Беше студен зимен ден. Някъде по средата на месец Декември. Темин тъкмо се канеше да излезе от малкия си апартамент, в който се бе нанесъл едва преди седмица, когато домашният телефон иззвъня. Той се спря точно пред вратата и завъртя глава, поглеждайки стария, зелен телефон, който стоеше мирно върху малка масичка до дивана. Той въздъхна..днешно време..сред тези технологии малко хора все още помнеха, че домашния телефон съществува. Темин събу обувките си и се върна в хола, като бавно вдигна слушалката.

На този телефон го търсеше само един човек. Неговата майка.

- Добре ли си?-попита тя първо..без „Ало", без „Здравей".

- Както винаги-отговори на свой ред Темин. В гласа му не се усещаше вълнението, което би трябвало да изпита едно дете, щом чуе гласа на майка си.

Сякаш отдавна вече беше забравил какво е да усетиш майчината целувка и прегръдка.

- Пратих ти пари-отговори майка му и въздъхна. – Знам, че са малко, но тук работата не върви много добре.

- Ще се справя. Не се тревожи.

Темин заигра с нокът по тапицерията на дивана. Писна му от този разговор..както всеки път.

- Ти..-започна несигурно майка му. Темин вече знаеше какъв ще бъде въпросът й. – ..все още ли ги чуваш?

- Имам работа, майко. До скоро.

Темин бързо затръшна слушалката и подпря дланите си върху масичката. Огорчението, което го заля беше непреодолимо. Всеки път изпадаше в едно и също положение. Всеки път щом говореше с майка си, разбираше, че не е перфектен.

А как искаше просто тя да го разбере..и да не се..страхува от това, което е.

Навън се чу клаксон от кола и това успя да върне Темин отново в реалността.

Закъсняваше за работа.

Обу отново обувките си и се затича по стълбите надолу към изхода на сградата. На вън виелицата го пое в едно бяло и мрачно ежедневие, което му беше толкова познато. Нямаше пари за такси или автобус. Излъга майка си..не се справяше с нищо в живота си, но дори да беше казал истината..едва ли това щеше да промени нещо.

Това, че не умееше да се издържа, не се хранеше добре и не спеше както трябва си бяха лично негови проблеми, които дори..ах..щеше да каже приятелите му не знаеха, но той нямаше приятели. Всички просто..бягаха като палета далеч и все по-далеч..до толкова, че бе невъзможно да се засичат..да си кажат „Здравей..Как си?".

Темин се усмихна под дебелия си шал. Върху черната му коса вече имаше малък пласт от снежинки, които така силно контрастираха, че почти бе магично.

„Намерих те!"

Извика някой и той спря да върви по средата на улицата.

„Най-накрая те намерих. Моля те..умолявам те..помогни ми"

Темин разтресе глава и продължи да върви бързо. Искаше колкото се може по-бързо да започне работа..само тогава..не ги чуваше.

„Хей не ме отбягвай. Знам, че ме чуваш"

Темин продължи да върви напред устремено. На пешеходната пътека светна зелено и той за обиколи няколко човека, за да ги изпревари и да се слее отново сред тълпата от хора. Празниците бяха близо. Пазарът беше в разгара си. В далечината той съзря малкото магазинче за цветя и въздъхна от облекчение. Беше близо..наистина близо..но сякаш в същия момент нещо го възпираше и го дърпаше назад..краката му просто..просто отказваха..съпротивляваха се да вървят в посоката на магазинчето.

- Престани.

„О вече ми говориш"

Темин въздъхна...

- Какво искаш? – попита Темин и затвори очи. Беше спрял да върви...а хората се блъскаха в него, сякаш не го виждаха.

„Трябва да ми помогнеш...само ти ме чуваш..само ти можеш да го сториш"

- В момента наистина не мога. Закъснявам..

„Няма да ти позволя да продължиш"

- Това не е честно-въздъхна ядосано Темин и се сви под дебелото си палто. – Имаш три минути..говори.

„Синът ми..има нужда от помощ. Той не разбира, но е на път да попадне в голяма беля. Не мога да го спра. Не мога да сторя нищо. „

- И какво очакваш да сторя?

„Кажи му, че го предупреждавам да внимава"

Темин се засмя с глас, предизвиквайки погледите на няколко минувачи.

Да..добре..може би беше малко странно да се смее сам на себе си..но...

- Да, защо не..идеално. Просто ще му кажа „Хей..баща ти каза да внимаваш" и той ще се усмихна с благодарност. Как мислиш, че стават тези неща? Не мога просто така да отида и да му го кажа. Ще ме помисли за луд и повярвай..имам опит в това.

„Аз съм мъртъв Темин-ши. Ти трябва да направиш нещо"

Темин въздъхна.. Усети как поредната задача пада върху раменете му и го натоварва до толкова, че понякога просто му се иска някак с магическа пръчка да спре да чува мъртъвци.

Понякога се чувстваше прокълнат. Те му отнеха майката..отнеха му приятелите и живота, който заслужаваше да живее.

Понякога се чувстваше благословен. Умееше нещо, което никой друг не умееше. Помагаше на хора, за които не беше чувал. Виждаше усмивките върху лицата на роднините им..и това го правеше сякаш част от тяхната история.

Щеше да отговори нещо хапливо, но усети, че духа вече не е около него.

Какво можеше да стори...оставиха го в дупка, от която имаше само един изход.

Трябваше да помогне на момчето.

Опита се да помръдне краката си и когато ги усети отново свободни, продължи напред. Бутна стъклената врата и влезе в топлото помещение, като почти веднага се зае да сваля палтото си. На касата стоеше ниско, младо момиче, което показваше нещо на възрастната г-жа Мауи. Беше мила жена на около седемдесет години. Не виждаше добре, но това не й пречеше да управлява магазинът и да се справя със служителите си.

- Добро утро-отвърна Темин и закачи палтото си на едно стърчащо перонче, което висеше на стената срещу касата.

- Добро да е, макар, че днес ще бъде най-студеният ден от месеца.

- Е..нали е зима..трябва да е студено.-ниското момиче се усмихна засрамено и почти веднага отмести погледа си от Темин.

- Съни..моля те донеси орхидеите от днешната доставка. Отзад са в лилава кутия

Младото момиче кимна и се отдалечи. Едва когато се загуби от погледа на баба си, г-жа Мауи се пресегна напред към Темин и прошепна с лек смях в гласът си.

- Тя те харесва. И да знаеш, че е свободна.

Темин прикри устните си с ръка, за да не обиди милата жена с усмивката, която изгря на лицето му. Не беше дете и знаеше, че Съни го харесва. Случи се почти веднага след като той встъпи на работа тук. За жалост..той просто не беше неин тип. Както тя негов.

- Ще си помисля г-жо Мауи.

- Но побързай..внучката ми е красавица..няма винаги да те чака.

Темин кимна два, три пъти. Когато Съни влезе отново в помещението разговора просто спря и Темин се отдалечи, забелязвайки една от саксиите на ъгъла на рафта. Щеше да падне..а щеше да е срамота да се наложи да изхвърлят цветето само защото не е перфектно.

Донякъде работата сякаш бе просто създадена за него. Работа, с която да се изхранва, но и в която да влага нежност, обич и сърце. От дълго време имаше нужда да споделя емоциите и чувствата си с някого.. А щом не намираше любовта в човешки образ, защо да не я изразяваше към цветята?

- Темини..мола те помогни на Съни с тази тежка кутия.

- Но бабо..аз мога да се справя..

- Не, не, не...виждам че ти е трудно миличка.

Темин се усмихна и се пресегна, за да поеме кутията от ръцете на младото момиче. Г-жа Мауи затвори някаква книга, която държеше и се загуби из задните помещения. Едва когато Съни се увери, че са сами, тя отвърна.

- Направи го нарочно, нали знаеш.

- Знам. Тя е мила жена.. Просто ти желае доброто.

- Знам това, но ме излага-Темин се засмя, а Съни го последва.- Уа..никога не тя бях виждала да се усмихваш така. Прави го по-често.

Темин спря да се усмихва веднага след думите на Съни. Почувства се странно. Съни просто беше натиснала без да иска бутоните му.

**

Късно след обед Темин се прибра от работа. Събу мокрите си обувки и закачи палтото си върху закачалката до вратата. Под касата имаше две писма от банката. Сметките се трупаха, а той не насмогваше да плаща всичко в уречения срок. Хвърли пликовете, дори без да ги отваря и изкара шише вода от хладилника. Едва седна на дивана и издърпа дистанционното от масичката, когато отново усети чуждо присъствие.

„Темин-ши, побързай. Той е в беда"

Духът звучеше изплашено и притеснено.

- Знам, че искаш да му помогна, но не съм Господ, окей? Не мога просто така да спра неща, които просто трябва да се случат. Като смъртта например.

„Не си се сблъсквал с нея...за да знаеш какво е" – отвърна на свой ред тъжно духа.

Темин всъщност знаеше много добре..какво е..чувството да се усетиш ..лек.

Той остави водата си на масичката и се отправи към вратата.

- Къде трябва да отида?

**

Беше един от старите и бедни квартали на Сеул, където можеш да намериш трева почти на всеки ъгъл. В кафенетата продаваха алкохол като загрявка за началото на деня, а вечер беше свърталище на проститутки и наркомани. Темин усети как тялото му потрепери при мисълта, че вечерта наближава, а той се намира в среда, в която не би искал да присъства. Адреса, който му даде духът беше на малка къща между два големи и високи, стари блока. Темин погледна към телефона си, за да се увери, че адреса, който записа е същия. Когато беше напълно убеден, той вдигна ръка и позвъня. Дълго време никой не отвори вратата, затова той повтори..след това почука. Вътре изглежда нямаше никого. Темин въздъхна отегчено

-Наистина ме изигра, а??

„Беше тук.."

- Както и да е..изглежда хлапето няма намерение да се самоубива, така, че..ще си вървя..

„Не става въпрос за самоубийство, Темин-ши. Става въпрос за.."

- Кой по дяволите си ти и какво правиш пред домът ми?

Темин усети въодушевлението, което заля духа.. след това чу и тихия шепот някъде дълбоко в главата му..

„Кай..сине.. 

----------*----------

Здравейте отново. Отдавна не бях качвала история, нали хд. Еми крайно време е да се запиша отново. Подготвям фик, който ми отнема много дълго време, тъй като имам и други ангажименти, но наскоро ми хрумна тази идейка за нещо като мини история. Затова...надявам се първата глава да ви хареса.