Бавно отворих очи и запримигах срещу лампите ,опитвайки се да свикна със светлината, която светеше в очите ми. Огледах се и останових, че се намирам в болнична стая и към мен са прикрепени системи и апарати за следена на пулса. От лявата ми страна ,на един от фотьойлите, седеше Кара или по-скоро спеше. Главата ме боли ужасно, но поне вече не чувам онова пищене в ушите си, причинено от взрива.Смътно си спомням как идвах и изгубвах съзнание в линейката напът за тук. Нямах никакво представа колко време съм била в безсъзнание, вероятно няколко часа. Опитвам да се надигна и изохквам от болка. Кара отваря очи веднага и скача на крака.

- Събудила си се! Слава Богу! Как се чувстваш? Да повикам ли лекар?-започна да бълва въпроси и благодарности.

- Кара, успокой се! Добре съм.-уверих я.- Какво се случи?

- Някой се опита да те убие. И съм почти сигурна кой е този някой.-отвърна гневно. - Ще извикам Раян.-каза и излезе от стаята. Пет минути по-късно вътре влетя Раян, а изражението му бе буреносно.

- Как се чувстваш?-попита ме и се приближи до мен, но не прекалено близо, сякаш го беше страх да не ме нарани или да не се счупя.

- Главата много ме боли.- отвърнах му и той започна да ме преглежда. След като свърши прегледа се отдръпна настрани и ме погледна за един продължителен миг.

- Нормално е. Имаш сътресение. В долната лява част на коремати се бе забило парче стъкло, но не е нищо сериозно. Само е засегнал мускула. -каза все едно говореше на свой пациент. Какъвто всъщност бях.

- Отървала съм се леко.- отбелязах сухо. Раян само каза нещо от сорта на "мхм" и се обърна с гръб към мен, гледайки през прозореца. Държеше се дръпнато. Не ме поглеждаше и донякъде разбирах защо. Отново премислих целия ден и случилото се. След дълъг момент на мълчание проговорих.

- В момента нямаше да съм тук ако не беше Джак. -казах и думите ми накараха Раян да се обърне към мен. - Чакаше ме пред болницата, когато приключих работа. Изглеждаше нервен и гузен. Опита се да ме забави. Ако не беше го направил... -казах ,но гласът ми изневери. - ...ако не беше ме забавил ,сега вероятно щях да съм мъртва.-довърших. Ръцете на Раян се свиха в юмруци, а челюстта му се стегна.

- Итън!-изрече той.- Ще си плати за това!

Два ден по-късно бях изписана от болницата и кошмара ми свърши. Едно е да лекуваш пациенти, но ти да си пазиента... Това вече е друго нещо. Бях изписана преди половин час и пътувах към имението Темпълтън. Имението на предците ми. Тъй като вече дори нямах дом с Кара щяхме да останем в имението докато цялото нещо с Итън не приключи. Раян все така отказваше да ме погледне или да ми каже нещо повече от няколко приказки. През тези два дена, в които бях в болницата ,той дойде само няколко пъти. В момента двамата се возехме в колата му и той бе съсредоточен над пътя. Мълчанието ни беше натрапчиво. Когато пристигнахме в имението той не ми позволи да сляза от колата и да вървя. Въпреки протестите ми той все пак ме взе на ръце и ме пренесе до третия етаж на къщата ,където ме настани в една от стаите за гости, а не в неговата. Положи ме на леглото и понечи да си тръгне ,но аз го спрях.

- Ще спреш ли да се държиш така?-попитах го раздразнено. 

- Какво имаш предвид?-отвърна на въпроса ми с въпрос.

- Много добре знаеш. Защо го правиш? Защо се самонаказваш и се държиш студено с мен? 

- Ако нещо ти се беше случило... Ако ти беше... ако...-започна Раян, но аз се изправих , отидох при него и хванах лицето му.

- Не е твоя вината! Аз съм тук.-казах и сложих ръката му, на сърцето си. -Жива съм! При теб!Това е важно.-казвам му и поставям целувка на устните му.

- Когато линейката пристигна в болницата и видях ,че ти си на нея... Господи, толкова се изплаших! Сякаш се отвори дупка поз краката ми и аз пропаднах. Не мога да те изгубя. Просто не мога!- каза и постави ръката си на бузата ми.

- Няма! Няма да ме изгубиш точко сега, когато се намерихме. Няма да го позволя.- отвърнах и той ме взе в обятията си.

- Обичам те!-каза ми и ме целуна по главата, продължавайки да ме прегръща.

- Аз също те обичам!-прошепнах срещу гърдите му.

Не знам колко време стояхме така прегърнати. Може би няколко минути,а може би цяла вечност. Знаех само, че не исках да свършва. Иска ми се да можехме да останем така за винаги. Но за жалост не беше толкова лесно.

Джак бе направил това, което искахме. Но не бяхме преценили правилно как ще постъпи Итън. Мислехме си, че ще се разгневи и ще се върне ,за да ни потърси сметка или за да се опита да си ме върне. Но не мислехме, че ще стигне до там,че да се опита да ме взриви. Сега бях повече разгневена и жадна за отмъщение от всякога. Играта започна. И определено щях да я спечеля. Щях да съм там, в самия и край и щях да стоя над мъртвия труп на Итън, окъпана в кръвта му.

                  ~ Седмица по-късно ~

Измина цяла седмица. Вече се бях възстановила напълно от взрива. От тогава нямаше и следа от Итън. Джак отказваше да го издаде колкото и да настояваше Раян. А той определено настояваше. Най-края излезе с това ,че си било между нас ,той бил само посредник и не искал да го замесваме в цялата тази драма, но ние сме го замесили. И донякъде имаше право. Нищо нямаше да излезе, затова накарах Раян да го остави намира. През тази седмица с Кара живеехме в имението.Когато дойдохме Маделийн бе заминала за Германия и не се знаеше кога ще се върне. Опитахме се да се върнем към нормалното. Кара посещаваше университета. Естествено с една дузина бодигардове криещи се в сенките, а аз се възтановявах и колкото и да спорех, за съжаление не можех да се преборя с Раян и да отида на работа. Но пък от друга страна и той не отиде. Отказа да ме остави сама и прекарах най-хубавата седмица от живота си.Естествено през това време не свалихме гарда и бяхме нащрек. Хората на Раян търсеха Итън още по-усилено от преди. Притеснявах се, че ако го открием с Раян ще трябва да се бием кой да го убие. Но за това щяхме да му мислим когато настъпи момента.

В момента се намирах в стаята на Раян или по-скоро в нашата стая. От разговора ни, когато ме доведе тук ,след болницата ,спях в неговата стая, до него. Чувството да заспивам и да се будя до него бе неописуемо. Никога до сега не съм се чувствала толкова удома, толкова в безопасност. Все едно до него бе моето място.Обичах това чувство. Да принадлежиш на някого, да бъдеш обичан и да обичаш. Стоях срещу огледалото и се взирах в образа си. Тази вечер болницата организираше благотворително събитие за децата болни от рак. Събитието се организираше от месеци. Щяха да присъстват много важни и богати хора ,които са потенциални дарители. Нямаше как да пропусна това събитие.Трябва да съм там ,за да подкрепя децата и да се опитам да привлека колкото се може повече дарители. Пригладих роклятата, която бях избрала. Тя бе цвят бордо, къса и права, с дълги ръкави и V-образно деклоте. Исках нещо семпло, но и в същото време официално и представително. Обувките ми бяха със същия цвят. А косата ми се спускаше свободно.

- Прекрасна си.-каза Раян и влезе в стаята. Той бе облечен с черен смокинг и вратовръзка цвят бордо. А в горния джоб на сакото му имаше прилежно сгъната ,копринена салфетка в същия цвят. - Но ти липсва нещо.-отвърна и застана зад мен ,слагайки на врата ми колие с малък кървавочервен рубин. Аз се обърнах към него и се усмихнах.

- Не беше нужно.- казах му и той сля устните ни м целувка.

- Напротив!Ще тръгваме ли?-попита ме и аз кимнах. 

Излязохме от имението и се отправихме към ресторанта, в който щеше да се проведе събитието. Когато пристигнахме всички се спираха и говореха с нас. По някое време с Раян се разделихме и в момента говорех с финансов директор на банка, опитвайки се да го привлека на наша страна, и моя колежка от болницата. Погледнах настрани и погледът ми попадна върху красив и добре сложен мъж. Мъж, който ми бе толкова добре познат, не само защото бях прекарала толкова време с него. Бих разпознала двамата близнаци със затворени очи, и определено мъжът ,взиращ се в мен на десетина метна разстояние, не бе Раян. Това бе Итън! Щом видя ,че го наблюдавам се обърна и тръгна нанякъде.

- Извинете ме!-извиних се на хората, с които говорех и тръгнах към него. Не знам какво ме прихвана. Би трябвало да отида и да кажа на Раян, но така щях да загуя Итън.Озовах се между навалицата от хора и започнах да се оглеждам. Изведнъж погледът ми фиксира Итън в ляво от мен.Проправи си път през хората и излезе в лятната градина на ресторанта. Аз го последвах, но когато излязох от него нямаше и следа. Бяхме само аз и спусналата се нощ. Изведнъж усетих нечие присъствие зад мен. Преди да успея да се обърна нещо прониза рамото ми.

- Отново се виждаме!-чух гласът на Итън зад мен преди да изгубя съзнание.