~ шест месеца по-късно ~

Изминаха шест месеца откакто заминах. Дълго време се двоумях. Размишлявах. Опитах се да продължа напред, но не успях. Миналото ми ме теглеше обратно и колкото и да се опитвах знаех ,че ще изгубя битката със себе си. Защото през всички тези месеци едно чувство ме водеше. А имено жаждата за мъст.И ето ме тук.Градът, в който израснах, дома ми ,там където започна всичко и където трябва да свърши. Изгасих двигателя ,взех сака си ,слязох от колата и поех решително към къщата ,в която израстнах. Отворих вратата и светнах лампите. Всичко бе така, както го помнех. Нямаше прах по мебелите, което ме водеше до мисълта, че някой идва и почиства това място. Това щеше да се окаже проблем. Не исках все още да разбират ,че съм се върнала. Отправих се към стаята си. Оставих сака на пода и влязох в банята. Разкопчах коженото си яке и го метнах в коша за пране. Отидох до мивката и се погледнах в огледалото. Бялата ми тениска бе цялата в кръв, лицето и ръцете ми също бяха изцапани. Съблякох дрехите си и влязох под душа, оставяйки кръвта да се отмие от мен и да се стича по пода.След като се изкъпах се преоблякох в чисти дрехи и се заех с косата си. След като бях готова и с нея се погледнах в огледалото. Сякаш срещу мен стоеше напълно различна жена. Когато се погледнех не виждах себе си. Същите черти, същия външен вид ,но различна аз. Очите ми бяха различни. Нямаше го онова желание за живот, онзи блясък ,който показваше ,че съм човек, че съм жива. Нямаше го! Но не знам кога си отиде. Когато видях жената ,която ме отгледа ,жестоко убита или когато научих цялата истина за себе си.

Звукът от спиране на кола ме накара да се обърна и да погледна през прозореца. Ето го и него. Слезе от колата си с неговата грациозна походка ,държейки се така сякаш притежаваше всичко около него. Носеше обичайните за него дънки, тениска и кожено яке. Може би единственото различно в него бе, че косата му сега бе по дълга.Нещо в него накара очите ми да се напълнят със сълзи. За миг погледнах към сака,където се намираха оръжията ми. Бавно поклатих глава и опитах да се съвзема. Можех да реша част от проблема си още сега. Но мисълта да направя това ме ужаси. Не можех! Не и него... Изтрих насъбралите се сълзи и излязох от стаята отправяйки се към първия етаж. Точно слязох и по последното стъпало, когато вратата се отвори и пред мен застана Раян. Когато ме видя дъхът му секна. Моят също. Изведнъж се озовах в прегръдките му. Прегръщаше ме така сякаш живота му зависи от това. Но аз не можех да го прегърна. Не и докато не се уверях ,че той няма нищо общо с това. 

- Къде беше? Имаш ли си напредстава какво въобще ми причини?-попита ме и ме погледна в очите.

- Не знам какво да ти кажа.-отвърнах.

- Как така не знаеш? Лара, ти изчезна за шест шибани месеца и беше невъзможно да те открия. Търсих те под дърво и камък.-каза.

- Раян, моля те не ме разпитвай! Не можех да остана тук. Имах нужда да помисля и да подредя мислите в главата си.- отвърнах.

- И успя ли?-попита ме.

- Не.Но не можех и да продължа да бягам от проблемите си.-отвърнах. 

- И какво сега?-попита ме.

- Ще продължа напред.-отвърнах без никаква емоция.Той ме погледна за кратко.

- Кога се върна?

- Сякаш не знаеш. Сложил си хората си да наблюдават къщата, дори я почистваш.-отвърнах.

- Туше. Е, къде са нещата ти? Ще ти взема.-каза.

- Защо?-попитах.

- Не можеш да останеш тук. Идваш с мен в имението.- каза ми.

- Не!-отсякох.- Оставам тук. Няма да ходя никъде.-казах му.

- Не разбирам.

- Не искам ходя никъде. Това е моя дом.

- Но не искаше ли да продължиш напред? Няма ли да ти носи това място болка?-попита ме загрижено.

- Искам да продължа напред,но не искам да забравям. Не мога!-отвърнах.

- Сигурна ли си?

-Да ,Раян! А, сега ще ме оставиш ли ? Изморена съм.-попитах.

- Тази вечер ще остана тук.-отвърна ми.

- Няма нужда. Ще се оправя.-казах му.

- Просто искам да се уверя ,че няма да си тръгнеш отново.-каза ми.

- Спокойно, няма да ходя никъде. Не и преди да направя това, което трябва.-уверих го.

- И какво е това?

- Това е разговор за друг ден. Но не се тревожи. Скоро ще узнаеш.-отвърнах му и той кимна. Обърнах се и тръгнах да се изкачвам по стълбите.

- Може ли да спя при теб?- попита ме. Аз спрях и се обърнах към него.

- Само ако си държиш ръцете до тялото.-отвърнах.

Той се усмихна и двамата се заизкачвахме нагоре. Влязохме в стаята ми и легнахме на леглото. Дълго време седяхме и не казвахме нищо. Размишлявах над всичко. И се кълнях, за дето допуснах Раян толкова близо до мен, отново. Но не можех да се контролирам в негово присъствие и това ме побъркваше.

- Какво се случи докато ме нямаше?-попитах най-накрая, разваляйка тишината.

- Всички откачихме. Търсихме те, но нямаше и следа от теб. Повечето се отказаха да те търсят преди месеци. Решиха ,че щом си взела това решение трябва да го уважат.-отвърна.

- Ами ти?-попитах и се обърнах към него. Той ме погледна в очите и ми се усмихна леко.

- Никога не съм спирал да те търся. Трябваше да знам ,че си добре.

- Какво стана с Кейтлин? Добре ли е?-попитах.

- Да. Кейтлин е добре. Продължи живота си ,дори си намери приятел. Ани и мъжът и се върнаха. Когато разбраха ,че те няма трябваше да им кажем истината. Майкъл ми помогна в търсенето ти.

- Ами Итън?-попитах. Въпросът ми накара Раян да стисне челюстта си.

- Той също изчезна. Не сме го виждали от нощта , в която ви спасихме. Джак каза, че е заминал и не знае кога ще се върне.-отвърна. Аз легнах по гръб и въздъхнах.

- Така е по-добре.

- Лара, това, което каза ,когато Девън те пита...

- Е истината.-отвърнах.

- Не знам какво да ти кажа.

- Тогава не казвай нищо.- отсякох.- Изморена съм. Лека нощ.-отвърнах и се обърнах с гръб към него ,намествайки се под завивките.

Усетих как ръката му обхваща талията ми и той ме придърпва към себе си. Затворих очи и се насилих да не издавам звук. Усещането от допира на кожите ни, аромата му и топлината ,която ме обзе , въпреки че той носи студа ,ме убиваха. Исках още. Исках всичко от него. Но това бе невъзможно.

...................................................................................

Звукът от звънящ телефон ме изтръгна от съня. Раян го извади и отговори на обаждането. След кратък разговор затвори и стана от леглото.

- Трябва да тръгвам. Спешен случай.- каза и взе облече якето си.

- Чакай! Мога ли да дойда с теб? Ако все още имам работа.-попитах го.

- Никой не може да заеме мястото ти в болницата. Побързай, чакам те в колата.-отвърна и излезе от стаята.

Станах от леглото и отидох до гардероба. Отворих го и извадих униформите си. Преоблякох се и сякаш отново бях себе си. Тази лекарска униформа ми липсваше страшно много. Вързах косата си, взех си телефона и излязох от къщата, влизайки в колата на Раян. Навън беше още тъмно. Погледнах телефона си. Бе три през ноща. Част от мен възнегодува, че е прекарала толкова малко време в прегръдките му, но друга знаеше ,че това между нас не е редно.

- Какъв е случаят?-попитах.

- Нападение и пожар. Някой е нападнал месната глутница.- съобщи ми.

- Чакай малко. Глутницата на Майкъл?-попитах.

- Да.

- По дяволите!- казах. Това бе мъжа на Ани. Дано да не бе пострадал.

Когато пристигнахме Раян паркира колата пред болницата. Двамата слязохме и се отправихме към входа. Щом влязох усетих как целия персонал спира работата си и впива очи в мен.

- Какво се зяпнали? Всички на работа. Джонсън поеми пациент.-нареди Раян и ми намигна, след което се захвана на работа. Аз също.