Джънг Джехьон, роден богаташ, придружаваше приятеля си, Накамото Юта, на ежегодното им парти в къщата им. Семейства им се познаваха заради работата в известна технологична компания.

  Според разбиранията на родителите им богатите трябваше да са неразделни и бе естествено за синовете им да се сближат още от малки.

  Заедно бяха голяма беля. Юта знаеше как да извади дивата страна на Дже, а от друга страна Дже усмиряваше приятеля си, когато излезеше извън контрол.

  "Да зарежем партито и да отидем в града." предложи японецът спонтанно, когато двамата отидоха в коридора.

  Дже поклати отрицателно глава, принципно правеше така, когато на приятеля му му хрумваха идеи, които можеха да ги вкарат в проблеми.

  "Не. Идеята е глупава."

  "Поживей малко, Удже" той се усмихна самодоволно, докато Дже се изсмя на нелепия прякор, който семейството му беше дал, когато бе на седем.

  "Живея. Всъщност мога да живея много." момчето повдигна ръкава си, откривайки на показ безкрайното си време живот.

  "Именно, да вървим. Имаш много време, използвай го за нещо продуктивно."

  Юта можеше лесно да въздейства на Дже и никой не можеше да го накара да наруши правилата както японеца. Това беше неговото предимство, специалното нещо, което той притежаваше, понякога изкарваше Дже от малката му черупка. Юта можеше да промени перспективата на всеки дори за най-малките неща с думи или поглед.

  "Може ли да взема поне бодигард?"

  "Не." отговори приятеля му с безизразно лице преди да го задърпа на втория етаж, където влязоха в познатата за Дже стая и той седна на огромното легло Юта.

  "Сложи тези." той му подаде износени дънки, скъсано яке и семпла черна тениска, а той ги захвърли с отвращение. Очаквайки това, японецът наблюдаваше приятеля си, докато разкопчаваше ризата си.

  "Какво е това?"

  "Дрехи."

  "Е, не. Защо трябва да ги нося?"

  "За да се сливаш с бедните, глупако" отговори момчето пред него, закопчавайки дънките си.

•

  Джехьон загърна тялото си с тъмносиньото износено яке, като потрепери не толкова от студ, а от притеснение. Това беше нещо извън комфортната му зона, но за Юта бе абсолютно нищо.

  Родителите му никога не биха му позволили да напусне охраняваната богаташка зона на Сеул. Но ето го тук, нарушаваше закона с най-добрия си прятел, който ходеше гордо по мръсните улици сякаш ги притежаваше.

  "Къде по-точно ме водиш?"

  "В магазина за кафе." Дже издърпа Юта, принуждавайки го да прекъсне пътя си. Той поклати глава, опитвайки се да намери правилните думи, които да каже на най-добрия си приятел.

  "Правилно ли чух? Магазин за кафе? Тук имат-" японецът запуши устата на приятеля си, когато двама дрипави мъже минаха покрай тях, като мърмореха, че трябвало да намерят повече хора за убиване, за да спечелят още време.

  Естествено паника завзе тялото на кестенявокосото момче, след като чу тези мъже, очите му се разшириха, а дъхът му секна.

  "Трябва да си много тих наоколо. Моментът, в който тези хора разберат за нас, сме мъртво месо." приятелят му подшушна едва доловимо. Дже сграбчи Юта, все така уплашен, и те продължиха пътя си, съпроводени от следобедната светлина.

  "Това е." кестенявокосото момче обходи с поглед порутената тухлена сграда, над която имаше надпис "Пивоварната на Донг". От прозореца се виджаше, че отвътре беше по-стегнато от отвън. Стените бяха кремави със зелени детайли по тях. Масите бяха от бяла дървесина, столовете - светлозелени, пасвайки си с интериора. Имаше работник, който бършеше масите. Беше слаб, висок, с черна коса.

  "Опитвам се да разбера защо това място е важно, но не мога да разбера."

  "Важният тук е този работник." Юта посочи момчето, което чистеше масите. "Това е Донг Съчънг, син на собственика на това място. Мисля, че съм–" последва паузаз последвана тих смях. "Мисля, че съм влюбен."

  "Изинете, бихте ли ми дали малко време?" Юта и Джехьон погледнаха отсрещната улица, където слабо бледо момче с огнено оранжева коса държеше ръката си пред жената и дъщеричката ѝ, които излизаха от магазина за рамен.

  Жената се присмя на момчето, придърпвайки дъщеря си зад нея и забързаха крачка. Друго момче, което не изглеждаше по-голямо от Дже, Юта и другия, с пепеляво черна коса излезе от сянките, доближавайки оранжевокосото.

  "Дойонг, моля те, спри да питаш безпомощни жени с деца."

  "Те– Не мога. Виж времето ми!" Дже присви очи, прочитайки зелените цифри на ръката му.
Челюстта му падна, миг когато видя оставащото му време, а то беше някъде под 3 месеца. "Ще умра...Уплажен съм, Те. Ужасен."

  Момчето ги гледаше в очакване. Съжаляваше този Дойонг. Отчаянието в гласа му накара Дже да разбере колко трудно всъщност беше оцеляването. Момчето на име Те подаде ръката си.

  "Вземи от моето." Дойонг изглеждаше сякаш щеше да заплаче всеки момент, отблагодарявайки му се няколко пъти. Дже наблюдаваше как двамата прилепват ръцете си, месец бе добавен към живота на Дойонг, докато Те загуби месец.

  "Скрий се на сигурно за вечерта." оранжевокосият кимна и избяга. Другото момче зализа косага си, обръщайки се в посока на магазина.

  Дъхът на Дже секна, когато погледите им се срещнаха. Той можеше да види тъгата в очите на момчето, въпреки слабата светлина. Те присви очи и се изчезна някъде в сенките.

  "Юта.." той побутна приятеля си, чието внимание беше насочено към Съчънг, който разопаковаше торби с кафени зърна. "Искам вкъщи."

•

бележка от преводача
- не знам защо се е получило недоразумение с името на магазина "Пивоварната на Съчънг" и всъщност споменатия "магазин за кафе", но тези две неща са едно и също място.