Нощта е тъмна, спокойна и понякога приятна. Когато е тъмно съзнанието се освобождава, мислите текът по - гладко, а съзнанието си почива от напрегнатият ден. Тогава хората са спокойни и искат да си почиват, но... нощта има и тъмна страна. През нея стават възможно най - жестоките неща, които денем просто не могат да съществуват. Такива неща като убийства, изнасилвания, наказания. Не само добрите и позитивни емоции могат да съществуват в света, а една бледа и болезнена вечер остави белег на една същество, което е имало шанса за добро и позитивно бъдеще.
Живота през 1907 година беше тежък и неприятен, а хората се пробваха да оцелеят в ужасните условия за живот. Аристократическите семейства не бяха много, но едно се е запомнило със своята печална история. Семейство Некрос беше едно от най - богатите аристократически семейства на Юга по това време. Жителите на градчето Анипарктрос много им завиждаха, но и никой нямаше да си рискува живота да ги нападне, а и те бяха много уважавани хора. Мъжът на лейди Имила, г-н Фоу, беше много почитан човек и бивш командир пенсионирал се преди 20 години заради травми докато е служил в армията. Хората говорят, че е получил тежки психически отклонения, но поради факта, че той се държеше достатъчно добре, възпитано и без признаци на психически разтройства, то хората не се съмняваха в него.
Но през 1903 година се случи същински ужас, който доведе до окончателният край на господина през 1910 година.

***

Младото момче весело си играеше с играчките си на двора под зоркото око на една от прислужниците.

- Имелда не искаше ли да си играеш с мен? - Попита кафявокосото момченце леко поглеждайки към нея малко нацупено - Мама и татко не си играят с мен защото имат работа, а ти все казваш, че си заета.

- Съжалявам, но не мисля, че мога да си играя с Вас. - Поклати глава прислужницата, но и леко му се усмихна. - Хайде - хайде Аластор. Знаеш какво казвай майка ти нали? Тя иска винаги да си усмихнато.

- Да да знам това. - Аластор се надигна, леко изтупвайки се и изкарвайки мила детска усмивка. - Тогава щом няма да си играеш с мен ще вляза вътре и ще... - Но момчето не си довърши изречението защото чу звука от пристигането на каретата на родителите си. - Върнаха се.

Той се усмихна още повече веднага тичайки към каретата докато притеснената прислужника се попита да го спре. Скоро пред имението коритата спра, а лакея отвори вратата, за да излязат господарите им.

- Мамо, Тат...ко. - Аластор първоначално радостно се затича към тях, но веднага щом ги доближи и ги огледа по - добре се спра и усмивката от лицето му замалко изчезна.

- Сега ни и момента...сине мой. - Малко твърдият глас на баща му, който мина покрай него чакайки жена си.

Младото дете разбираше какво означава това и започна да предначартава изходите от ситуацията според това как майка му реагира. Ал надигна глава и погледна към леко студения и стъклен поглед на майка си, а когато се вгледаше в нея, както винаги забелязваше следи от насилие и как тя трепери. Жената наклони глава гледайки право към синът си, но леко и нежно му се усмихна поставяйки през това време ръка на рамото му.

- Хайде Ал... Не бъди т такова изражение при майка си. Какво съм ти казвала? Искам винаги да те виждам с усмивка на лицето ясно? Ние с баща ти трябва да си поговорим за някои неща, затова моля те отиди в стаята си, а и виж колко е часа вече? Скоро трябва да помни любимото ти шоу по радиото затова тръгвай да ни го изпуснеш.

- Да...мамо - Момчето отново се усмихна широко и мило, но и прекалено насилено защото знаеше какво означават тези думи на майка му. Притеснение и страх започнаха да запълват тялото му, но и той нямаше какво да направи. - Ще тръгвам, за да не ви преча.

Детето се обърна и мина покрай баща си, който го гледаше малко строго и неприятно, от които Ар се притесни и по - бързо изтича в стаята си веднага пускайки радиото, за да ги заглуши защото отлично знаеше какво ще последва. Не след дълго започнаха да се чуват викове от долният етаж, явно отново Фоу се караше на Имила. За щастие през това време по радиото винаги даваха една песен, която Ал просто обожаваше - ,, You're never fully dressed without a smile,,
Т

ази песен наистина го караше да се усмихва приятно и спокойно, а и да може да не чува тези викове и крясъци от родителите си, но май щеше да е по - добре един път в живота си да беше отишъл при тях и да разбере защо винаги се карат.
Аластор наистина се интересуваше защото много завиждаше на останалите деца, когато излиза навън с родителите си. На него му харесваше готвенето на майка си както и шегите на баща си, харесваше му да ходят на театър където винаги беше забавно, но... винаги щом се прибират и винаги щом настъпи нощта, сякаш озверяват и се превръщат в напълно различни хора, а този специален ден през 1910 година стана пагубна за него.

***

Нощта беше приятна и студена. Навън валеше дъжд, но и облаците се сгъстяваха докато накрая неи започнаха да се чуват и светкавиците. Обаче в имението вече настъпи един пагубен и тежък момент. Докато навън болеше, то отвътре си чуваха викове, но този път не от майката.

- Татко моля те престани! - Чуваше се умолителният и прехрипнал глас на детето искаща баща му да спре да го бие с колана си. - Това боли наистина много!

- Как смееш да ми отговаряш!? За кой се взе? - Полу голия мъж се приближи към синът си хващайки го за гърлото и надвесвайки го над себе си. - Защо не се усмихваш, а? - Фоу се усмихна бавно, надменно, но и не много приятно. - Не обичаш ли майка си? Хайде погледи към нея и ми отговори?

Хлапето плачеше поставило ръце върху неговите, но ш леко поглеждайки към майка си с удивени и насълзени очи.
Имила беше паднала на земята с дрехи оцветени в ален цвят. Роклята ѝ беше разкъсана, ръцете посинели, а най - ясно се виждаха раните ѝ. Само по ръцете се виждаха рани от ножове, които подсказваха, че или е искала да се самоубие, или съпруга ѝ я наранява. Косата ѝ почти я нямаше, поради факта, че Фоу постоянно а скубеше, а понякога го правеше толкова силно, че да ѝ разкървави главата. Очите на жената бяха мътни, със стъклен поглед и почти безжизнени. Тялото ѝ леко трепереше сясаш показваше, че все още е жива, но признаците бяха мимолетни. Краката ѝ бяха разранени ясно виждайки се тъмно червената кръв изтичаща от тях. По тялото ѝ имаше дълбоки прободни рани, на някои места имаше и прорези през които можеше да се видят вътрешните органи на жената, но всичко това стана още по - видно когато една от светкавиците одари близо до прозорците, а образа на окървавената си майка остави ясен и отвратителен спомен в психиката на детето. Аластор извика със сълзи на очите си, удряйки баща си с крак през гърдите, а когато тирана го пусна, детето веднага изтича при почти мъртвото тяло на майка си прегръщайки ѝ главата и молейки я да се събуди.

- Мамо! Мамо хайде ставай! Нека да се махаме от тук. - Горещи сълзи падаха от разстроеното дете върху главата на майка му, а ръцете му я придържаха молейки я да стане. Гласът му трепереше, ръцете му го боляха, а мозъкът му не искаше да вижда повече тази гледка. - Майко?

- Не се бой...дете мое. - Скоро се чу тихият глас на майка му, усети се нежното докосване по тила му, но и се показа нежната и топла майчинска усмивка отправена към уплашеното ти дете искайки на го успокои. - Аз...аз ще се оправя. Нали си спомняш какво майка ти е казвала? - Жената отчаяно искаше да запази детето си, но и усещайки, че не може да се изправи го караше да се усмихне. Тя искаше за последен път да види усмивката на скъпоценното си дете, искаше за последен път да го прегърне и за последен път да го целуне по бузката. - Усмихни...се... Аластор.

Ал разбираше какво означава това, но така го заболя още
е повече. Винаги щом се случваше нещо лошо майка му го караше да се усмихва. Тя искаше той да забрави проблемите, да живее като нормално дете, да се радва, да играе, да се забавлява и да се наслаждава на живота си... но и тя така го караше да не показва чувствата си, през неговите очи това изглеждаше съвсем различно и изглеждаше съвсем по - лошо за психиката на едно 7 годишно дете.
  Нощта започна да става все по - мрачна и все по - неприятна. Навън се чуваше виенето на вълците, а вътре се усещаше силната миризма на алкохол, усещаше те задушната атмосфера, но и се чуваше отчаяно биещото сърце на една любяща майка. Детето пробваше да опази майка си, пробваше да я събуди и пробваше да я изправи на крака, за да отидат в болницата. Той се опитваше нищо, че дълбоко в себе си разбираше, че това нямаше как да се случи и че майка му вече е почти мъртва. Но нови тиран не искаше да го остави намираи грубо хвана момчето за ръката дърпаш го към себе си, а напред това време се буташе и крещеше да го остави при майка му.

- Щом тази кукла умря просто ще си намеря друга.

Промърмори стареца и изнервен от ситуацията удари по - силен и зашеметяващ шамар на синът си, запращайки го настрани с болни в главата. Това дойде като гръм от ясно небе за момчето, което с плач и молитви бе поставило ръка на устата си, присвило се на земята и тихо хлипайки, за да не получи още един едър от баща си. Тялото му трепереше заради студа и болката, ръцете и краката му бяха силно посинели, а от някои рани беше започнало да протича и кръв. Момчето с ужас гледаше към баща си, но щом го забелязва да си сваля бельото, отвратително облизвайки се и показвайки големият си член пред лицето си синът си, Аластор се ужаси още повече и с големи мъки и уплаха пробваше да се надигне и да избяга от тук, но за жалост това нямаше как да стане. Фоу беше поставил крак върху гърба на детето си, силно натискайки го докато не започна да се чува изписване на костите му. Мъника го умоляваше да спре, умоляваше го да го остави намира, умоляваше го да заведе майка му в болницата, но това не работеше. Опиянено прасе не искаше да слуша уплашените молитви на детето си.
Навън продължи да вирее дъжд и гръмотевици да падат близо до имението. Семейството стоеше в мазето, което бе осветено от единствено една свещичка, а това което тя осветяваше беше меко казано ужасно. В сенките стоеше почти изсъхналото тяло на една любяща майка принудена да слуша виковете и стоновете на седем годишното си дете заради ударите и синините, които ,,баща му,, ме правеше.
Тя беше принудена да чува плача, виковете, молбите за помощ от детето си. Какво друго може да бъде по - ужасно за една майка от това?

- Мисля, че вече сме готови да преминем към основното.

Дъртата свиня се усмихна с явно нагласа да се позабавлява с детето си. Аластор беше свито в ъгъла, тихо плачещо и наблюдващо как кръвта се стича по ръцете му. Той разбираше какво има предвид баща му, но не усещаше, че може вече да направи нещо. Не се усещаше в безопасност и мисълта, че ако избяга ще стане още по - зле, постоянно го преследваше. Той не искаше да е изнасилен, а най - малко от собственият си баща.
Хлапето скоро усети захвата на баща си около гърлото си, усети как го надига пред себе си и го гледа арогантно и победоносно право в очите, но тогава в очите на Ал се видя нещо друго. Ал искрено го ненавиждаше и искаше да загине, но малко преди тирана да направи каквото и да е, се чу вик накрая всичко да малко потъна в тъмнина. Детето беше на земята чуващо виковете на родителите си, а малка жълта светлина започна да грее в очите му. Погледа му беше замъглен, още не разбираш какво се случва, без да чува и разбира какво става. Но не след дълго слухът и разомът му започнаха да се възвръщат. Около него беше адски топло, а още и се чуваха болезнените викове на баща му. Оказало се, че майка му с последни сили е забила свещника в главата на бившият си, а той от своя страна падайки на земята е подпалил нещо и заради това мазето започна да гори. Димът беше тежък и гъст, а детето от уплаха разбирайки за състоянието си, веднага тръгна да се спасява, но раните му бяха тежки. Болките го спираха и накрая го накараха да приеме, че ще загине тук. То нямаше повече сили за живот, не желаеше да се бори за живота си оставяйки се пламъците да го обвият в топлото си одеяло и спокойно да го изправят в ада. Тогава неприятните спомени от живота му започнаха да те показват пред очите му, а той го приемаше като знак, че скоро ще умре. Но тогава сякаш нещо го буташе. Сякаш някой го буташе да живее, сякаш някой с нежният си глас го караше да се събуди и да се измъкне от тук.

- Трябва да ставаш...Аластор...съкровище мое.

Веднага щом чу тези думи, Аластор отвори очи и погледна към майка си, но тогава го докара в още по - голям шок и в още по - голяма тъга. Той отново усети нежните и изпълнени с любов ръце на майка си, отново усети нежните ѝ  меки усни по челото си и отново чу нежният ѝ приятен глас, който го успокояваше. Тя се мъчеше да го успокои докато всичко около тях гореше и ги задушаваше. Ал беше хванал ръцете ѝ без на може да произнесе и звук, по искаше да я изкара от тукгледайки я с детски очи напълнени със сълзи и молитви, които със всяка секунда се усещаха все по безнадеждни. Сърцето на детето беше разбито както и всичките детски мечти скрити зад него. То самото не искаше да пусне любимата ти майка нищо, че ясно долавяше сигналите ѝ и че ясно виждаше, че тя изобщо няма да оцелее.
Майка му обаче продължаваше нежно да му се усмихва, докато го галеше. Тези няколко секунди тишина се усещаха като цяла вечност и за двамата. Без думи се произнесоха думите ,,обичам те,, ,, искам да бъдеш щастлив,, и ,,винаги искам да те виждам усмихнато,, докато огъня бавно не съвземаше невинната женска душа, бояща се за детето си. Тя отлично виждаше, че детето ѝ иска да я последва, но тя не го желаеше. Никоя майка нямаше да остави детето си да загине заедно с нея. Затова с последни тихи думи произнасящи ,,аз винаги съм те обичала,, тя избута сина си надалеч от пламъците, докато то с тъга на очите и последни писъци се протягаше към нея бавно наблюдавайки как пламъците я поглъщат, а отломките падат близо до нея. Преди да се усети Аластор вече беше извън мазето,а бетонните отломки препречваха входа, но оставяйки малка дупка през, която се виждаше Имила. Той с  всички сили буташе отломките в опит да влезе без да обръща внимание нараните си или силното кръвотечение идващо от тях. Но накрая нищо не му остана освен да се откаже. Това което можеше вече да види е нежната усмивка на майка му, която сякаш му говореше, че всичко е наред. За последен път успя да види усмивката ѝ, очите ѝ напълнени с нежност и любов, но и за пръв и последен път успя да види раните ѝ, успя да види синините, пробожданията, но и тъмночервената изпаряваща се кръв по тялото ѝ.
Детето остана там наблюдаващо как всичко изгаряше. Цялото му щастие събрано в един човек просто се изпаряваше, но той реши да последва последното желание на вече покойната си майка.

- Майко...ето виж... аз се усмихвам. - Аластор започна да си го повтаря все по - широко и по - широко усмихвайки се пренебрегвайки болката и сълзите падащи по земята. - Усмихвам се. Майко усмихвам се! Обещавам ти, че никога повече няма да ме видиш без усмивка!

Докато си говореше беше падналж светкавица близо до имението озарявайки хлапето и ясно показвайки усмивката му.
По коридорите на вече затихналото имение се чуваше детски смях протичащ спсихопатски нокти. Чуваха се обвиненията, но и се виждаха вече отминалите дни на щастие, както и се виждаше една почерняла душа, която очакваше да се прибере в домът си в ада когато времето настъпи.

***

О

т целият този кошмар, от всичките тези спомени Аластор веднага те надигна от леглото извиквайки от страх с поставени ръце на главата си. Беше го обзела паника, а само погледа към почервенелите и попили кръв превръзки го караха да трепери и да си спомня за този отвратителен ден. Беше забравил, че това отдавна е минало като започваше да си стиска главата, но и скоро започна да си притиска раните така отваряйки ги. Обаче скоро се стъписа заради шума от стъпки по коридора, които го потапяха още повече в миналото. Вече можеше да си представи как баща му идва и започва да го налага с колана.

- Аластор! - Вратата на стаята му рязко се отвори, а еленчето с уплаха в очите гледаше към врата очаквайки наказанието си. - Какво по дяволите правиш!? Не бива да отваряш раните! Идиот!

Но този път беше различно. Веднага щом чу гласът на Луцифер съзнанието му се отвори карайки го да спре спомените от миналото, но емоциите все още си останаха, а  Луцифер за пръв път в живота си успяваше да види Аластор такъв. Той вече не виждаше пред себе си шикоро усмихнат и арогантен елен, не... в момента той виждаше еленче с насълзени очи пълни с болка и страдание, вече не виждаше широката му усмивка, а само едно натъжено лице, а тялото му постоянно трепереше от самият шок, но и заради гадно разтворилите се рани. Краля се притесни доста за него, но и в същото време беше много удивен като не вярваше на очите си. Ал не му каза нищо през цялото време все още стоейки в лек шок от цялата тази ситуация. Същото беше и с Луцифер.

- О боже...ти си невъзможен. - Скоро леко проговори, но и те показа лека и този път мила, пълна със загриженост усмивка на лицето му. Вече не се четеше гняв или арогантност в нея, а само най - чиста тревога и безпокойство. - Кой да знае, че един ден ще ти видя и такъв Аластор?

Радиоводещия леко премигна наблюдавайки усмивката му, но и така още повече му се насълзиха очите, а ушите му бяха спуснати.

- Майко?

Тихо и разстроено попита еленчето очакващо това да е майка му. На пръв поглед невинната усмивка на Луцифер успя да му напомни за нежната и приятна усмивка на покойната си майка. Владетеля доста се очуди от отговора му, но накрая отиде и седна до него галейки вече леко главата му, а еленчето от своя страна веднага се гушна в него прегръщайки го през гърдите. Самюел продължаваше да се удивлява на реакциите му, но не казваше нищо, а само нежно започна да го гали по главата и тялото продължавайки да го прегръща. Беше му станало жално да го гледа така. Без усмивка, разстроено ш вътрешно съсипано. Аластор беше свил глава в гърдите му и с една ръка
на очите си.

- Не се тревожи. В момента си на безопасно място.

Луцифер искаше да го увери, че е на безопасно място като скоро легна на леглото дърпайки радиоводещия при себе си, за да продължи да го прегръща и успокоява. Когато легнаха еленчето се сви повече във владетеля без да осъзнава какво прави защото този кошмар беше извадил тежки спомени, които демонът беше забравил доста отдавна. Магне леко забелязвайки само още повече и по - нежно го прегърна като скоро започна да му говори по нежно. Той не разбираше защо започна да му говори така или да се държи изобщо така с него сякаш му е роден син, но и не можеше да го остави. Как можеше да игнорира нищо такова? Могъщ овърлорд, който попринцип е арогантен, хитър и безпристрастен с вечно широка усмивка на лицето, накрая да го видиш унил, разстроен, разплакан и сякаш кол се е забил в сърцето му. Това докарваше съжаление в краля, но сякаш и докарваше и още чувства, които той изобщо не очакваше, че ще изпита към друго същество.