Бавно отворих очи, опитвайки се да разбера къде съм. Вратът и главата ми адски ме боляха. Спомените от случилото се преминаха пред очите ми. Бяха ме отвлякли!

Опитайх се да се съсредоточа. Трябваше да разбера кой и защо ме беше отвлякъл. Огледах се. Бях завързана за стол в някаква стая... или по-скоро крипта.В гробище ли се намирах? Защо по дяволите, ще ме отвличат и ще ме водят в крипта на сред някакво гробище? Стените бяха измазани, подът - циментов, от лявата ми страна имаше малка метална маса и нямаше прозорци ,а на няколко метра пред мен имаше 4 ковчега и каменни плочи с надпис над тях. Не можех да разчета езика ,но вероятно бяха имената на погребаните. Нямаше почти никакво осветление и врата. Единственият вход и изход бе тъмен коридор вероятно водейки навън.И без да преброявам тези неща знаех, че шанса ми да избягам е минимален, особено щом похитителя ми е вампир. Не мога да обясня как ,но в мига, в който отвори вратата на колата ми и ме изкара от нея разбрах, че не е човек. 

Шумът от стъпки ме накара да се оттърся от размисала си. Похитителят ми идваше. Поех си дъх и се подготвих за това. Стъпките се чуваха по-силно. Усетих присъствието му зад мен. Той застана пред мен и се усмихна обиграно.

- Виждам, че си се събудила.- каза очевидното с британския си акцент. Така застанал лице в лице с мен имах шанса да го огледам и преценя по-добре. Беше висок и мускулест, с руса коса и сини очи, остри и изсечени черти. Но имаше нещо сбъркано в него. Усмивката му бе цинична и подла, но беше фалшива. Стойката, изражението в очите му, усмивката му, говорът му. Всичко това изглеждаше фалшиво и добре изиграно. Който и да беше той знаех ,че не е този, за който се представя. Сякаш можех да видя същността му. 

- Харесва ли ти гледката?-попита лукаво ,виждайки, че го наблюдавам. 

- Кой си ти и какво искаш от мен?-попитах спокойно и сериозно. Той повдигна вежда изненадано.

- Сериозно ли? Няма "пощади живота ми, не ме наранявай, ще направя каквото ми кажеш"?

- Боже, защо си толкова драматичен?-попитах отегчено. Гръмък женски смях се разнесе из цялото помещение. Изглежда не работеше сам. 

- Изглежда май я преценихме грешно ,Девън. - каза притежателката на гласа и застана до Девън. Жената имаше същият цвят на косата и очити и същите черти. Беше висока и много хубава. 

- Съгласен съм. По-интересна е от колкото си мислех.- отвърна той и ми хвърли перверзен поглед.

- Ще ми обясните ли защо ме отвлякохте?-попитах прекъсвайки малкия им разговор.

- Тук си благодарение на приятеля си.Знаеш ли, от години се опитваме да си отмъстим на Итън. Изчаквахме подходящия момент и търсехме нещо ,с което да можем да го нараним. И тъкмо навреме се появяваш ти и ни предоставяш тази възможност. Трябва да ти благодарим , за което.  - отвърна самодоволно Девън.

- Предполага ли се ,че трябва да съм изплашена, защото не съм. -казах и това явно не им се хареса. Вампирката се приближи по-близо до мен и стисна силно брадичката ми, карайки ме да я погледна в очите.

- О, повярвай ми трябва!-изсъска тя ,разкривайки острите си и удължени зъби.

- И какво ще направите? Ще ме убиете?- попитах.

- За жалост, не. Ти си само за примамка. Но когато приключим с възлюбения ти, ще решим какво да правим с теб. Мислех да те убием, но може и да се позабляваме преди това.- отвърна Девън и прехапа устни ,оглеждайки ме отгоре до долу.

- Свиня! - изсъсках и го заплюх в лицето. Той избърса лицето си и със светкавична бързина вдигна ръката си и ме зашливи силно по лицето. Усетих вкусът на кръвта в устата си.

- Уличница!- процеди гневно и хвана косата ми ,карайки ме да го погледна в очите. -Обещавам ти, че щом приключа с теб ще искаш да не си се раждала!- изсъска през зъби той.

- Достатъчно!-нареди жената. - Овладей се преди да си съсипал всичко. Трябва да тръгваме. Сигурно вече са намерили колата и. - каза тя и Девън ме пусна. Двамата се обърнаха и тръгнаха по коридора ,губейки се в мрака. Стъпките им постепенно затихнаха, проправяйки място на тишината.

По дяволите! Какво щеше да стане сега? Дали Итън можеше да се справи с тях ? Кои бяха и какво им беше сторил Итън? Имах толкова много въпроси. Всъщност се страхувах. Колкото и да се правех на безтрашна пред тях, вътрешно се стархувах. Беше ме страх за Итън и за самата мен. Бях сама в мрака. Леля! Леля сигурно се е побъркала от притеснение. А в това и състояние може притеснението и шока да се окажат фатални за нея. Не можех да го допусна. Но какво можех д направя в това си положение.

Не знам колко часове изминаха , а може би са минали минути. Напълно изгубих представа за времето. Ами ако ме оставеха тук? Ако никой не ме намери и умра завързана за този стол ,Бог знае къде? Не! Трябва да се боря! Няма да се оставя да правят с мен каквото си поискат. Ще се боря и ще се спася. Няма да чакам някой да дойде и да ме спаси. Сама ще реша съдбата си. Заогледах се за нещо, което да ми помогне да се освободя от тези въжета, но такова нещо нямаше. И тогава се замислих. Столът е дървен и нестабилен, ако успея да го счупя ще успея да се развържа.

 Поех си дъх и се изправих до колкото можех и се спуснах рязко. Столът се удари в циментовия под и изтена от силата, с която се стоварих. Повторих това движение още няколко пъти докато столът не рухна под мен и не се страпалих на земяна. При падането той се разби на парчета и няколко от тях се забиха в бедрото ми. Почти извиках от болка , но нямах време за това. По-късно щях да мисля за нараняванията си. Бях се освободила от въжетата, които ме прикрепяха към стола. Сега трябваше да срежа тези около китките ми. Напипах едно остро парче от стола и започнах да го прокарвам по дебелото въже. Целите ми ръце бяха в трески и вероятно ми течеше кръв, но не и обръщах внимание. Не след дълго успях да срежа въжето и да освободя ръцете си. Хванах парчетата дърво забили се в крака ми и ги издърпах. Яркочервена кръв бликна от зейналите рани. За щастие раните не бяха дълбоки. Скъсах част от тениската си и я завързах зраво около раната, за да спря кървенето.

Изведнъж из помещението отекна шума от приближаващи се стъпки. Бързо се изправих и взех останалата част от стола и се скрих зад ъгъла причаквайки идващия. Щях да се бия. Нямах друг избор. Замахнах с останките от стола към новодошлия. Той хвана стола захвърляйки го настрана. Не можех да видя лицето му, но който и да е не ме интересува. Аз замахнах към него опитвайки се да го ударя, но отново без успех. Без никакво усилие той хвана ръката ми и ме придърпа към себе си. Гърбът ми се удари в гърдите му. Започнах да се боря и мятам в ръцете ми, но той ме държеше силно. 

- Пак се срещаме ,кукло!-каза той в ухото ми и аз замръзнах. 

- Раян? Какво правиш тук?-попитах объркано.

- Спасявам те!-отвърна и ме пусна.

- Нямам нужда от спасение. -троснах се.

- Виждам. - отбеляза той.

- Не разбираш. Това е капан!-отвърнах, но твърде късно. Изведнъж от мрака излязоха Девън и другата жена.

- Виж ти! Очаквахме единия брат, а взе че се появи другия. -отбеляза Девън.

- Радвам се да те видя, Раян. Мина много време .-заговори жената, след това погледна към нас двамата и устните и се извиха в лукава и презрителна усмивка. - Да не би историята да се повтаря?- попита ,но Раян пренебрегна въпроса и.

- И аз се радвам да те видя, Нора.-отвърна Раян, а след това се обърна към мен. - Бягай и не спирай!

- Но...