A/N: Based on a dream of mine...

***

Минахме през толкова много неща. Избягахме от вкъщи, избягахме от приятелите си и познатите. Избягахме от фалшивите себе си, ако можеше да кажем. Бяха ни достатъчни само няколко думи напряко, само няколко забрани и два спора, докато грабна портфейла с парите, набутвайки го в чантата си, заедно с личните си документи и паспорт, след което взех ключовете на джипа ми и да излетя от къщата заедно с него, качвайки се в колата ми и потегляйки. Извън града, надалеч от тази грозна дискриминация.

Аз бях ядосан. Бях побеснял. Имах чувството че бих убил за всяка една дума която бяха казали напряко за нас. Толкова грозни и отчайващи, толкова болни. Бяха изказали мнението си, но не бяха зачели нашето. Бяха ни нагрубили, затова просто напуснах къщата.

Но той бе разстроен, сълзите стичайки се по изящните му скули, бузките изчезнали след толкова диети, нездравословни диети. Очите му – зачервени от плач, половин час по-късно все още имайки как още една сълза да избяга от кристално сините му очи. Винаги по-сини от ясен водопад в слънчев ден. А сега, сега студени и сиви, потъмнели от тъга. Подсмърчаше тихичко до мен, а аз карах с бясна скорост по магистралата, която водеше извън града.

Беше мъглив следобед, мъглив колкото и настроението ни, а ситни капки се сипеха от небето, започвайки да засилва. Исках да отидем някъде, някъде да намерим подслон, защото нямаше къде да отидем иначе. Но преди това завих с колата, отправяйки се към близката сграда, буквално намирайки се в края на града. Паркирах бързо и излязох.

Той излезе след мен, няколко крачки напред и отключи входната вратата. Все пак беше неговата къща. Влязохме и се отправихме към неговата стая. Дори не обърнах внимание на плакатите по стените или всичките cd-та които бяха разпилени по пода. Започнахме да събираме дрехи от всякъде и ги набутвахме в най-близкия куфар който докопахме. Отидохме в хола, и разровихме всички места на които знаехме че има пари. Грабнахме всичките му възможни документи. Аз нямах успеха да си взема каквото и да е, поне имах няколко неща в колата, но успяхме да съберем други няколко негови неща, преди да излезем бързо от къщата, дори не си правейки и труда да затворим вратата на къщата. Отворих багажа на джипа и метнах куфара му, затваряйки. Очите ми попаднаха на вече мокрото от дъжда и плачещо момче. Приближих се и хванах ръката му. Той ме отблъсна веднага, заравяйки лице в шепите си, треперейки от студа който идваше, черно-бялата му раирана блуза вече полепнала по тялото му. Хванах ръката му, но този път без да позволя да ми се измъкне и го обърнах към себе си.

-Джимин, престани, моля те! – Замолих, макар и думите ми да не бяха най-успокоителната реч някога. Не бях кой-знае какво, не знаех как получих този шанс и сега се чувствах по-виновен от всякога, че проявих себичност и го помолих да избяга с мен, макар че никога не съм и предполагал че ще стигнем до този обрат. Прокарах ръка по скулите му, махайки черната коса от очите му, сивия им цвят пробождайки рана в сърцето ми. Помня кога бяха кристално сини, помня щастието в тях. Сега за пръв път се сблъсквах с тъгата на Джимин, толкова отчайваща, толкова силна, затова се намерих да казвам. – Извинявай...

Момчето надигна поглед, толкова уморен и, о, толкова зачервен. Ръцете му се стрелнаха напред и пръстите му се вплетоха в косите ми и дори не отказах, когато дръпна главата ми надолу, когато той се надигна на пръсти и сля устните ни. Усещах солените сълзи на устните ни, беше тъжна целувка, но той не се откъсна, просто се приближи. Знаех кога има нужда от прегръдка, затова му я дадох, обгърнах го и го опрях до себе си, притиснах го, задържах го. А той продължаваше жадно и тъжно да движи устните си срещу моите, бавно и дълбоко, в синхрон. А когато се отделихме, очите му все още бяха студени и сиви. Отново прокарах пръсти по скулите му, по устните му. И двамата бяхме мокри до мозъка на костите си, бяхме уморени. А дъжда се засилваше. Обърнах се и го затеглих към колата. Отворих задната врата и го бутнах вътре, събличайки тънката тениска, и я издърпах над главата му. Погледна ме уплашено. Качих се до него и измъкнах една моя стара тениска и започнах да бърша мокрото му тяло и коса и след като го поизсуших, грабнах големия черен суитчер и го нахлузих върху него. Беше му прекалено голям, ръкавите висяха, скривайки дланите му. Беше очарователна гледка, затова не издържах и се наведох напред, сложих качулката му и го целунах бързо усмихвайки се.

-Chim in his boyfriend's sweatshirt... – Прошепнах в ухото му и усетих как ме удари в рамото му, навеждайки глава засрамено. Може би настроението му се подобряваше? Може би? Поне малко? Не знаех и не исках да питам. Пак прокарах ръка по лицето му, галейки нежната кожа, след което го целунах отново, все още вкусвайки сълзите му и излязох, бързо заобиколих колата и седнах на шофьорското място. Когато се настаних на меката седалка, веднага съблякох мокрото си яке. Усетих движение до мен и обръщайки се назад, видях че Джимин бе протегнал ръка и държеше блузата с която го бях избърсал. Поех я с благодарна усмивка и избърсах водата от лицето си и се опитах да поизсуша косата си. Виждах Джимин на задната седалка, беше се свил, опрял крака в гърдите си, мокрите му от плач очи. Усмихнах му се, и той ми се усмихна.

От вън се чуваше силния порой, капките дъжд удряха с всичка сила прозорците на колата, създавайки прекрасна атмосфера в макар и напрегнатите ни съзнания. Дъжда бе нещото което успокояваше Чим. Никога преди не съм си и представял че един дразнещ шум, като дъжда, би бил релаксиращ и успокоителен. Но от както срещнах Джимин, от както имахме своите моменти на тишина бях започнал да свиквам с целогодишното дъждовно време, бях започнал да се отпускам под звука на дъжда, бях се променил. Джимин ме бе променил. От вън се чу трясък, гръмотевица прокънтявайки, последвана от изящна светкавица и още един гръм. А на сред природната симфония се чу клаксон, след което удар от затваряне на врата на кола и викове.

-Джимин!? Джимин върни се, умолявам те! – Извика женски глас, отчаян и глух.

-Изчадие, пусни сина ми! – Последва вик, мъжки глас.

-Джимин, върни се при мама! – Жената умоляваше, усещах сълзите в гласа и.

-Ти си виновен Ким Намджун! Само ти! – Извика пак мъжа.

Обърнах се към Джимин, който гледаше уплашено назад през задния прозорец, от където се виждаха майка му и баща му, как тичаха към нашата кола. Имахме минута. Запалих колата и казах.

-Чим, какво решаваш? – Сиви и насълзени очи се врязоха в моите, макар и уплашени, бяха изпълнени с решителност. Момчето кимна. Усмихнах му се виновно и натиснах педала, колата потегляйки на мига, засилилия се мъж мигновено остана зад нас. Страх ме бе да погледна назад, но трябваше. Взрях се в огледалото за обратно виждане. Джимин не гледаше назад към родителите си. Беше забил поглед в гърба на седалката ми, краката му все още свити до гърдите му, едната му ръка бършейки сълзите които се стичаха вече час време от прекрасните му очи. Затаих дъх. Имах да му кажа толкова много неща, исках да го окуража, да го уверя че всичко ще бъде на ред. Но такова обещание не можех да дам. Можех да вярвам, но не можех да обещая.

Продължавах да карам, вече отдавна напуснали квартала, пред нас се ширеше красиви полета, в далечината планина и гористи хълмове. Нямаше какво да правим, нямахме желание за разговор. Аз просто седях и го наблюдавах чрез огледалото за обратно виждане. Джимин не ми обръщаше внимание. Гледаше през замъгления прозорец, наблюдаваше каквото и да минаваше покрай нас в силния дъжд, някоя кола. Гледаше дърветата, очите му шареха напред назад, устните му се движеха, изглеждаше сякаш шепнеше нещо безмълвно. Сълзите изсъхваха по скулите му, треморите на тялото му изчезваха, дишането му се успокояваше.

Малка усмивка пробяга по устните ми когато след около два часа път видях бензиностанция с малко ресторантче и нещо което изглеждаше като мотел. Погледнах часовника си. 17:23 Време бе за ранна вечеря, презареждане и евентуален подслон. Завих, отправяйки се към бензиностанцията и спрях. Джимин надигна глава когато излязох и започнах да пълня резервоара. Срещнах погледа му през стъклото и му се усмихнах, след което казах.

-Ще ядем тук, ако искаш излез сега. – Чим кимна и отвори вратата, излизайки. Вдиша дълбоко и се отправи към края на навеса на бензиностанцията, която ни скриваше от дъжда. Извади ръката си от дългия ръкав на суитчера и я издаде напред, студените дъждовни капки се удряха в плътта му и някои потичаха по нея, други се задържаха в дланта му. Небето светна, чу се гръм, по-точно трясък. Джимин подскочи няколко крачки назад уплашено, преди усмивка да се разлее по лицето му като блаженство, очите му отправяйки се към небето отново. Беше толкова щастлив, толкова обичаше дъжда, винаги му се радваше. А за мен бе такова удоволствие да го гледам усмихнат, както нищо друго в живота си. Не знаех дали едно 23 годишно момче като мен е способно да говори за това което изпитва, да го представя като любов.

Нямах опит в любовта. Никакъв. Абсолютно никакъв. Не знаех какви бяха симптомите. Но знаех какво изпитвам аз.

Когато го погледна, усещам как цялото ми същество се подпалва. Когато се усмихне, усещам как ликувам. Когато срещна кристалните му очи, се изгубвам в тях, озовавам се в друг свят, в неговия свят. Научил съм толкова много неща от него, той бе моя учител в живота. Преди бях просто „готиния хьонг". Сега съм неговия ученик. Бе силата ми, бе упората ми, винаги бе до мен. Затова и аз бях готов на всичко за него. Обещах му да съм с него когато признае на родителите си за мен. Обещах му да го изведа от този Ад. Не знам как се справих. Но в момента съм толкова щастлив, колкото и тъжен. Поне съм с него, поне сега сме двамата заедно, без причина да се крием, без да ни е страх, защото сме далеч от хората от които ни бе страх. Сега сме заедно. Не знам на къде ще ни отведе пътя който ни очакваше, но знам че си заслужава. Той бе моя огън, бе моята страст, бе онзи глас в съзнанието ми, който ме караше да откачам, който ме караше да обичам.

Дали това бе наистина любов?

Аз вярвам че е. А щом аз вярвам, значи е любов!

Джимин се обърна и дойде до мен, докато аз плащах за бензина, и обви ръцете си около моята и двамата поехме към малкия ресторант. Вътре бе празно, с изключение на едно семейство в края на заведението. Седнахме на една отдалечена маса, един срещу друг и се вгледахме в менюто. Нямаше голям избор, но не очаквах много и без това. След няколко минути усетих присъствие до мен и когато вдигнах глава, видях млада сервитьорка, как се усмихваше лъчезарно.

-Какво ще поръчате? – Попита ведро тя. Джимин веднага се усмихна и обърна менюто си към мен, сочейки нещо в него.

-Калби? Това ли е? – Попитах го, момчето започвайки да кима ентусиазирано. Кимнах и се обърнах към сервитьорката, за да и потвърдя, когато забелязах разочарования поглед който тя хвърляше върху Джимин. Покашлях се и продължих със студен глас. – Това и две бутилки соджу, ако обичате.

Тя се сепна от транса в който бе изпаднала, поклони се леко и се забърза нанякъде. Проследих я докато не изчезна от погледа ми, само ръката на Джимин сепвайки ме. Погледнах го, а той просто поклати глава, свеждайки я надолу. Стиснах дланта му и я придърпах, полагайки целувка на нея.

-Съжалявам, но не мога. – Извиних се, след което пак целунах ръката му, преди да я поставя отново на масата, преплитайки пръстите ни. Чим надигна очите си, след което се усмихна виновно и после се взря навън. – Недей. – Казах му, спечелвайки вниманието му отново. – Аз преувеличавам.

Джимин се засмя и дръпна ръката си за да каже: „Няма проблем, наистина."

Кимнах в знак на разбиране. След което и двамата се засмяхме и продължихме взирането през прозореца, докато не дойде храната ни.

***

Въздъхнах и хвърлих цигарата си в кошчето. Джимин бе влязъл в паркираната ни кола наблизо, аз се бях отдалечил малко на стани. Наблюдавах го, както винаги. Беше отворил задната врата зад шофьорското място и се бе настанил, краката му клатушкайки се извън колата. Бе се зачел в някаква книга, изглежда че или си бе взел, или бе извадил някоя моя. Върнах се при него и влезнах от другата страна, заставайки зад него. Подпрях глава на рамото му и се взрях към книгата. Усетих как дъха му замира за миг, преди да се намести по-удобно и по-назад, отпускайки се и облягайки се на мен. Усмихнах се и намърдах нос в шията му, издишайки тежко, търсейки така желаната реакция. Джимин потрепна, точно това което чаках, преди да допра леко устни до шията му. Чух рязко вдишване от негова страна. Подхванах го и го изтеглих назад вкарвайки го в колата, затваряйки вратата на колата. Дръпнах го назад и се настаних над него, обкрачвайки тялото му. Джимин стоеше, очите му разширени от учудване, но с задоволство забелязах блестящите му очи, отново кристално сини, без следа от онази сива и тъма в която се бяха превърнали в последните часове. Устните му бяха леко разделени, дишаше тежко, очите му шареха наоколо, оглеждаха лицето ми. Усмихнах му се и се наведох, сливайки устните ни, бавно движейки ги заедно, с едната ръка поглавайки лицето му, преди да я вплета в черната му мека коса. Той отговори на целувката ми със стон, тих и дълбок. Другата му ръка си проправи път под суитчъра му, пръстите ми докоснаха невероятно гладката му кожа. Усетих как потрепери. Целунах устните му за последно, преди да започна да целувам шията му, опитвайки се да разголя повече от плътта му надолу. Прокарах нежно зъби, заигравайки се с зачервената кожа, когато чух силен удар по стъклото на колата. Надигнах се веднага, изправих глава и се взрях в лицето което се беше долепило до стъклото. Сърцето ми се разби яростно, усещах как горя целия. По дяволите глупостта ми.

-Извратени копелета, разкарайте се от тук. – Кресна мъжа. Изправих се и излязох от колата. Бях виновен, не трябваше да го правя. Отидох от другата страна при мъжа и се поклоних. Бях почервенял от срам.

-Много съжалявам.

-По дяволите, разкарайте този подвижен разврат далеч от тук. – Каза, след което погледа му се обърна към Джимин, който излизаше от колата. – Поне нямаш ли достойнство?

Изправих се веднага, погледнах към Джимин, който наблюдаваше тъжно, объркано и обидено.

-Моля, няма нужда от повече коментари по въпроса. – Изсъсках студено и закрачих към Джимин. Той нямаше нужда да слуша това. Отново проявих глупост и пак го нараних, докарвайки му срама от който все така се криеше. Хванах го за рамото и му прошепнах в ухото:

-Влез в колата, след малко идвам. – Джимин се усмихна и кимна, но преди дори да бе отворил вратата, чух как мъжа се покашля и каза високо.

-Сигурен ли си че не си някакъв изнасилвач? – Очите ни се срещнаха, Джимин замръзна на мястото си. Тялото ми се разтрепери, усетих как ноктите се впиват в дланите ми, толкова на дълбоко, не знаех дали не кървят.

-Моля? Я повтори? – Извиках и пристъпих напред, само за да бъда спрян от ръката на Чим, която се обви около моята. Той поклати глава. – Как искам да го фрасна това копеле.

Джимин отново поклати глава. Въздъхнах и се взрях обратно в мъжа, който бе отстъпил няколко крачки назад, но продължаваше да говори глупости. Почти бях настроил съзнанието си да изключи за съществуването му, но тогава чух думите, които ме накараха да се откъсна от Джимин и да налетя на мъжа.

-Лесно е да отвличаш неми, които нямат шанс да молят за помощ.

Не знам защо бе решил че аз съм отвлякъл Джимин, само защото ме хвана да го целувам. Дори не знам кой беше този човек. Но това не го оправдаваше изобщо. Няколко стъпки напред и замахнах с всичка сила, разбивайки юмрука си в носа му, като че не го бе очаквал. Усетих тръпка, чувство на сила и тремор от погнуса. Извъртях се веднага, имах чувството че бях почервенял от ярост, грабнах Джимин и го вкарах в колата, след което и аз се качих, натиснах газта и потеглих.

За втори път бягам, след като съм наранил човек заради Парк Джимин.

Не знам колко време бе минало, преди да чуя звън от телефон, погледнах в огледалото за обратно виждане, съзирайки изплашения поглед на Джимин, който се взираше в екран на телефона си.

-Кой е? – Попитах. Чим надигна телефона, изписаната дума „мама" ме остави още по-разярен. Нямаше да се откаже, докато аз не кажех последната дума. Протегнах едната си ръка назад, взимайки телефона и го поставих на високоговорител.

-Джимин! – Чу се силен и писклив глас, толкова отровен и изкуствен. – Откачи ли? Как можа да избягаш с онова копеле! Да не те е дрогирал? Да не те е заплашил и да иска да съсипе живота ти? – Всяка нейна догадка ставаше от глупава, още по идиотска. Не можех да я слушам. – Искам да се върнеш веднага! Веднага!

-Госпожо! – Извиках. Жената не очакваше отговор, за това стреснато извика в отговор.

-По дяволите! – След което се осъзна. – Ти ли си? Къде е моя Джимин? Къде е, изчадие такова!

-Тук е, слуша всяка ваша лъжа която сте готова да снесете, за да си върнете господството си над поне едно живо същество!

-Нямаш си и на идея какво говориш! Ти си виновен за всичко, ти си дрогирал сина ми. – Усещах я че плаче, но това можеше да е чист фарс, защото тази жена нямаше милост. – Как си мислиш че ще се грижиш за него? Знаеш ли изобщо как да работиш с човек с кортикална моторна афазия*? Той е недъг, той е бавно развиващ се, той е тежест, която ще захвърлиш!

-Госпожо, престанете, защото ще се върна, и съпруга ви няма да ви спаси от това което ще последва ако посмеете да кажете нещо подобно. – Изкрещях с всичка сила. Ръцете ми стискаха волана. Ако можех, до сега да съм го счупил на милион парченца. – Вие нямате никаква представа от какво страда сина ви, и аз не съм този който ще ви обяснява. Повече да не сте посмели да звъните.

И това беше. Затворих телефона и го метнах на седалката до себе си. Погледнах пак в огледалото за да видя Джимин. Момчето отново се бе свило, но този път лежеше на седалките, очите му гледайки в нищото. Как можеше тази жена да говори по такъв начин за сина си? Не го проумявах. Но само знаех, че никога повече нямаше да позволя на Чим да чуе нещо от нея. Никога.

За втори заплаших човек, който бе наранил Парк Джимин.

***

[*В края на главата има малко обяснение за Джимин. Може да го видите сега за да не ви се сторят странни някои действия.]

***

Карах бързо цял час преди да отбия и да спра в началото на гората. Излязох от колата бързо, ритайки най-близкия паднал клон, преди жалък стон да се отдели от гърдите ми, които бяха натежали. Тялото ми се разтрепери и паднах на колене. Очите ми пареха, усещах проклетите сълзи как напираха, но колкото и да се опитвах, не можех да ги спра и те просто потекоха надолу. Надигнах глава и се вгледах в прояснилото се след дъжда небе, макар че започваше да се стъмва. Забелязах малкото звезди които започнаха да си личат от рано, виждайки дори луната зад един-единствен облак на небето. Не успях обаче да успокоя натежалото си сърце и изпуснах гърлен стон.

Как можеше? Не разбирам как? Защо винаги трябваше нещо подобно да се случва? Защо имаше толкова жестоки същества? Защо Джимин винаги бе съден? Защо не попадахме на нормални хора? Защо дори привлечени от него, момичетата се отдръпваха когато разбираха че не може да говори? Честно, щях да бъда по-щастлив ако се редяха на опашка за него, исках да го ревнувам, а не той да си мисли че аз съм единствения който го приема такъв какъвто е! Защо хората го обиждаха и раняваха с думи, знаейки че той не може да им отговори? Джимин не говори, и какво от това? Джимин е най-прекрасното нещо което ми се е случвало през живота, бях щастлив че е само мой, но виждайки как е отблъскван и колко е раним, сякаш сърцето ми кърви. Усетих докосване по рамото. Знаех че е Чим, но просто не можех да го погледна. Затова той седна пред мен и постави ръце на лицето ми. Очите ми бавно срещнаха неговите, незнайно как отново кристално сини, чисти. Ликувах, но вместо да се усмихна, това чувство на щастие само допринесе за сълзите ми, които продължиха да падат, а аз замигах от лютивото усещане. Бях прекалено слаб.

-Джу—

Надигнах учудено поглед и се взрях в Джимин, в треперещите му устни, чувайки гласа му, и той треперещ.

-Чуй— ... Плаче... не, ти... моля— Чим наведе глава, кимаше на себе си. Езика му мина по устните, навлажнявайки ги, изглеждаха напукани и сухи. Джимин кимна на себе си за пореден път, след което продължи. – Силен... ти, не може.... Недей плаче!

Думите му звучаха все по-твърдо. Не можех да понеса да седя, просто да седя, затова го дръпнах към себе си, притискайки го прегръдката си. Сърцето ми се разбиваше, въздуха излизаше накъсано от дробовете ми, съзнанието ми гореше. Потреперих, исках пак да заплача. Не от безсилие или тъга. А чисто и просто защото това което изпитвах към него ме караше да усещам една приятна тежест и болка, която приемах с отворени обятия.

-Обичам те Чим, благодаря ти че винаги си до мен... – Прошепнах. Аз бях влюбен в него, обещал съм си да го пазя, да се грижа за него и да му помогна. Защото го обичах и искам да съм неговия дом. – Обичам те толкова много.

-Обичам те! – Дойде тихия радостен отговор от Джимин, който продължаваше да е в прегръдката ми, лицето му долепено до шията ми и дишаше дълбоко, на моменти дори чувах почти беззвучния му смях.

***

Бяхме отседнали в малко мотелче по-натаък по пътя. Извадихме късмет. Не бях очаквал, че ще успеем наистина да намерим място на което да преспим без да плащаме безумни сметки, но жената бе така добра да ни таксува евтино за вечерта. Джимин заспа мигновено, а аз седях до през нощите, ума ми реейки се на къде ли не. За един ден бяхме успели да се скараме със семействата си, с приятелите си. Бяхме успели да избягаме от нашия роден град, бях успял да се разгневя толкова много, а единственото което Джимин правеше бе да плаче, да се отплесва и да се рее из мислите си, до които аз нямах достъп и да ме успокоява. Момчето знаеше какво ми е, но аз наистина не знаех какво му бе на него. Страдаше ли много? Страдаше ли прекалено много? Джимин не се изказваше. Не говореше за себе си. Винаги се интересуваше само и единствено от заобикалящите го, от приятелите му, семейството му, от мен. Но сега, когато аз бях единствената му упора в света, се чудех... Колко ли бе самотен? Не си бях и помислял че родителите му ще реагират по този начин когато им каза че е гей. Не очакваше към тях да захвърчат чаши и чинии, не очакваше тези крясъци и обиди, тези тежки обиди. Той можеше да ги подмине с лека ръка, защото и преди бе поставян под дискриминация. Но Джимн, момче толкова чисто, толкова невинно, толкова мило, да бъде замерено с такова отношение. Може би щеше да е добра идея да не казваме че сме заедно? Но тогава, кой би живял в лъжа, кой би живял сред хора, които бяха толкова отровни? Защо да живеем според техните вярвания? Защо да живеем както те искат? Майната им. И честно, колкото и дълбоко да бе наранено сърцето ми днес когато видях сълзите в кирсталните и изстиващи очи на Джимин, усещах тръпка на болно задоволство, защото сега щяхме да сме себе си, далеч от всичко и всички. Но явно знанията ми за света не достигаха до толкова че да съм убеден, че ще бъден приети. Затова сега това може би бе една нова глава в старата ни книга, която аз започвах със светли надежди, мечти и желания и която бях готов на всяка цена да опазя и да направя Джимин възможно най-щастлив. Да му помогна в трудностите му и да го излекувам от болките му. И само тогава, може би само тогава, щяхме заедно да погледнем напред. Към един хоризонт, който ще възприемем еднакво, с еднаква смелост и страх, с капка съмнение и тонове любопитство, с търпение, гняв и най-вече радост и любов. Защото аз щях да дам моята на Джимин.

А той?

***

Продължавахме да вървим бавно по плажа. Босите ми крака усещаха топлината на пясъка, макар че започваше да се свечерява. Джимин тичаше щастливо напред, подскачайки над вълните, шортите му мокри а моряшката тениска бе започнала да прилепва по тялото му, чантата му незнайно как все още суха. Аз от друга страна просто джапах в плиткото, малко над глезените, раменете ми галени от изчезващото слънце. Джимин се обърна и помаха, карайки ме да отида при него. С уморена крачка потеглих, след малко заставайки до момчето, което сочеше нещо във водата. След като надигнах слънчевите очила и загледах обагреното в розово от залеза дъно, забелязах причината за цялото това подскачане до мен. Долу, точно до крака ми, имаше разтворена мида, вътре в нея нещо проблясвайки. Устните му се разтвориха в усмивка. Потопих ръката си вътре и извадих мидата, перлата в нея проблясвайки. Беше чисто бяла, просто съвършена. Джимин я гледаше с обожание. Хванах го за ръка и двамата излязохме от водата и се настанихме на няколко камъка в края на плажа, водата едва-едва разбивайки се в скалите. Взех перлата и я огледах, след което я подадох на Джимин, който я пое внимателно. Топла усмивка си проправи път по лицето му. Пръстите му започнаха да си играят с нея, след което отвори чантата си, от където извади малката кутийка в която държеше обеците си и пусна перличката вътре. След което я прибра, преди да замръзне и да спре действията си. За момент не ми направи особено впечатление, защото Джимин много лесно менеше настроенията си напоследък. Но след няколко минути попитах притеснено.

-Джимин? Какво има? Добре ли си? – Още дори преди да успея да хвана рамото му, момчето вече се бе извъртяло и бе набутало нещо под носа ми. За миг се стъписах, преди да видя наведената му глава, протегнатите напред ръце и малкото плоско пакетче с голяма панделка, което момчето държеше към мен. За миг забравих как да дишам, защото гледката бе повече от очарователна. След което малко по малко започнах да си давам сметка какво се случва и протегнах ръка и взех пакета. Джимин надигна смутено глава и се опита да промълви, трудно, но го направи.

-Късно... няма време, но... ти b-day... а аз—

-Чакай, чакай. – Прекъснах го учудено. Сърцето ми биеше като побесняло, изведнъж почувствах гърдите си прекалено малки, гръдния кош прекалено тесен за да издържи на това което се случваше отвътре с мен. – Искаш да кажеш, рождения ми ден. -Джимин изправи глава и закима щастливо, бялата му усмивка появявайки се отново, толкова широка че кристално сините му очи изчезвайки заради нея. – Но кога беше?

-Четири... - Едвам едвам каза Чим.

-Четири дни? – Възклкнах невярващо. Можеше ли да съм чак толкова загубен... Май да. – Толкова много?

Джимин кимна, очите му следейки подаръка в ръцете ми, след малко ме побутна, изглежда чакайки да го отворя. Протегнах ръце напред и го прегърнах, притискайки тялото му силно до моето, прошепвайки "благодаря", усещайки как тялото му трепна за миг. Когато се отделих от него видях как ми пожелава:

„Честит рожден ден, макар и късно!"

Отново погледнах пакетчето в ръката си. След което внимателно отворих опаковъчната хартия в ръцете ми остана малка пластмасова кутийка за диск, вътре в нея самия диск. В началото си помислих че ми е взел някакъв албум, но тя нямаше никаква индикация на коя група бе. Обърнах я и видях малко пликче, залепено за гърба на диска. Понечих да го отворя, но бях спрян от ръцете на Джимин, който поклати глава с умолителни очи.

„Не сега." Каза ми.

-Да не би да те е срам? – Надигнах вежда, само за да стана свидетел на начина по който бузките му се изчервиха. Притеглих го по-близко и слях устните ни бавно и внимателно, той отговаряйки ми страстно. Вдишах дълбоко през носа преди да разтворя устните му с моите собствени, езика ми проправяйки си път между меките като памук негови устни. Ръцете му бяха пропълзяли в косата ми, а моите в неговата, разпръсвайки всеки кичур на къде ли не.

***

Отново бе вечер, и аз отново бях буден. Този път не бяхме никъде. Бяхме чисто и просто в колата на плажа. Джимин се бе свил на задната седалка, а аз стоях опрян на прозореца на колата, загледан в морската шир. Усещах как очите ми се затварят, но преди изобщо да успея да си помисля да заспя, те попаднаха върху диска който Джимин ми бе подарил по-рано днес. Малкия бе толкова притеснен когато ми го даде. Какво толкова бе написал. Измъкнах листчето от залепения плик, отворих го и започнах да го чета на светлината от лампата в колата.

~~~

Честити рожден ден скъпи Джун!

Днес остаряваш с още една година, надявам се че и поумняваш още малко.

Искам да ти кажа много неща. Но не мога. Не знам как. До сега не съм писал на някого и не знам как трябва да се изкажа. Ти беше единственото нещо в моя живот, което ме научи какво е да възприемаш околните, и винаги ще бъдеш. Ти бе мой учител в мигове, в които аз бях безпомощен, в дни в които аз бях отхвърлен и в такива в които бях забравян.

Но сега като се замисля, аз никога не съм вкусвал самотата. Защото всеки един път ти бе до мен, подкрепяше ме, учеше ме. Надявам се че не съм ти бил в тежест.

Не сме заедно от много време. Но имам чувството че те познавам изцяло, както и ти мен. Аз съм отворена книга за теб, но може би е трудно да ме разчетеш? Защото не говоря. Не говоря нормално. Цяло чудо е, че ти бе толкова търпелив да ме научиш кое е правилно и кое не.

Искам да ти кажа, че много те обичам и че ти пожелавам най-доброто на света, най-доброто което можеш да си пожелаеш! Аз обещавам да съм винаги до теб, затова като подарък от мен, приеми малкото което съм способен да ти дам, а именно любовта ми.

Обичам те и винаги ще те обичам.

Надявам се че и ти ме обичаш.

От твоя Чим <3

ПП: Надявам се че диска ще ти хареса.

~~~

Преглътнах тежко, едвам сдържах воя който гърдите ми искаха да изпуснат. Треперещите ми ръце някак пропуснаха волана и клаксона, отправяйки се към диска, който лежеше там. Отворих кутийката го набутах в cd player-а, опитвайки се да не мисля за нищо и натиснах play. Имаше продължителна тишина, когато изведнъж мелодията зазвуча. Беше нежна и бавна, лежерната тоналност опитвайки се да потуши огъня в сърцето ми.

В този ден разбрах две неща.

Първо. Думите на Джимин носеха толкова радост, колкото и мъка. Бяха носталгични, бяха внимателни. Изказваха толкова много за него, говореха скрити истории и тайни, разказваха за него. Той се бе открил пред мен. Но се оказа че аз никога не съм знаел кой е Парк Джимин наистина.

До този ден.

Второ. Гласа му бе едно от най-красивите неща които бях чувал в живота си. Бях готов да се хвърля от някоя скала когато след като мелодията замря за миг, след нея се понесе текст, пеещия глас, сякаш ангелски, подпали всичко в мен. Познах го. Не можех да повярвам на ушите си, макар че знаех как звучи гласа му, макар че бях се подготвил че един ден може би ще го чуя, или че никога повече няма да го чуя, не бях подготвен за нещо такова сега. Гръдния ми кош се раздираше от хриптящите ми вдишвания и издишвания. Едва си поемах въздух. Мозъка ми спря да работи, да приема или предава информация. Стоях и слушах ангелския глас на Джимин, който се разливаше като мед. Ръцете ми се разтрепераха. Незнайно защо, тялото ми тръгна само, откючвайки вратата и аз се сгромолих на пясъка, подпирайки гърба си на колата, очите ми плътно притиснати, от тях капейки сълза след сълза, докато слушах песента. Не знаех дори какво можех да кажа в конкретния момент, освен да си задавам въпросите „как, кога, защо, къде, наистина ли или?" Опитах се да успокоя дишането си, само за да могат хриптящите стонове да се завърнат с все сила.

Усетих нещо топло на врата си и мигновено подскочих уплашено, само за да застана, вперил поглед в красивите сини кристални очи на Джимин. Дори без въпроси го сграбчих и го дръпнах в скута си, заравяйки лице в шията му. Чух въздишката му и поставих целувка на врата му, преди да го отделя и погледна в очите.

-Ти никога няма да бъдеш сам, никога! Аз съм тук за теб, и ти за мен. – Гласа ми трепереше, също и очите на Джимин. Прекарах ръка през черните му като абанос коси, тя също трепереше. – Ти не си болен, ти не страдаш от афизия Джимин, и това само го доказва. – Чим вече бе започнал да трепери и той, устните му отворени лекичко. – Аз съм тук, за теб, заради теб, ти си този в който съм лудо влюбен.

-Джун—

-Обичам те... – Просто прошепна и се сгуших в него, преди да поставя брадичката си на рамото му и да погледна нагоре, звездното небе окъпвайки ни в звездната си светлина.

***

Това съвсем не бе края на историята ни. Защото ние започнахме да вярваме още по-силно в себе си и най-вече един в друг.

Често се връщахме на този плаж. Всяка година. На същата дата. Четири дни след рождения ми ден.

Забавлявахме се. Танцувахме. Плувахме. Тичахме.

Говорехме.

Пеехме. С глас. Двамата. Заедно.

Обичахме. Себе си. Един друг.

Джимин проговори. Аз казвах че е заради силата му. А той вярваше че е заради любовта му, любовта ми, любовта ни.

Но все пак, аз...
Заглуших целия свят за да чуя гласа му.

***

БЕЛЕЖКА: Относно за състоянието на Джимин, той е с вид афазия. За тези които не знаят какво е това, афазията е нарушение на говора, частична или пълна загуба на способността човек да се изразява с помощта на езикови средства. Има много подвидове и причината често се дължи на прекаран инсулт, травми на главата и други засягащи мозъка наранявания. Понякога засяга и поведението. Често хората страдащи от кортикална моторна афазия (споменатата) не могат да говорят нормално и се изказват грешно, но го осъзнават, което ги травмира. Доста често се засягат и емоциите, хората бивайки много по-чувствителни от обикновено. Джимин разбира проблема си, затова използва езика на глухонемите. (Следва нещо като предистория, просто ще осмисли действията им!) Причината е травма от катастрофа когато е бил малък, затова има симптоми и на ПТСР които в момента са само отказ на вербална комуникация от страх и срам. Но ест, нали това е фикшън, затова той не е буквално с афазия. Джимин е диагностициран с нея, защото след инцидента, никой не е можел да изкара нормална дума от устата на травмираното дете с месеци, затова родителите му са приели диагнозата и не са се опитали да направят повече, затова Джимин също вярва на това. Намджун е единствения който знае че Джимин може да говори добре, чисто и просто защото го е чувал да говори на сън, на моменти дори самия Джимин забравяйки и почвайки да говори развълнувано, но никога не помни да го е правил. Затова той знае почти цялата истина за грешната диагноза. Мноо писане ма айде.

И така, не знам как ми хрумна това. Просто една поредна безсънна нощ в която имам идеи, записвам и развивам, в този случай завърших. Няма да има предистории или продължения, просто мозъка ми заработи за кратко. През нощта звучеше добре, сутринта се кръстих какво съм написала и вечерта пак звучеше добре.

I HOPE IT WASN'T THAT WEIRD! Може би в близко бъдеще ще разширя мъъъъъничко хахха!