал толкова горещо, колкото искаше. Никога не беше вземал това, което искаше. Някак си... все се примиряваше с простотата, с нищото. И дори си мислеше, че така му харесва.

До този момент.

Замисли как щеше да изживее живота си, ако имаше втори тур.

Щеше да прави всякакви поразии. Щеше да обере магазин. Не само един. Щеше да обере много магазини. И хванеха ли го, щеше да му се размине, защото баща му беше не кой да е, а Виталий Хориняк. Щеше да пробва някакъв вид наркотик. Не, щеше да пробва много видове наркотици. Така и така му беше отредено да умре млад. Щеше да се напие повече пъти. Нямаше да пропусне повод. Щеше да пропуши. Щеше да се включи към някоя готина, голяма компания, с която заедно да си търсят белята. Да се бие повече.

И тогава Олег вдигна поглед. Едно единствено име изникна в съзнанието му. Това име го накара да се събере. Това име му даде идея.

Последни десет дни, в които може да направи всичко, което беше искал, но досега нямаше топките да направи, тревожейки се за бъдещето. Бъдещето, което той всъщност нямаше...

Сергей Башкатов.

- Ало, Сержо... Знам, че мина много време, но имаш ли половин час да се видим днес?