Денят мина неусетно и нормално... като изключим присъствието на Раян. Преди пет минути беше приключила смяната ми и сега се намирах в съблекалнята, преобличайки се. Всички говореха за новия ни шеф. Чувах какви ли не неща по негов адрес. Колко бил секси, богат, имал тяло на гръцки бог и други подобни глупости. Но май никой не се интересуваше от факта ,че той е вампир. И защо да го правят? Половината персонал и пациенти не са хора. Тъкмо се бях облякла и събирах нещата си, когато Ани спря пред мен.

- Здравей! Днес беше много натоварено, дори не успяхме да де видим.-каза тя.

- Така е.-съгласих се с нея.

- Видя ли новият шеф? Всички за него говорят.

- Не само ,че го видях ,но и за жалост имах честа да говоря с него.- отвърнах без настроение.

- Защо? Толкова ли е неприятен?-попита с неприкрит интерес. Аз въздъхнах.

- Новият ни шеф е Раян. Брата на Итън.- казах и очите и се разшириха от изненада.

- Стига бе... скъса с единия, а другия се появи. Какваси късметлийка си само. Какво ще правиш?-коментира тя. Аз само я погледнах и казах:

- Ще го търпя, нямам друг избор. Нямам намерение да си изгубя работата заради който и да е от тях.

- Успех тогава.-пожела ми тя. Аз преметнах чантата през рамото си.

- Аз ще тръгвам. Ще се видим утре.- казах и и се сбогувахме.

Излязох от съблекалните и се отправих към изхода на болницата. Тъкмо излизах ,когато видях същата кола от днес паркирана близо до входа. За жалост не можех добре да видя кой е вътре, но различих фигурите на двама мъже. Не можеше да има толкова съвпадения, просто не можеше. Направих се ,че търся нещо в чантата си и, че явно съм го забравила вътре. Обърнах се светкавично влизайки отново в болницата и налетях право на Раян.

- Извинявай!-измърморих и се опитах да го подмина ,но той ме спря.

- Добре ли си?-попита ме ,оглеждайки ме отгоре до долу.  Той беше вампир. Можеше да подуши прокрадващия се у мен страх.

- Да. Забравих нещо.-отвърнах и понечих да продължа напред ,но той ме спря,хващайки ръката ми.

- Лъжеш!-отвърна раздразнено той. Аз отскубнах ръката си от него.

- И какво ако е така? Животът ми и това, което се случва с мен не ти влизат в работата.-скастрих го и се обърнах излизайки от болницата. Глупав ход. Но не можех и нямаше да позволя на този задник да ми се качи на главата. Тъкмо помислих, че разговара ни е приключил ,когато той ме настигна и ме хвана за ръката, отново.

- Какво ти става?-попита.

- На теб какво ти става? Остави ме намира.

- Изплашена си.-отвърна студено.

- Въобразяваш си. Просто съм изморена. Ще ме оставиш ли на мира? Не ми се иска да вдигам скандал в болницата. И без това е пълно с клюкари.-отвърнах.

- Ще те оставя ,когато ми кажех защо си изплашена.-отвърна заповеднически.

- Не ти влиза в работата. И пак ти казвам не съм изплашена.- запротестирах отново. Погледнах към мястото където до преди минути стоеше черната кола. Преглътнах и се обърнах. Тръгнах към колата си ,зарязвайки Раян. Чух ръмжене за гърба си и в следващия момент Раян ме метна на гърба си и тръгна някъде. Заблъсках с юмруци по гърба му и започнах да му викам без да ме интересува кой ни гледа и кой не.

- Не викай,нали не искаш да правиш скандали.-каза той и отвори предната врата на колата си. Метна ме вътре и побърза да се настани на шофьорското място. Опитах се от изляза , но той заключи вратите и потегли с мръсна газ.

- Какво правиш? Спри колата и отключи вратите. Сега!-заповядах му.

- Първо ще си поговорим.

- Няма за какво да говоря с теб.

- Напротив има. Сега млъкни и стой мирна.- заповяда ми.

- Кой си ти ,че ще ми заповядваш?

- Повярвай ми ,не искаш да узнаеш отговора!-каза грубо и се съсредоточи върху пътя. След известно време излязохме от жилищната част на града и се насочихме към гората. След още десетина минути той спря на някакъв хълм достатъчно далеч, за да не ни прекъсне никой и ,за да не мога да се прибера. Копеле!
Той отключи вратите на колата и излезе. Аз също излязох и се насочих към него. Когато застанахме лице в лице ,замахнах с ръката си и го ударих по лицето. Шамаръм ми беше силен и много звучен. Главата му се извъртя от удара. И по дяволите ръката ме заболя сигурно повече отколкото него лицето.

- Никога повече да не си посмял да направиш нещо подобно! Разбра ли ме?-изкрещях му ядосано.

- Имаш силен замах.- каза ми видимо развеселен от случилото се туко що.

- Кучи син!-излаях по негов адрес и понечих да си тръгна, но бях спряна от силната му ръка. Той ме придърпа към себе си в желязна хватка, а гърба ми се удари в гърдите му.

- Пусни ме!- казах и запачнах да се бонтувам.

- Не и докато не ми кажеш защо те беше страх.-отвърна и затегна хватката си. Изръмжах от ярост. Много добре осъзнавах, че няма да ме остави ако не му кажа. Изпуснах дъха си и се приготвих за падението си.

- Твоите хора още ли ме наблюдават?-попитах и той исумтя.

- Не те наблюдават, а те пазят. И не. Снощи ги оттеглих.

- Мисля, че ме следят.- казах и той ме пусна, за да ме завърти с лице към него.

- Как така?

- От вчера забелязах, че ме следва кола. Може би си въобразявам,но станаха твърде много съвпадения.-отвърнах и челюстта му се стегна.

- Тръгвай!-каза и ме избута към колата.

- Какво?

- Сега ще разберем кой те следи.-отвърна и закрачи към колата си. Въздъхнах. Качихме се и потеглихме. След известно време черната кола се присъеди към нас на известно разтояние.

- Ето ги! Знаеш ли кои са?-попитах аз. Раян погледна в огледалото и сбърчи вежди.

- Това са хора на Итън.- каза мрачно и аз се вцепених.

- Закарай ме до болницата. Колата ми остана там.- отвърнах.

- Знам какво си намислила. Сега ще отидеш при Итън и ще му вдигнеш скандал. Няма да ходиш там.- излая ми.

- Значи първо ми заповядваш ,а сега ми забраняваш. За кой се взе? С какво право ми говориш така ?-повиших тон.

- Казвали ли са ти, че изглеждаш сладко, когато се ядосваш?- подхвърли той.

- Закарай ме до проклетата болница!-отвърнах още по-бясна. Той само ме погледано и се изсмя. Когато стигнахме до болницата аз изкочих от колата още преди да беше спряла напълно и закрачих към колата си. Влязох вътре и потеглих ,поглеждайки на излизане към Раян. Той се бе облегнал на колата си и ме гледаше ядосано ,но и в същото време развеселено. Свалих прозореца и се обърнах към него.

- Върви подяволите! - извиках му и продължих по пътя си, докато смехът му не се изгуби заради изминатото разтояние. Две пресечки по-надолу черната кола се появи зад мен. Започвах сериозно да се ядосвам. Промених маршрута си ,отправяйки се към клуба. Когато пристигнах спрях на паркинга и излязох. Клубът все още не беше отворил ,но Итън винаги идваше няколко часа по-рано ,за да наглежда процеса на работа. Закрачих бясно към входа ,но за съжаление бях спряна от двамата бодигардове.

- Кажете на шефа си ,че трябва да говорим!-излаях.

- Съжалявам, госпожице ,но има важна среща. Каза никой да не го безпокои.-отвърна ми този от ляво.

- Не ме интересува каква работа има. Кажи му ,че съм тук и го чакам.

- Вие май не ме разбрахте...

- Не вие не ме разбрахте. Ще стоя тук докато не ме пуснете да говоря с него.-прекъснах го. Той въздъхна и извади телефона си, набирайки някого. След кратък разговор той затвори и ми направи път да мина.

- Съжалявам за недоразумението. Господин Итън ви чака.-каза и аз минах покрай него. Влязох в клуба и бях посрещната от Итън. Той понечи да каже нещо ,но аз го прекъснах.

- Как смееш да изпращаш хората си да ме  следят?-извиках му без да се интересувам, че персонала му ни зяпат. Той се стъписа .

- От къде разбра?

- Мислиш, че няма да забележа колата ,която ме следи ли?-попитах иронично.

- Не те следят, а отговарят за безопасността ти. - отвърна твърдо той.

- Не съм молила за закрилата ти.

- А аз не съм и искал да го правиш.

- Как можа да го направиш без да ми кажеш? Знаеш ли какви мисли изникнаха в главата ми ,когато забелязах колота? Помислих си...помислих си ,че враговете ти са се върнали ,за да довършат започнатото.- казах и гласът ми се прекърши. Итън забеляза това и смекчи тона си.

- Съжалявам, но трябваше да знам ,че ще си в безопасност. Не мога да позволя да те изгубя.

- И за да не ме изгубиш трябваше да изпращаш хората си без мое знание.Нали каза, че ще ми дадеш време, че ще ме оставиш да събера мислите си? Нали ми каза, че ще уважиш решението ми каквото и да е то? Ти ми обеща.

- Няма да се откажа от теб.-отвърна той.

- Дори и аз да не искам да бъда с теб?-попитах.

- Съжалявам Лара, мислех ,че ще мога да стоя далеч от теб. Мислех, че ще мога да те оставя ,но осъзнах, че вече е твърде късно. Защото ти вече си моя!

- Твоя ли? Аз не съм ничия и никога няма да бъда нечия собственост. Разбери го много добре.- избухнах.- Двамата с брат ти стойте далеч от мен. Кажи на хората си да спрат да ме следят. Забрави за мен. За всички ни ще бъде най-добре.- отвърнах през зъби.

- Не мислиш това, което казваш!-отвърна той и тръгна към мен, но аз вдигнах ръце и отстъпих крачка назад.

- Напротив, мисля всяка дума, която казвам!

- Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Искаи да се откажа от теб. Да се откажа от най-важното нещо в живота ми.

- Та ние сме заедно едва от два месеца.- отвърнах.

- И два месеца са ми достатъчни ,за да знам, че се влюбих в теб. Обичам те ,Лара! И заради това няма да се откажа, докато не те спечеля отново.

- Но аз не те обичам, Итън! И не мисля, че някога бих могла!-отвърнах и се обърнах. Дадох команда на краката си да ме изведът от това проклето място. Той не ме спря. И не трябваше. Чак когато влязох в колата си и се отдалечих оставяйки клуба зад себе си ,дадох воля на сълзите си. Те потекоха своподно по лицето ми. Сърцето ми беше разбито. Защото в яда си казах нещо, които не мислех, но които дълбоко в себе си знаех, че са истина. Двамата с него нямахме бъдеще. Никога не сме имали. И никога няма да имаме...