Година мина, друга подир нея,
а все така ясно я помня:
с коси черни, очи живи,
пълни с надежда,
понасяща ме в своите криле.

Необятна мъка, самота,
обгръща ме, нашепва ми тъга.
Кръвта се лее и заплашва
всеки миг да ме удави
в болката на яростта.

А времето – то не лекува,
само бездушно тече.
Безспирно е като реката дива,
бясна досущ като една душа, желаеща
да препуска без въже около врата.