— Всичко, за което си мечтаеше, беше време.

•

Юта, защо ти харесва да ходиш там?

изпратено в 00:00

  Джехьон остави телефона си на шкафчето, очаквайки отговор. Решиха да се върнат точно навреме, за да се преоблекат и да вдигнат последен тост с богатите.

  Сега, когато беше сам под копринените си завивки в тъмната стая, мислеше за случилото се по-рано, за отчаянието и тъгата в двете момчета, за студената ненавист, която разчете, когато Те го погледна.

  Дже не приемаше това като ненавист към него, а като като към света. Как можеше да си мисли, че чувството е насочено към него? Освен, ако не можеше да види право през него, което не беше възможно.

Харесва ми да виждам Съчънг,
но също така добивам представа какво се случва в този свят.

доставено в 00:25 

Как го откри?

изпратено в 00:26

Един ден го видях да ходи по улиците. Беше сам и момиченце, не по-малко от 6-годишно, отиде до него и го помоли да даде малко време за умиращия и баща. Без колебание даде и от този момент знам, че е специален.

доставено в 00:28

Дже остави последното съобщение прочетено, мислейки си за Те. Той също нямаше много време и все пак даде на онзи Дойонг.

Искам да намеря Те.

изпратено в 00:32

Защо?

доставено в 00:33

Той е специален.

изпратено в 00:35

•

На другата сутрин Дже се събуди, заварвайки Юта, седящ на перваза на прозореца му. "Добро утро, слънчице."

  "Защо си тук?"

  "Каза, че искаш да намериш Те, нали? Или те хвана шубето през нощта?"

  Дже се изсмя, избутвайки юргана от себе си. Облегна се на ръцете си, докато гледаше непоколебимо Юта с крака извън леглото.

  "Не ме е хванало шубето. Не мислих, че ще искаш да отидем веднага."

  "Знаеш, че обичам приключения."

  "Да, знам. Остави ме да се преоблека и да ям, тогава ще отидем."

  Юта чакаше приятеля си да се отметне, докато ядоха зърнена закуска. Ако някой знаеше Дже, то това бе японецът. Знаеше, че след като го нахъса за нещо подобно, той поддържа чувството в себе си, но накрая винаги напрежението го спираше.

  Беше повтарящ се кръг. "Готов ли си?" Юта се подсмихна, виждайки как кастенявокосият остави купите им в миялната, докато му трепереха ръцете.

  Едно несигурно "Да" се изплъзна от устните му, предизвиквайки смях у приятеля му. Момчето въздъхна, свивайки рамене и уши зачервени от срам.

  "Отново се случи... Съжалявам."

  "Не се извинявай, нека минем през Теил вместо това."

•

  "Това струва един час, господине." Тейонг беше в една пекарна, недалеч от мястото, на което пребиваваше.

  Приятелят му, Марк, го канеше да прекарва нощите в неговата къща, когато родителите му работеха изморителни нощни смени.

  Марк имаше най-чистото сърце някога или поне така мислеше Те. Първоначалната му идея беше да вземе момчето под крилото си, но още беше прекалено малък и живееше с родителите си, които определяха правилата.

  Те нямаха доверие на Тейонг, виждайки го като мръсно дете, което би саботирало доброто сърце и времето на сина им. Само ако можеха да видят какво златно сърце имаше под студеното му поведение. "Час? Беше десет минути миналата седмица!"

  Работникът сви рамене. "Това беше за миналата седмица. Плащай един час или изчезвай от тук." Те погледна към ръката си и после към съблазнителния  шоколадов мъфин. Излезе от магазина без мъфин и разбит. Цените се покачваха бързо и повече бедняци умираха.

  Тела падаха по-бързо от листата на дърветата. Някои падаха на улиците, други в магазините. Някога телата плашеха Тейонг, докато не израстна този страх. Свикваш с такива неща, когато толкова дълго гледаш как хората пищят по улиците, докато изтичат последните им секунди.

  Разхождаше се безцелно, мислейки си за онези дни, в които не разбираше тези неща, не му пукаше колко време му остава на този свят, знаейки че има време, ала всичко това остана в миналото и времето му започна да тече по-бързо от очакваното. Искаше да си върне тези дни. Беше благодарен, че му оставаше време, не като другите, като родителите му и най-добрия му приятел, Тен.

  "Хей, дете!" неясен глас извика зад него, принуждавайки го да спринтира без да се обръща. Тежки стъпки тръгнаха след него, преследвайки го.

  "Само влошаваш нещата за себе си, човече." по-плътен глас се обади, което принуди Те да тича по-бързо. Прасците му горяха и молеха за почивка, но той продължи да тича, сякаш животът му зависеше от това, което всъщност не беше далеч от истината.

  Той пое рязък ляв завой, водещ го към тясна алея. В големите стени имаше достатъчно пространства, позволявайки му да се скрие при нужда. Той се скри в едно пространство секунда по-късно, задържайки дъха си, когато чу стъпките да преминават и отшумяват в далечината.

  Когато не се чуваше вече нищо и знаеше, че не е в опасност, си отдъхна. Излезе от скривалището си и постави ръце на коленете си, правейки опит да възвърне нормалното си дишане. "Копелета, ще ми тормозят деца." измърмори сам на себе си.

  "Тук." глас хвана неподготвен Те и той се изправи, готов да избяга отново. "Не, не! Аз не съм лош."

  Гласът беше като мед за ушите му и той доби кураж, обръщайки се, за да срещне притежателя на гласа.

  Млечнобяла кожа, слаб, но мускулест, със светли розови устни, чиста черна мека коса. Не изглеждаше като човек, който принадлежи на мръсно място като това. Очите на Те попаднаха на бутилката с вода, която държеше.

  "Вземи я, трябва да си тъп, за да не го направиш." друг глас проговори. Друго момче с мека кафява коса и бели зъби се показа иззад другото красиво момче, но Тейонг бе погълнат от първия, за да забележи другия.

  "Ако това помага, аз съм Джехьон, а това е Юта." момчето взе шишето от ръката му и се поклони в знак на благодарност.

  "Благодаря ти." чувство на познатост премина премина през него, когато двамата сключиха очен контакт. "Виждали сме се преди, нали?"

  "Видях те преди около седмица." Дже кимна, докато момчето отпиваше от водата.

  "Защо сте тук? Не изглеждате като хора, които принадлежат на това място."

  Джехьон се обърна към Юта. Отстрани изглеждаше сякаш си говореха чрез телепатия и Юта беше против каквото и да мислеше Дже, съдейки по изражението му.

  "Ъм, извинете." третото момче се намеси неловко. В този момент другите двама приключиха с разговора си, ако това можеше изобщо да се нарече разговор.

  "Ти решаваш, братле." Дже се усмихна, сякаш беше постигнал нещо голямо. Тейонг забеляза трапчинките в усмивката му, толкова красиво поставени на перфектната му кожа.

  "Искам да ти помогна."