Усмивката на Грейс се топеше с всяка крачка към дома. Пукнатините по тротоара бяха стари приятели на 17-годишното момиче още от детството ѝ. Всеки ден на път за училище и на връщане от него тя ги броеше, изчислявайки колко минути свобода ѝ оставаха преди света ѝ да потъне в мрака на затвора.

- 26...27... - старите навици умират трудно.

Грейс броеше пукнатините без дори да ги поглежда. Сърцето ѝ отдавна бе спряло да се свива под емоционалните удари, нанасяни от родителите ѝ. Но спомените все още бяха живи, изскачаха от пукнатините като малки черни игриви духчета. Домът на Грейс се свиваше до размерите на стаята ѝ и се побираше в огледалото, където бе заключена душата ѝ.

- 36 - прошепна тя и отвори входната врата.

Гласовете на родителите ѝ се чуваха от хола. Спореха разпалено за повишението на Робърт, което той щеше да се опита да изкопчи от прекия си началник, а именно съседа Джеф Лейзър. Ако всичко минеше по план тази вечер, г-н Мъроу щеше да се сдобие с надценено повишение на заплатата и по-престижна титла в йерархията.

- Ето за какво била цялата работа. - промърмори Грейс, качвайки се по стъпалата към стаята си.

~🖤~

Вечерта бе приклещила в лапите си деня и изтискваше последните слънчеви лъчи от него. Звездите залепваха за тъмносиния небосклон. Прохладният ветрец се заигра с черните завеси, заобиколи ги и развя косата на Грейс. Шоколадовите ѝ ириси се взираха в душата ѝ, отразена в стъклото на прозореца. Тя затвори тетрадката без корица и остави мислите си на бриза, който отвя думите, заклещени в ума ѝ.

На вратата се позвъни. Скоро къщата се изпълни с познати и непознати гласове. Грейс се изправи, заставайки пред огледалото. Посегна към черното червило и сложи един слой върху устните си, разнасяйки равномерно. Оформи небрежен кок, оставяйки няколко кичура, свободно падащи около лицето ѝ, и заби черния си молив в него, за да го придържа. Грабна тетрадката и заслиза по стъпалата.

Гостите бяха настанени в трапезарията. Преди да стигне до там Грейс се сблъска с майка си в кухнята, докато жената се опитваше да вземе няколко чинии с ордьоври едновременно.

- Най-сетне реши да слезеш. Помог... - речта на жената секна при вида на дъщеря ѝ - черното червило, късия черен топ и тесните изрязани дънки определено не се вписваха в представата на майката за подходящо облекло. - Какво, по дяволите си облякла, момиче?! И какво.. - тя взе една салфетка... - е това червило?! - започна да трие грубо червилото от устните на дъщеря си, размазвайки го.

Устните на Грейс почервеняха от грубото търкане, а цвета се размаза около цялата ѝ уста.

- Върви да се измиеш и преоблечеш. - изсъска майка ѝ, взимайки отново чиниите, които бе тръгнала да отнася към трапезарията.

Поредната горчива хапка за преглъщане. Поредната стрела забита в призрачното сърце на момичето с разтопен шоколад в ирисите. Тя изтича в банята, заключвайки се там.

Прозрачните сълзи се търкулваха по лицето на Грейс, гледаща в огледалото разбитите парченца душа, стърчащи от очите ѝ. Остави солените рекички да обливат страните ѝ няколко минути, след което надигна глава и се вгледа в раните, раздиращи същността ѝ. Преглътна горчивите хлипове и заключи душата си зад стъклените ириси. Наплиска лицето си, отмивайки следите от болката.

Влезе в трапезарията с разтреперани ръце и блуждаещ поглед. Единственото свободно място, предназначено за нея, бе до Джейк. Двамата седяха срещу родителите му, а г-н и г-жа Мъроу бяха разположени един срещу друг в двата края на масата.

Джейк впери любопитен поглед в нея, пускайки мъглата да я обгърне. Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ, и се опита да игнорира забързването на пулса ѝ.

Родителите им говореха предимно за работа, Джейк си пишеше с някого, а Грейс пишеше в тетрадката без корица, изливайки нервите си в потоци от думи, заливащи белите листове.

От време на време Джейк хвърляше скришно поглед към това, което пишеше момичето до него.

- Похвално е, че успявате да накарате Грейс да навакса с уроците през лятото. - обърна се г-жа Лейзър към домакините.

Тя вдигна глава, срещайки погледа си с възрастната жена срещу нея.

- Като птичка в клетка заключена, на вечен затвор обречена. - отвърна Грейс със стъклен поглед забит в очите на г-жа Лейзър.

- Грейс - притеснен от странното поведение на дъщеря си Робърт се обърна към нея със строг тон.

- Тя много обича да чете поезия - побърза да замаже положението майка ѝ, лепвайки си фалшива усмивка.

- Похвално е, че има такива интереси. Ние едва караме Джейк да си чете уроците какво остава за поезия - оплака се Джеф, който очакваше сина му да преуспее в бизнес средите, мечтите му гаснеха с всеки изсвирен акорд на китарата от сина му, който по цял ден пишеше песни и създаваше този "досаден шум", както обичаше да се изразява баща му.

След това изказване на баща му Джейк се скова, изпълнен с гняв. Сивите му очи пронизаха баща му, пускайки тъмносивите облаци да стоварят буря върху него.

- Грейс, защо не покажеш на Джейк  някоя книга с поезия в стаята ти? - обърна се Пени към дъщеря си, натъртвайки на последните думи, пускайки в ход плана да приклещят Джеф за повишението. - Тъкмо ще обсъдим отворилото се място в работата. - добави тя, гледайки към г-н Лейзър.

Грейс дописваше последната дума от поредния стих:

... но дори без крила,
аз пак ще полетя.

Тя отмести един кичур зад ухото си и стана от масата, отправяйки се към стаята си без да поглежда дали момчето я следва.

Пени се усмихна доволно оформяйки стратегия в главата си.

Качвайки се по стълбището Джейк вметна:

- Май не се разбираш много с вашите.

- Защото пък при вас положението е цветя и рози, както видяхме! - хапливо отвърна тя.

Той само се подсмихна горчиво. Тя отвори вратата, допускайки напълно непознат в своя свят, вътрешното ѝ аз, нейното кътче на Земята.

Джейк пристъпи, изненадан от черния цвят, превзел стаята.

- Еха, доста е... - той замлъкна за миг.

- Уютно, красиво.. - тя започна да изрежда.

- Щях да кажа черно. - довърши той, прекъсвайки я.

- Да, разбира се. - извъртя очи тя.

Той извади от джоба си едно сгънато листче и я попита, разгъвайки го:

- Това ти ли го написа?

Тя се вгледа, зачитайки го и разбра, че е едно от стихотворенията, които бе написала в часа по литература днес.

- Хей, откъде го взе?! Върни ми го! - кръвта ѝ закипя, бузите ѝ отново се бяха обагрили в червено, а сърцето ѝ запрепуска като лудо. Сякаш някой бе проникнал в света ѝ, докосвайки всичко по пътя си, оставяйки следи от себе си по душата ѝ.

Той го бе прочел. Не просто някой, а точно той бе прочел нещо, което извираше от съкрушената ѝ душа. Думи, които сами бяха дошли при нея, искаха от нея да ги освободи от безплътното им съществуване и да излее смисъла им на хартия. Думи, предизвикани от неясни чувства.

Грейс се протегна да вземе листчето от ръката му, но той се отдръпна и премести листчето в другата си ръка.

- Сладка си, когато се изчервяваш. - Джейк пусна ослепителната си усмивка в действие.

Тя го игнорира и отново се протегна, но Джейк скри ръката си зад гърба, разтопявайки разстоянието между тях като сладолед под ярките лъчи на слънцето. Той се възползва от близостта им и скри един непослушен кичур зад ухото ѝ.

Що за жест бе това? Какво е това чувство, преминаващо през скованото сърце на Грейс? Какви са тези цветове, нахлуващи в черния ѝ свят? Шоколадът в очите ѝ се топеше от пламналите искри в тях. Цветовете нахлуваха през очите ѝ, опитвайки да стигнат до душата ѝ, заклещена в лапите на болката. Но преди да успеят, силен женски глас, идващ от долния етаж, оглуши тишината.

Двамата се отдръпнаха един от друг и цветовете се разтвориха в мрака, погълнати от черния свят. Допирът избледняваше с всяка изминала секунда, докато не се превърна в неясен спомен.

- Джейк! - викаше г-жа Лейзър.

- Трябва да тръгваш. - Грейс успя да промърмори, извъртайки глава, за да избяга от сивите му очи.

Питаше се къде е мъглата, в която се бе изгубила онзи път.

Тя го изпрати и се опитваше да избягва погледа му, докато си тръгваше.

- Да не забравяте за уговорката ни г-н Лейзър. - не пропусна да спомене Пени.

- Ще направя, каквото мога. - отвърна Джеф.

Вратата се затвори, а Пени, гневна от неясния отговор, се обърна към мъжа си:

- Какво трябва да значи това? Нали в кърпа ти беше вързано това повишение?! Месеците подмазване нищо ли не значат?!

Робърт никога не се надяваше на повишения, издигането в обществото не го интересуваше, парите не го блазнеха. От друга страна Пени бе настъпателна по тези въпроси и изискваше от мъжа си да грабва всяка отдала се възможност.

Грейс остана незабелязана от двамата възрастни, както се случваше от доста години насам. Ситуацията, в която родителите ѝ спорят, бе нещо съвсем обичайно. Тя се насочи към стаята си, оставяйки ги отдадени на собствените си животи.

Джеф не бе доволен от нахалния си съсед, който очакваше нещо от него, което не бе в правомощията му. Джеф също не бе голяма риба и на него почти никой не му обръщаше внимание, камо ли да го слуша за такива неща.

- Марта, налей ми уиски! - обърна се той към жена си, потърквайки челото си заради внезапно настъпилата болка.

Джейк обърна гръб на родителите си, които щом прекрачиха прага на къщата забравиха за съществуването му. Веднъж влязъл в стаята си, той тръшна вратата и заключи. Любопитни погледи се взираха в него от плакатите по стените. Рок банди, оставили следи в сърцата на хиляди хора с музиката си. Текстове, изпълнени с толкова гняв и болка, изпявани от мощни гласове.

Джейк се взираше в надписа на плаката над леглото му.

"Изсвири болката си"

Той разгъна смачканото листче със стихотворението, което стискаше през цялото време в дланта си. Съвсем бе забравил за него. Прочете го отново после погледа му се върна на надписа.

В тишината на нощта Грейс се чувстваше в безопасност, скрита от очите на външния свят, който сега бе потънал в мрак. Но в мислите ѝ се лутаха неканени цветове, нахлули заради допира на съседското момче. Докосването му бе започнало да топи коравата черупка, обвила сърцето ѝ. И това я плашеше.

Покрай тишината започна да се прокрадва мелодия. Звук от китара долиташе през отворения прозорец. Нечий глас започна да прави компания на китарата и звуците се сляха в едно. Думите, които се отронваха като листа на повея, звучаха толкова познато.

Грейс скочи на крака, осъзнавайки, че това са думите от стихотворението, което бе у Джейк. С бавни крачки тя се доближи до прозореца и го видя, седящ на перваза с китара в ръка. Пръсти, движещи се умело по струните. С всяко тяхно опъване нотите се забиваха в сърцето ѝ. Думите, които тя бе освободила, се превръщаха в оръжия, насочени срещу нея. В комбинация с музиката ударите им бяха безпощадни срещу болката, заключила сърцето и душата на Грейс.

Но коя бе тя без студените ръце на болката, обвити около душата ѝ? Нима не бе това същността ѝ?

- Спри! - извика тя. - Моля те, недей.

- Не ти ли харесва? Надявах се да ми позволиш да ползвам стихотворението като текст за песента.

- Стихотворението си е мое.  Измисли си собствен текст. - студено отвърна Грейс и рязко затвори прозореца, дърпайки черните завеси.

Мракът отново бе заел мястото си на трона като господар в света на Грейс, а нежеланите цветове бяха прогонени от мислите ѝ.