Удавям гнева си в мастило,
чувство, познато дълбоко от Бога.
Листове, разпилени, без ред,
поглъщат и моята тревога.

Чувствена дума, с тих глас прошепната,
откъсва яростта от тялото, ума.
"Нима си станала ти тъй обречена,
за тази своя грешна дума?

Съвземи се!", раменете ми разтресе,
"не се предавай ти току-така,
скъсай хартията, хвърли писеца
и утеши своята изстрадала душа".

Подлите кроежи, изрази без смисъл,
да приема присърце аз не успях.
Изпълних дробовете си със радост жива
и в съня си чувствено запях.