**Ерен**

Просто това е. Не мога да издържа без Леви. Просто не мога. Станах от леглото и погледнах часовника. Един през нощта е. Ух...Но Леви може в момента да спи? Е все едно. Може да ми е сърдит, но все пак трябва да отида при него. Независимо дали ми и сърдит или не. Поставих часовника на леглото ми и отидох до вратата. Изпитах затруднение да отворя вратата. Сякаш нещо в мен не искаше да идвам при него. Все едно съзнанието и духът ми, ми казваше, че това е една голяма грешка. А това така ли е?

,, - Плача защото ме правиш щастлив! ".

Ами да. Той точно това каза. ,,Плача защото ме правиш щастлив!". Защо тогава това още го помня? Явно трябва да го помня? Но защо? Явно това е нещо важно, което мозъкът ми иска да запомня. Явно това и трябва да направя!. Накрая отворих вратата и отидох в стаята на Леви. По - скоро бях срещу вратата. Отново онова чувството ме спря. Не ми позволи да отворя вратата на стаята и да го видя. Не ми позволи да видя моят Леви. Но защо? Защо не ми позволява? Ръката ми беше на дръжката. Колебаех се да я отворя. Не знаех, как Леви ще го приеме...Но...накрая се реших и отворих вратата. Леви беше заспал с гръб към мен. Аз влязох и затворих вратата. Отидох при него и седнах.

-Леви? Спиш ли?

Той не ми отговори. Явно наистина ми е сърдит. Затова се обърнах и постоях малко при него. Накрая станах и с запътих към вратата, но точно в този момент, някой ме беше хванал за ръката. Обърнах се. Това беше Леви. Спогледахме се. Леви наведе глава. Все едно беше разочарован от себе си.

-Ядосан ли ми беше, че не дойде в стаята ми?

Леви - Сан направо ме попита. Не знаех, какво да му отговоря. Е всъщност знаех, но сякаш, някой ми беше запушил устата с ръката си...Но...но същевременно изпитвах и облекчение. Радвах се, че Леви не ми е сърдит, но...сега той си мисли, че аз съм му сърдит. Накрая Леви, сигурно от разочарование, ми пусна ръката и беше готов да се разплаче. Тогава нещо се задейства в мен. В този момент съзнанието ми казваше да го успокоя и ободря. Да му обясня всичко. Тогава по най - бързият начин отидох и седнах до него. Сложих си ръката до неговата. Той тръгна да си бърше сълзите.

-Не, не, не. Чакай не плачи. Какво има? Защо така изведнъж?

Доста загрижено го попитах...Че то не е ли е така? Леви ме погледна и после ме прегърна. Аз нещичко не казах. Дори и не му отвърнах. Накрая той, като се отделих ме, си легна на леглото и се обърна с гръб към мен. Аз незнам защо, но точно тогава се успокойх. Наведох се към него и легнах. Прехвърлих си ръката и му хванах неговите ръце. И двамата не продумахме в продължение на няколко минутки.