Отворих очи и се опитах да повдигна главата си, но усетих остра болка. Не чувствах тялото си. Ръцете и краката ми бяха силно изтръпнали. Съвзех се достатъчно, че да разбера какво се случваше. Намирах се в някакво мазе, бях завързана за стол и единственото, което чувах бе нечие накъсано дишане. Но не ме интересуваше. Нищо от това нямаше значение за мен, защото бях изгубила всичко. Защото тази вечер отнеха най-скъпото за мен.Тази вечер аз умрях...

                        6 часа по-рано

През вратата влетяха четири носилки с хора на тях, всеки от които с различни рани и охлузвания, различна степен на нараняванията. Беше пълен хаос. Нашата болница бе най-близка до магистралата и индустриалната зона, затова най-тежките и наложителни случаи ги караха при нас. Оставих това,с което се занимавах и отидох да давам указания. Разпределих постъпилите пациенти и се заех с последния пристигнал. Младо момче на около двайсет с травма на главата, измъкнато рамо и няколко охлузвания. Няколко часа по-късно се намирах на пода на стаята за почивки до колегите ми, които бяха насядали където намерят място. Днес беше един от онези тежки дни, в които цари пълен хаос, трябва да мислиш бързо и да умееш да извлечеш най-доброто от ситуацията. Ден ,в който забравяш личните си проблеми и се отдаваш на това да спасяваш човешки животи. Ден, в който се сблъскваш със смъртта и започваш да водиш ожесточена битка срещу нея. И мога да кажа, че днес ние победихме. Без нито една смърт. И въпреки това имах усещането, че нещо не е наред. Имах усещането , че не съм победила, защото трудното едва сега предстои.

Изправих се и се сбогувах с колегите си. Преоблякох се и потеглих към вкъщи. Щях да проверя как е леля, да се преоблека и след това имах среща с Итън. През целия път не видях обичайната черна кола, която ме следва ,не усетих и присъствието на хората на Раян. А това беше странно. Когато стигнах къщата ,изключих двигателя на колата и слязох. Но колкото повече се приближавах до входа, разбирах, че нещо не е наред. Къщата тънеше в мрак, а предната врата бе леко открехната. През главата ми преминаха всякакви мисли. Опитах се да запазя спокойствие. Може би има някаква авария или съм забравила да платя тока, но това не обясняваше отворената врата. Взех една дебела пръчка от поляната пред дома ми и се изкачих по стълбите ,водещи ме към предната врата. Извадих телефона си и пуснах фенерчето, а в другата държах пръчката, в готовност на ударя някой ако се наложи. Бутнах вратата с крак и фенерчето освети коридора. Пристъпих бавно напред ,оглеждайки всяко едно кътче ,всеки един ъгъл. Когато стигнах края на коридора имах две възможности. Да тръгна нагоре по стълбите или да вляза в дневната. Реших ,че първо е най-добре да проверя първия етаж, затова завих към дневната. Първото ,което видях бе малката локвичка пред мен. Щом насочих фенера си към нея ахнах и отстъпих крачка назад. Това беше кръв! Събрах кураж и осветих стаята пред мен ,влизайки вътре. Следвах локвичките кръв ,които ме отведоха до тялото лежащо посредата на всекидневната. Осветих с фенера си тялото и изпищях щом видях гледката пред мен. 

- НЕ!-изкрещях и притичах към тялото. Леля лежеше на пода цялата в кръв. Трябваше да и помогна. Може би все още имаше някаква надежда.Всекидневната беше в пълен безпорядък. Столовете ,разни вази и други неща лежаха счупени на земята. Обърнах я с лице към мен. Нов писък огласи къщата. Моят писък! Никога през живота си не бях виждала подобно нещо, подобно зверство. Лицето и бе напълно обезобразено. Дълбоки резки с различни размери преминахава през лицето и тялото и. Пръстите на ръцете и бяха премазани ,костите счупени. Но това, което бе предизвикало смъртта и бе дупката в гърдите и. Там ,където е било сърцето и. Не можех да направя нищо. Не можех нито да заплача, нито да закрещя. Просто не можех. В момента, в който осъзнах какво се е случило нещо в мен се счупи. Не усещах и чувствах нищо. Нито болка, нито скръб.Само празнотата. Тъмнината в душата ми. Дупката в разбитото ми сърце. Чух шум зад себе си, но нямах сили да се обърна. Нищо не ме интересуваше, исках само всичко да свърши. 

- Ти си виновна за това!-чух пропитият с умраза глас на Девън зад гърба ми, след което усетих силна и остра болка в главата си. Всичко около мен се завъртя и замъгли. Преди да ме обгърне тъмнината усетих как се стропулявам върху безжизненото тяло на леля се. Поне щяхме да си отидем и двете...

                                                                                                                Настоящето

Раян
Паркирах колата и спрях двигателя, но не можех да сляза. Цяла вечер мислих за нещата, които и наговорих. Не мислих нищо от това и трябва да и го кажа. Трябва да и се извиня иначе няма да намеря покой. Колата и бе паркирана пред къщата, което означаваше, че си е у дома. Но гледайки къщата пред мен не виждах никакви признаци на живот в нея.Ледена тръпка мина по гръбнака ми, което е иронично, защото самия аз излъчвам студ и не го усещам, но този път бе нещо различно.Нещо не бе наред. Усещах го с цялото си същество. Слязах решително от колата и закрачих решително към къщата.Изкачих стълбите водещи до малката веранда и входната врата и позвъних на звънеца. Изчаках около минута ,след което повторих действието още веднъж. Защо колата и ще е тук щом не са си у дома? Ако е с леля си не би оставила колата. След като никой не ми отвори бях напът да се откажа и просто да опитам по-късно. Понечих да си тръгна, но замръзнах на място доловил металическата миризма. Миризмата на кръв! Нахлух в къщата толкова бързо, че сигърно съм разбил бравата на вратата, но това не бе важно.

- Лара? -повиках ,но не получих отговор. 

Отправих се към източника на миризмата. Стигнах до края на коридора и завих към всекидневната,но замръзнах на прага и. На няколко метра пред мен ,леля и лежеше на земята в локва кръв. С бърз ход се отправих към нея и ахнах, когато видях напълно тялото и. Бе твърде късно. Тя одавна си бе отишла.А самия и вид... Тя не просто си бе отишла, тя бе убита зверзки. По дяволите! Из стаята имаше следи от борба и толкова много кръв.Цялата стая бе пропита с миризмата на кръв ,но един специфичен и така добре познат аромат се открояваше. Този на Лара. Тя е била тук! Както и Девън. Не, не ,не! Това не може да се случва. Просто не може. Той бе направил това и я бе отвлякъл. По дяволите! Смецита от страх и гняв преминаха през мен. Не успях да я предпазя. Дадох и обещание ,зарекох се, че каквото и да се случи ще я защитя и се провалих.Сега тя бе в ръцете на онова копеле и той щеше да я използва срещу нас. Дори не искам да си помислям ,в какво състояние след видяното. Не искам и да си помислям колко разбита и съсипана е в момента.Нямах време да скърбя и да си блъскам главата. Трябва да я намеря! Извадих телефона си и набрах Итън.

- Щом ми звъниш значи се е случило нещо наистина сериозно.-каза той щом вдигна телефона.

- Девън отвлече Лара!-казах с хладен и тих глас.

- Какво?

- В момента съм в дома и. Леля и е мъртва, а из цялата стая усещам мириса на Лара и Девън. Провалихме се братко!-казах му.

- По дяволите! Трябва да я намерим преди да и е направил нещо. Само да се докопам до този кучи син ще го разкъсам на парчета.- изрева Итън.

- Той няма да и навреди. Ще я използва срещу нас. Това ще е неговото отмъщение.- отвърнах мрачно. 

- Ще започна търсенето.Обади се ако научиш нещо.- каза ми. 

- Ти също.- отвърнах и затворих. Обърнах се с лице към трупа на леля и. Доближих се до нея и я взе на ръце, поставяйки я на дивана. Очите и бяха отворени ,а ирисите и посивели. Лицето и бе застинало в гримаса на ужас и страх. Затворих очите и с ръката си и я покрих с одеалото преметнато на дивана. Дрехите и ръцете ми бяха пропити с нейната кръв.Тя заслужаваше по-добра и достойна смърт. В момента нямах време да направя повече от това. Трябваше да открия Лара и щом го направех щяхме да я погребем ,както подобава. Точно в този момент се зарекох ,че Девън ще си плати за всяка болка, която тази жена е преживяла и за всяка сълза, която Лара е проронила. Щях да го накарам да си плати и то така, че Ада да му се стори като Рай. Обърнах се и излязох от къщата  с бавна и решителна крачка. Ще върна Лара обратно,дори това да е последното нещо, което щях да направя.

Лара

Зад мен се чу стон ,последван от накъсано дишане и хрип.

- Кой е там?-попитах ,опитвайки да се извъртя към човека зад мен.

- Ъхх...главата ми...-каза познат за мен глас. О,не!

- Маделийн?-произнесох името на майката на Итън и Раян.

- Лара какво става? Защо сме завързани?-попита и се чу звук от триене на кожа с въже и във въздуха се разнесе миризмата на изгоряла кожа.Болезнен стон се откъсна от устните и. Копелето беше напоил въжетата с нещо.

- Девън!-отвърнах и.

- Трябва да се измъкнем от тук!Може да използваме щето от тук ,за да срежем въжетата.- каза.

- Не мога да помръдна. Сигурно ме е упоил с нещо. Не си чувствам крайниците.Не можеш ли да скъсаш въжетата.-казах и.

- Не ,но ще измисля нещо.-каза. Зад мен се чу шумолене и пъшкане. Не можех да видя какво прави. Докато тя се опитваше да се измъкне аз огледах мазето. Имаше няколко кашона по циментовия под, стари мебели целите прашасали и в паяжини и стълбище водещо към къща най-вероятно. Изведнъж вратата се отвори и по стълбите слезе Девън.Погледът му изпълнен с ненавист и злоба се заби право в мен.

- Виждам, че сте се събудили.- каза той.

- Пусни я ,Девън! Тя няма никаква вина.- каза Маделийн.

- О, напротив. Тя не е по-малко виновна от всички ви.-отвърна злобно.

- Прави каквото искаш с мен, но я пусни. Тя е тази, която няма вина.-казах му.

- Я, виж ти! Свекърва и снаха се молят за живота на другата. Май ще опровергаете стереотипите.

- Добре ме погледни ,Девън! Ти вече ме уби. Прави каквото искаш с мен, не ме интересува. Но нея я пусни.-настоях аз. Той се приближи до мен и приклекна, така че да сме лице в лице. След дълъг миг в очакване ,той най-накрая проговори.

- Помоли ми се ,Лара!-каза ми с надменна усмивка на лице.

- Моля те!-продумах срещу него.

- Е, добре. Мислех да убия и двете ви, но благодарение на героизма ви ще стане много по-забавно.-каза ,извади телефона си и ни снима.След което написа нещо и го прибра. -Спокойно, ще се върна!-отвърна и се изкачи по стълбите, излизайки от мазето.