Но тогава на Луи му хрумна нещо. Една подла усмивка се появи на устните му и тръгна към него.

Стигна фигурата му и отново прехапа устна. Изправи се на пръсти и се доближи до ухото му.

- Само не се плаши - прошепна съблазнително и дланта му стисна задника му, но разбира се, че бе под дънките. Какво малко копеле само!

А пък къдравелкото беше замръзнало. Беше се стреснал, но това чувство мина.

Целият настръхна при допира и бавно погледна надолу. Получи ерекция... само от докосване отзад? Беше странно.

Хари продължи да готви и прехапа устна. Не, не издържаше. Не можеше. Това беше Луи, за Бога! Той винаги знаеше какво да прави. И точно в момента успя да пъхне един пръст в него...

- Лу... може ли да ме оставиш да довърша обяда? - несигурно попита и не посмя да погледне през рамо. Беше се изчервил. Отново в негово присъствие.

- Не искам... не винаги имам такава възможност... а и сме сами в къщата - измрънка по - нисичкото момче и зарови лицето си във врата му, като обви ръцете си около тялото му. Най - вече коремчето. Но все пак, постави малка целувка върху кожата на Стайлс.

- Така става - усмихна се Хари и му разроши косата. - Обичаш ли спагети?

- Спагети? Обожавам ги... благодаря ти, Хаз... - изписка Луи и се усмихна широко. - Но внимавай. Ако не са вкусни ще ги хвърля по теб, точно като малко дете - при това Хари се ухили.

- Ти се държиш като малко дете всеки път и спокойно. Ще ти харесат! - къдравелкото бързо го целуна по челото и накрая изключи котлона. А думите му изобщо не засегнаха по - възрастното момче. Защото мислеше, че бе прав. - Готово е! - съобщи Хари, обръщайки се.

- Йей... направи две порци и ще ме целунеш, докато ги чакаме да изстинат. Става ли? - Луи направи една от неговите сладки и тъжни муцунки.

- Явна само за това мислиш - извъртя очи с лека усмивка. - Но става - Хари отново му разроши косата и седнаха на масата. Един срещу друг. - Но ще може ли да не правиш това, което направи вчера, докато закусвахме?

- Добре, няма. Обещавам толкова, колкото ще са вкусни спагетите - ухили се Луи и къдравелкото веднага го удари, но лекичко, по главата.

- Може да ядеш.

- Горещо е! - каза като малко дете синеокия.

- Сигурен ли си? Аз пък мисля, че вече истинаха - Хари се ядоса, разбирайки какво правеше Луи.

- Но не е вярно - Томлинсън си остана на неговото и разбира се, че няма да се даде на Стайлс.

- Вярно е! Поне ги опитай и ми кажи дали са горещи.

- Хубаво - простена Луи и го направи. - Казах ти. Горещо е!

- Правиш го нарочно - присви очи Хари. Знаеше какво Луи бе намислил. Но не възразяваше. И той го искаше, много.

- Може би... - ухили се сладко синеокия. Облиза усните си и въздъхна. Щеше да получи това, което иска.

- Изнудвач си. Знаеш ли?

- Знам - Луи гледаше право към устните на момчето срещу него. Но ето, че след секунда беше срещу тях. Хари го бе дръпнал и целунал. Добре, че нямаха дълги коси, иначе щяха да влизат в храната.

Къдравелкото държеше момчето за тениската, докато езиците им изпълняваха един великолепен танц.

Луи бе седнал на стола си и се наслаждаваше на тези плътни и розови устни.

Устните на Хари не бяха меки, изобщо. Не бяха като на момичетата. Но за Луи бяха прекрасни.

Всичко бе добре, докато нещо не развали перфектния момент. А именно звукът на входната врата.

Стайлс се отдръпна и седна обратно на масата, взимайки вилицата си в ръка. Чуха висок смях и секунди по - късно, някой явно си е довлачил задника и е влязъл в кухнята.

- Хе... й... - свъси вежди Найл, виждайки как Хари се бе изчервил, леко.

- Какво има? - попита влизащия Зейн. - Оу. Ние обядвахме преди малко на вън в един ресторант... - при спомените се усмихна и погледна към Найл. - Както и да е, няма да ви притесняваме, качваме се горе - обясни набързо и излезе от стаята, усмихвайки се.

- Прекъснахме ли изобщо нещо? - попита объркано русокосото момче.

- Не - усмихна се Хари. А очите му осигуряваха победа. Тоест, Найл щеше да му повярва.

- Добре. Приятно! - след което излезе, точно както направи и Зейн преди секунди.

- Лесно излъга - добави Луи, поглеждайки надолу, обиден от това, което се случи преди малко. Бяха в къщата му, не можеше ли да се целуват като нормална двойка? Всъщност... какви бяха те?

- Казах го заради него. Той не знае, че съм гей. Но не казвам, че това не беше важно...

- Говориш... целувката? - Хари кимна и се усмихна. Отново се изправи и разби устните си върху неговите. Луи отвърна сладко и се усмихна. Поне си получи това, които искаше.

След обяда седнаха във всекидневната. Луи се обърна към къдравелкото и си взе въздух, толкова колкото да попита...

- Ти как откри, че си гей? - при това Хари заби погледа си на телевизора. Не знаеше как изобщо да отговори.

- Защо? - попита зеленоокия и го погледна с вдигнати вежди.

- Ами... любопитен съм. Е, ще ми отговориш ли?

- Не знам... предполагам, че така съм се родил. Просто не мога да се влюба в момиче - сви рамене Хари. По - скоро му помогнаха да открие себе си, но това, което каза донякъде беше вярно.

- А от къде си сигурен, че си гей? Може просто да не си бил достатъчно време с някое момиче - боже... ужасен философ си имаха в тази къща. Как Хари ще го търпи още три седмици? А да... беше влюбен в него.

- Ако искаш ми вярвай, аз съм гей.

- Добре - тихо каза Луи и се облегна на дивана.

- А ти защо си толкова любопитен? - този път Стайлс се обърна към него.

- Не знам... може би просто съм любопитен за теб - усмихна се синеокия и се приближи.

- Какво правиш? - попита Хари, непоглеждайки към него. Една усмивка се прокрадна по устните му, когато усети целувка зад ухото и въздъхна. Цялото му тяло се отпусна. Последва и втора, но малко по - ниско.

- Да продължавам ли? Защото доколкото знам, не искаш - тъжно промърмори Луи в ухото му, но все пак имаше усмивка на лицето си.

- Съжалявам за това... и бих искал да продължиш. Сладко е! - Хари го погледна с усмивка и в този момент устните на Луи бяха срещу неговите.

- Просто ми дай достъп, кърли! - усмихна се сладко синеокия и Хари веднага разби устните си върху неговите. Луи се наведе и накара момчето да падне по гръб на дивана. Но отново бяха прекъснати. Та те току - що почнаха прекрасната целувка на дивана...

- О, я стига... имате си стая за тази работа - чу се гласа на Зейн и Луи веднага се изправи.

- По дяволите, можеше да почукаш! - ядоса се Томо и се просна на дивана. Хари седна до него и неловко гледаше към двете момчета пред тях. Едвам сдържаше смеха си.

- И кое му е смешното, Хари? - вдигна нежди Найл с лека усмивка.

- Просто млъкни! - зеленоокия го погледна със смъртоносен поглед.

- Ти ли ще ми кажеш?

- Всъщност, да - сви ремене Хари и се изправи от меката мебел.

- Къде отиваш? - попита Луи и момчето го погледна с едва доловима усмивка.

- До стаята - отговори мило и тръгна да изкачва стълбите.

- Можеш да отидеш с него, Луи - засмя се Зейн и го потупа по рамото. При това лека руменина покри лицето на Луи. Да не би да се изчерви?

- Няма - тихо отговори синеокия.

Хари положи длан на дръжката и отвори вратата на стаята си. При това тя изкърца и момчето пристъпи напред в стаята. Метна се на леглото и извади телефона си, като звънна на Ник. Изчака няколко минутки и ето, че получи отговор.

- Хари? Ти ли си? - при това къдравелкото се усмихна.

- Да, аз съм. Отдавна не сме се чували... - прехапа устна Хари.

- Така си е. Е, цял ден съм свободен... може да си говорим.

- Ами това целях, всъщност - тих смях последва думите на Хари.

- Ти беше в Донкастър, нали?

- Да... липсва ми родината - тъжно въздъхна Стайлс. По - скоро му липсваха приятелите, не колкото до това набутано местенце. Да живееш в къща като тази на Луи е просто мечта.

- Спокойно, там ще намериш други приятели и ще се чувстваш както тук. Ъ... след колко време ще се върнеш? Наистина ми липсваш!

Някога си... бяха заедно. Но заради един шибан спор решиха да останат само приятели. Тъжно...

- И ти ми липсваш. Не мисля, че ще успея да съм един месец далеч от теб.

- Един месец? Толкова много? И какво ще правиш там, по дяволите? - да не би сега Ник да се ядоса?

- Не знам.... да не би да ревнуваш?

- Какво? Аз? Не... от къде ти хрумна пък това? - какъв лъжец само... но от какво ще ревнува?

- Познавам те, Ник. Знам кога ме лъжеш.

- Защо ме познаваш толкова добре...? - простена тъмнокосото момче с лека усмивка.

- Мислех, че е добре - подхили се Хари сам на себе си в тази тиха и голяма стая.

- Е, супер е. Радвам се, че те познавам, Хаз.

- И аз. Не знам какво щях да правя без теб. Можех и никога да не осъзная какъв съм всъщност.

- Това щеше да го намериш и сам. Или поне се надявах... - смеховете им имаха просто една перфектна мелодия. Или поне са Хари. Гласът на Грими беше просто, толкова вълшебен за него.

- Но ти благодаря, че беше до мен, когато другите не бяха.

- Няма проблем. Какво правиш сега? - бързо смени темата Ник.

- Лежа... скучно ми е - измрънка Хари и въздъхна. Честно казано, нямаше никаква идея какво ще прави тук толкова време...

- Искаш ли да ти доставя удоволствие? За да не ти е скучно - при това Хари се досети за Луи... ето защо му бе лесно да се сприятели с него. Приличаше на Ник.

- Щеше да е супер - преглътна къдравия, отвори очите си и после ги разшири от това, което видя.

- Ти да не си откачил? - извика Стайлс към Луи.

- Не мисля.

- Ъ... ще може ли да ти се обадя по - късно. Един идиот ни подслушва.

- Няма проблем. Чао, Хази - можеше да се чуе лек смях от страна на Гримшоу.

- Чао - и телефонният разговор бе прекъснат.

Хари погледна към Луи с малко гняв в очите му. Искаше му се да поговори с Ник за повече неща. За повече време. Но явно нямаше да може.

- Дори един проклет разговор ли не мога да проведа? - повиши тон Хари.

- Не, не можеш. Защото вие си говорите като момичетата. Липсваш ми... един месец? О, какво ще правиш тук толкова време? - каза като малко дете Луи и продължи. - Мислех да те чукам... защото ти е скучно, но явно искаш той да те разшири отзад - личеше си, че му бе гадно. Просто момчето ревнуваше малкия Харолд.

- Не е нужно да ми се бъркаш в живота, Луи! - повиши тона си къдравелкото и се изправи от леглото.

- Но си тук. Един месец ще си далеч от своя Ник. И сега какво? Ще поплачеш ли? - Луи направи муцунка, след което се засмя.

И синеокия бе объркан. Искаше Хари до себе си, а му се подиграваше. Чувстваше се ужасно, заради всичко това. Но най - вече, че искаше онзи Ник, а не Луи. Беше толкова шибано ужасно.

- Ти си ненормален! - поклати глава Хари и тръгна към вратата. Искаше да е далеч от него. Поне за малко. Трябваше да си събере мислите.

- Така ли? Доколкото знам, ти си обратния - момчето спря на място и стегна челюстта си, чувайки това. За момент затвори очи, но после се обърна бавно.

- По - добре ще е да млъкнеш. Не искам да разваля красивото ти лице - усмихна се мазно Хари и излезе от стаята. Вече по - бесен от преди.

Зеленоокото момче слезе долу, както и излезе от къщата, като тръгна нанякъде. Не му пукаше къде е. Просто искаше да се отпусне за момент.

- Предполагам нямаш против, че дойдох. Не познаваш града.

- Благодаря ти, Зейн - усмихна се къдравия и го погледна.

- Какво стана с Луи? - полюбопитства се момчето.

- Нищо. Наистина. Може ли да не говорим за това? - помоли се Хари тихо, поглеждайки пътя.

- Разбира се.

***

Ох, знам, че не е правилно да го правя. Но съжалявам, че главата отново я написах по смотан начин. Честно казано, през лятото винаги съм така. Дори по време на училище пишех по - добре... имам предвид, по време на часовете. Странно, но учителите не виждаха, че съм на телефона. :D

Но все пак ще се извиня, заради скапаното ми писане на някои от главите. Дано не сте се оказали, заради това, да четете историята. :(