- Чакай малко! Той ти каза, че те обича?- попита Кейт по телефона.

- Да. –отвърнах и и се настаних на леглото, намествайки телефона до ухото си.

- Кога? Вие почти не се виждате.

- Преди две седмици, когато отивахме на работа.- отвърнах.

- Моля? Защо не ми каза?Значи заради това го избягваш.

- В тази каша си заради мен. Оставаше и с това да те натоваря.

- Лара, ти си ми най-добрата приятелка, ако не кажеш на мен ,на кой друг. А и честно казано подозирах, че има чувства към теб. Само като видиш начина по-който те гледа му става ясно на човек.

- Наистина ли е било толкова очевидно?-попитах я.

- Да. Какво ще правиш сега ?

- Не знам.Както и да е. Да не говорим за това. Добре ли се отнасят с теб?-попитах я.

- Да. Маделийн е много мила , а с Раян се сприятелихме доста. Утре ще дойда на робота.-отвърна.

- Това е добре. Радвам се за теб.

- Как е леля ти?-попита ме плахо. Въпросът и ме накара да затворя очи и да въздъхна. Никак не беше добре. С всеки изминал ден се влошаваше все повече.

- Била е и по-добре. Ъм...аз трябва да затварям, но ще се видим утре. -казах и и затворих телефона. Оставих го до мен и се загледах в тавана.

Изминаха две седмици. Две седмици, през които много нещо се промениха.Кейтлин все още е в имението. Леля разбра за всичко. Нямаше как да не разбере. Старицата може да е с единия крак в гроба, но веднага разбра, че има някой около къщата.В началото откачи. Беше много притеснена, но повече наранена, защото бях скрила от нея. Все още нямахме никаква следа от Девън. Сякаш бе изчезнал в дън земя и това не беше добре.Подготвяше се. Знаех го. И за капак разбрах, че Раян е извикал Девън и Нора и след това призна, че ме обича. Това не го очаквах. Знаех, че има нещо, но не съм и предполагала, че ме обича. Но това,което ме плаши е, че всъщност се радвам. Радвам се,че е така и това ме обърква и ме кара да се страхувам. Страхувам се, защото никога не съм изпитвала подобно влечение към някого, дори и към Итън. Сякаш Раян е завладял съзнанието ми. Нещо ме привлича към него... За това го отбягвам. Защото не си вярвам щом съм в една стая с него. Защото разумът ми губи контрол над тялото ми.

Телефонът ми извъня. Беше непознат номер.  Ами ако беше Девън?Вдишах и натиснах зелената слушалка, слагайки телефона до ухото си.

- Кой е?-попитах ,опитвайки се да звуча твърдо.

- Лара, аз съм Маделийн.

- О, здарвейте.-отвърнах изненадано.

-Извинявай, че те безпокоя.Звъня ти ,за да те попитам дали искаш да дойдеш до имението да пием кафе и да се побъбрим.-каза с медения си глас.

-Благодаря за поканата, но не знам дали ще мога.- отказах очтиво.

- Не приемам не за отговор, скъпа. Спокойно, той не е тук. Ще те чакам!-каза ми.

- Но...- опитах да се възпротивя ,но тя вече бе затворила. 

Издишах шумно. Просто страхотно. Той няма да е там... Бе логично ,след като е едва три след обяд и смяната му още не е свършила.Но от къде знаеше, че го избягвам?Дали знаеше какво се случва?Е, има един начин да разберем. Час по-късно вече се намирах пред имението. Слязох от колата си и закръчих към входа. Позвъних на вратата. Прислужницата ми отвори и ме съпроводи до огромната всекидневна.Маделийн се бе настанила на един от диваните, облечена в тъмносиньо дънки и сива блуза с дълъг ръкав. Дългата и коса бе вързана на опашка ,а един кичур падаше свободно пред лицето и.Щом ме видя се изправи и ми се усмихна.

- Радвам се да те видя!-каза и ме прегърна леко. Аз отвърнах на жеста и.

- Аз също.- отвърнах и седнахме на дивана. Прислужницата ни донесе кафе и известно време обсъждахме обикновени и скучни теми.- Мога ли да ви попитам нещо?

- Говори ми на ти. И да.

- Защо ми каза,че Раян няма да е тук?-попитах. Тя остави чашата си с кафе на масичката и ме погледна съчувствително.

- Виж, Лара ситуацията ,в която си не е никак добра. Застанала си посредата между двама мъже,които те обичат и ти жунглираш с тях, защото не знаеш какво изпитваш. Ще бъда честна.Тази ситуация никак не ми харесва. Познавам момчетата си и знам на какво са способни. Най-доброто за теб и близките ти ще е,след като се отървем от Девън ,да ги оставиш и да заминеш надалеч. В нашия свят няма място за жена като теб.Но ако все пак решиш да останеш. Разбери, какво изпитваш към синовете ми и се приготви, защото никак няма да ти е лесно.- каза ми. 

Чак сега видях истинското лице на Маделийн. Думите и не бяха прекрити. Току що тя ми каза какво мисли и думите и бяха изпълнени със заплаха ,обещание и съжаление. Съжаляваше ме, че съм в тази ситуация, заплашваше ме да спра да разигравам момчетата и да изясня чувствата си и ми обещаваше трудности за напред. Разбирах я, защото тя бе права. Тя е майка ,а майката защитава децата си. Тя не ме мразеше, напротив харесва ме. Но това няма да и попречи, ако нараня някой от тях...Най-правилното решение бе да си тръгна. Но не можех...

След още час и нещо прекарани в приказки, стана време да си ходя. Маделийн се изправи и предложи да ме изпрати, но аз и отказах любезно ,казвайки и ,че ще се оправя.Може би трябваше да я оставя да го направи. Така нямаше да се озова в ситуация като тази. В момента ,в който отворих входната врата и излязох извън имението се озовах лице в лице с Раян. 

- Лара...-каза името ми плахо. По изражението на лицето му съдя, че и той е не по-малко изненадан от мен самата.

- Трябва да тръгвам.- избълвах и минах покрай него, но той хвана ръката ми, спирайки ме.

- Трябва да поговорим.- каза ми твърдо. Сега в тона на гласа му и по изражението на лицето му нямаше и следа от изненада ,както преди малко.

- Не съм сигурна, че е добра идея.-отвърнах.

- Моля те, не ме отбягвай! Не трябваше да разбираш така. Изобщо не трябваше да разбираш... Съжалявам, че доведох Девън и Нора ,но не съжалявам и няма да се извиня, че те обичам!

- Добре, прав си! Не е нужно да ми се извиняваш заради чувствата си. Превъзмогнах и това за Девън .Но ми идва в повече.Аз съм с Итън! Това няма да се промени и не искам да бъда причина да се избиете помежду си, защото ако Итън научи точно това ще стане.-казах му. Той се изсмя иронично и ме погледна в очите сякаш ,можеше да проникне в душата ми.

- Наистина ли го обичаш? Защото като те погледна виждам едно уплашено момиче, което е с него защото така е най-лесно. Виждам момиче ,което не знае какво изпитва и го е страх да си признае. Или може би ти харесва да си играеш с чуждите сърца. Но въпроса ,който трябва да си зададеш е "Играе ли си Итън с теб?".-каза той разпалено ,гледайки ме в очите. Замахнах с ръката си и я стоварих върху бузата му. Звукът от шамара ми отекна в пространството. -Истината боли ,нали?-попита ме.

- Майната ти!- извиках и се обрнах,отправяйки се към колата си. Качих се вътре и потеглих с бясна скорост. Той беше прав. Всичко, което каза бе истина и това болеше...