Бавно отворих очи, съвземайки се. Осъзнах, че лежа на легло. Надигнах се и се огледах около мен, опитвайки се да разбера къде се намирам. Бях в някаква спалня. В нея имаше само легло,голям гардероб, нощно шкафче и фотьойл. Стените бяха дървени и на тях нямаше абсолютно нищо.

- Да ти изглежда познато?-попита Итън. Обърнах се по посоката ,от където дойде гласа му. Той стоеше облегнат на рамката на вратата в ляво от мен.

- Защо сме тук?-попитах го. Намирахме се в къщичката край езерото, където ме бе завел преди много време.- Защо ме отвлече?-попитах го.

- Просто исках да поговорим. Това е!-отвърна.

- Не мислиш ли,че можеше просто да се появиш и да поговорим, вместо да ме упояваш и отвличаш. Това е незаконно!-отвърнах.

Не бях завързана или нещо подобно, значи мислеше, че не представлявам заплаха за него и също така означава, че не знае ,че знам истината. Това ми дава огромно предимство. Трябва да се възползвам от него. Притиснах бедрата си едно в друго и частично се успокоих щом почуствах хладния метал по кожата си. Това, което научих за ловците и за миналото ми през тези шест месеца увеличаваше шансовете ми. Едно от първите им правила бе: "Никога не излизай невъоръжен" или "Всичко може да стане оръжие". Кинжалът ,който бях взела с мен преди да тръгна за благотворителната вечер нямаше да го убия, но щеше да ми спечели време.

- Трябва да говорим! Но не мисля ,че тук е подходящо за това. Защо не слезем в кухнята?-предложи и аз кимнах едва-едва. Той се обърна и излезе от стаята, а аз го последвах. Слязохме по стълбището и се озовахме в стаята, която играеше роля на дневна, кухня и антре. Той посочи към масата и аз седнах на един от столовете,  докато той отвори един шкаф и изкара две чаши.

- Не си прави труда. Не искам нищо!-казах му, но той не ми обърна внимание.

- Спомняш ли си когато идвахме тук? Беше толкова хубаво и спокойно. Бяхме само двамата. А начинът ,по който ме гледаше и усмивката на лицето ти... те бяха вълшебни. Гледаше ме така сякаш съм единственото ,от което се нуждаеш. Докато не се появи Раян. И не те отне от мен.- заговори той.

- И докато не се опита да ме взривиш!-отсякох остро, което го накара да се сепне.

- А да,и това. Когато ми казаха, че си се върнала и си с него просто побеснях. Не мислих трезво.-каза и тръгна към мен. Остави чая и се настани срещу мен.- Радвам се, че нищо не ти се е случило. Нямаше да понеса ако беше пострадала или по-лошо.-каза и докосна ръката ми. Аз отблъснах ръката му.

- Не смей да ме докосваш!-изкрещях насреща му ,обзета от ярост. -Ти чуваш ли се какво говориш. Ако не беше Джак вече да съм умряла при онзи взрив. Раян беше прав през цялото време. Ти наистина не си този, за когото те смятах.-изкрещях насреща му.

- И ти не си тази, за която те смятах.-отвъран той.-Но това не ми пречи изобщо.

- Какво имаш предвид с това?-попитах го и объркано.

- Ще си те спечеля отново. Ще те държа тук колкото е необходимо. Но ще те закарам да забравиш Раян и да си спомниш, че обичаш мен.

- Ти си луд!-отвърнах.

- Луд от любов! Не знам какво ти е наговорил, че да се държиш така. Каквато и магия да е приложил , знай че ще я разбия и ще бъдем отново заедно.-отвърна. Думите му нямаха смисъл. Самият той изглеждаше различно. Това не беше онзи мъж ,който аз познавах. Но от всичко най-много ме плашеха очите му. В тях се четеше неприкрита лудост. Такава,каквато никога не бях виждала у него преди.

- Искаш ли да знаеш защо се държа така?-попитах го. - Раян няма нищо общо с това. Той само се опита да ме предупреди за теб, но аз не го послушах. Но не той ми отвори очите за теб.-казах му и го накарах да ме погледне в очите.

- Какво се опитваш да кажеш?-попита ме.

- Знам истината!-казах. - Знам коя съм и какво си сторил на семейството ми.-казах. Щом чу тези думи ,очите му се разшириха от шок и страх.

- Как?-попита ме, което ме накара да се подсмихна.

- Намерих писмо от баща ми. То ме отведе при неговото второ семейство. Те ме научиха как да бъда тази, която е трябвало и която съм. А когато се върнах Раян ми разказа вашата версия .- казах и отместих паднал кичур пред лицето ми. Обстановката се промени. Ролите ни бяха сменени. Сега аз бях хищника.-Но едно нещо не спира да ме гложди от вътре. Защо не ме уби ,когато разбра коя съм? Защо си игра така с мен? Болното ти отмъщение по-сладко ли щеше да е?-упрекнах го. Той отново се опита да хване ръката ми ,но аз не му позволих.

- Не е така.  По дяволите! Надявах се никога  да не разбереш. Когато за пръв път те видях се стъписах. Сякаш виждах призрак. Приликата с майка ти е толкова голяма, че първоначално те помислих за нея. Още щом те видях нямах съмнение ,че си Темпалтън, и мислех как да приключа веднъж завинаги с вас. Но после се появи онзи негодник и те нападна. След като се прибра те последвах. Стоях цяла нощ ,наблюдавайки те и опитвайки се да вляза и да приключа започнатото. Но не можех. Нещо ме влечеше към теб. Ти бе толкова невинна и крехка. Докато се осъзная вече се бях влюбил. Джак ме предупреди да те оставя,  но не го послушах. Затова извика Раян. Останалото го знаеш.- отвърна. Аз се присмях над думите му.

- Превръщаш жената на брат си във вампир само защото не отвръща на чувствата ти, заради което я убиват и ти тръгваш да избиваш цялата фамилия на ловците убили жена ти. Векове по-късно срещаш потомка на този род и се влюбваш в нея вместо да я убиеш, както си планирал. -изричам на глас и започвам да се смея.- Звучи повече като сюжет на някой сериал,  не мислиш ли?

- Сега ще ми се присмиваш,така ли?-пита ме.

- Прав си. Не е смешно. Иронично е!- отвърнах. - И сега какво? Ще ме държиш тук против волята ми? Или ще ме убиеш?-попитах го.

- Разбира се, че няма да те убия. Никога не бих го направил.-отвърна и това ме накара да се засмея.

- Осъзнаваш ли колко си противоречиш? Та ти се опита да ме взривиш!- напомних му.

- Тогава не мислих трезво.

- Ти и сега не мислиш! Искаш ли да ти кажа какво ще стане?-отвърнах и се подготвих.- Сега ще се изправиш срещу последиците от отвратителните си действия, Итън!-казах.- Ще си платиш и стореното! И знаеш ли как ще разбера, че сме се разплатили?-попитах го, но не му дадох време да ми отговори.- Защото аз ще бъда твоя екзекутор!-казах.

 Точно в този момент се чу свистенето на гуми и угасянето на двигател. По лицето на Итън се появи изненада, което ме накара да се засмея.

- Този твой навик да подценяваш враговете си ще те довърши ,Итън. Нима не те познава? Очаквахме те да се появиш и както винаги не ни разочарова.-отвърнах и се изправих. В този момент вратата се отвори и Раян се присъедини към нас. 

- Чаено парти ли си устройвате?-попита саркастично Раян щом ни видя около масата.

-Какво означава това?-попита Итън и се изправи, поглеждайки ту към мен, ту към своя близнак.

- Всичко свърши.-казах.

- Време е да си платиш за всичко.- добави Раян. Итън стоеше и ни гледаше, а след това се засмя.

- Знаеш ли ,братко, след толкова много векове се научих на едно. Винаги имай план Б!-отвърна Итън и изневиделица ме сграбчи , повлече към себе си. Гърба ми се блъсна в гърдите му и той насочи пистолет към главата ми.Никой от нас не можа да предвиди това. Сега бе негов ред да злорадства. - Какво стана? Май вече не ви е толкова забавно?

- Пусни я!-изкрещя Раян.

- И защо да го правя?-попита той.

- Защото ме обичаш.-отвърнах.

- Така е. Но това не ме е спирало преди, нали?-каза той. По дяволите! Трябваше да измисля нещо. Погледнах към Раян. В момента не знаеше какво да прави, също като мен.Единствения ни шанс бе да се освободя от захвата на Итън. Раян погледна към мен, аз му кимнах и офолмих с устни "Довери ми се". След това си поех въздух и изритах Итън с всички сили. Това го накара да отпусне хватката си и да ми даде възможност да се измъкна. Само че, вместо да побягна към Раян аз се обърнах към него и се опитах да взема пистолета от ръцете му. Това бе може би, най-глупавото нещо, което бях правила някога. Но не мислех. Гневът и жаждата за отмъщение ме бяха превзели. С Итън започнахме да се борим за пистолета, докато Раян се опитваше да ни разтърве и да ме отдалечи от Итън. Много добре разбирах, че го иска за себе си. Но нямаше да му позволя да отнеме това от мен. Нямаше да отнеме така жадуваното ми отмъщение. Изведнъж пистолетът гръмна. Някой от нас натисна спусака. И тримата спряхме и застинахме. Погледнах надолу и видях огромно петно кръв да се появява върху роклята ми. 

- Лара!-извика Раян и се опита да ме хване ,но Итън се възползва от ситуацията и го простреля в гърдите. Аз тръгнах да губя равновесие ,но Итън ме хвана.

- Беше права ,Лара, всичко свърши!-каза ми.

- Ако аз умра, ти умираш с мен!-отвърнах му ,успях да се добера до кинжала и го забих надълбоко в сърцето му със сила, която си мислех, че не притежавам. Очите му се изцъклиха. Изгуби разновесие и двамата се свлякохме на земята. С малката разлика, че той бе мъртъв, а аз умирах. 

- Раян!-извиках ,опитвайки се да се надигна.

- Тук съм, тук съм!-отвъра той и пропълзя към мен. Хвана лицето ми в шепите си и опря чело в моето.

- Добре ли си?-казах ,а думите излязоха с усилие от мен.

- Ще се оправя. Но ти не си добре. - отвърна и се надигна в седнало положение, облягайки се на масата. След това ме обърна и ме накара да се облегна върху него. Съблече сакото си и го притисна към дупката в корема ми. - Раната е много лоша.

- Знам.-отвърнах.- Раян, искам да знаеш, че всеки миг прекаран с теб ,бе незабравим и прекрасен. Обичам те!-казах му.

- Не! Не говори така. Ти ще живееш, чуваш ли? Няма да позоля да умреш, независимо какво ще ми коства.-каза ,но вече едва не го чувах. Очите ми се затваряха. 

Никога не си бях представяла смъртта така. Но пък никога не си бях представяла ,че ще умра така. Когато избрах професията си знаех, че всеки ден ще се сблъсквам със смъртта и тя ще стане част от живота ми,мое ежедневие. Знаех каква ще съм още от дете, но не знаех ,че ще срещна двама вампири близнаци и те ще обърнат живота ми на триста и шейсет градуса. Не знаех ,че такава ще бъде моята съдба. В момента се намирах в прегръдките на любимия си, докато кръвта ми изтичаше, а единственото ,което чувствах бе спокойствие и примирение. Не чувствах болка или страх. 

- Съжалявам ,Лара!-чух приглушено гласа на Раян и следващото нещо, което усетих бе китката върху устата му и металическия вкус. - Трябва да пиеш. Това е единствения ни вариант.-каза.Не исках да го правя. Но не исках и да умра. Не и сега, когато най-накрая разбрах какво е да обичаш и да те обичат. Затова започнах да поглъщам от кръвта му. Моят единствен изход.

...................................................................................

Събудих се в болнична стая. Раян спеше на едно от креслата хванал ръката ми.

- Раян?-казах пресипнало ,но прозвуча като въпрос. Той веднага отвори очи и ме погледна. 

- Събуди се! Как се чувстваш? Искаш ли нещо?-попита той.

- Какво се случи? Аз... какво се случи с мен?-попитах го плахо.

- Ще се оправиш. Линейката дойде на време и успяха да те стабилизират. Кръвта ми само излекува раната.-каза.

- Но това означава...

- Че си все още човек.-каза и се усмихна.

- Слава Богу!-казах и си отдъхнах.- Ами ти? Как си?-попитах и се опитах да се надигна, но той ме спря.

- Полека! Добре съм. Кършумите бяха излязли и раните ми се затвориха.-отвърна.

- Наистина ли всичко свърши?-попитах го все още невярваща на случилото се.

- Да. Вече сме свободни да правим всичко, което си поискаме.- каза той.

- Единственото ,което искам е да бъда с теб.-отвърнах.

- Като заговорихме за това...-каза и падна на колене.- Лара Темпълтън, преживяхме много, минахме през много изпитания и трудности. Живял съм много и макар да съм безсмъртен, ти ме научи ,че животът е твърде кратък ,за да бездействаш. Затова не искам да губя и минута повече и да те попитам. Ще се омъжиш ли за мен?-каза. Сълзи се стекоха по лицето ми.

- Да. Да ще се омъжа за теб!-отвърнах. Той стана и ме целуна.

- Добре, защото свещенника вече чака от час пред вратата.- каза и аз се засмях.

- Май приемаш ,че животът е твърде кратък, прекалено буквално.-отвърнах.

- Толкова си непредвидима, че с теб нищо не се знае. Обичам те!

- И аз те обичам те, Раян!-казах му...

Край