Събудих се и осъзнах ,че съм в нечии прегръдки. Обърнах се с лице към въпросния човек и видях Итън. Той отвори сънено очи и ми се усмихна.

- Дори не съм те усетила!-казах му.

- Спеше дълбоко. Добре ли си?-попита ме и докосна превръзката на врата ми.

- Да. Нора...

- Раян ми разказа всички. Съжалявам ,че не бях там за теб.- каза и погали бузата ми.

- Знаехме с какво се захващаме и какви са рисковете. Раян ме спаси.Можеше и да е по-зле. -отвърнах му.

- Знам. И въпреки ,че съм му благодарен ,не ми харесва ,че той те е спасил.-призна ми и аз въздъхнах.

- Моля те ,нека не подхващаме тази тема отново. И без това още съм ти ядосана, че скри толкова важни неща от мен. Трябва да намерите начин да оправите взаимоотношенията си и това трябва да стане не защото аз ви притискам , а защото вие искате. -казах раздразнително.

- Добре. 

- Какво стана с Девън?-попитах.

- Изпуснах го. Хората ни още го търсят ,но копелето знае как да прикрива следите си.

- Е, щом разере, че Нора е мъртва ще се появи.- отвърнах.

- И точно това ме притеснява. Щом разбере няма да има нищо,което да го спира. Ще иска да си отмъсти.

- Тогава ще бъдем подготвени. И следващия път ще го спрем. А какво стана с Джак? Нали се предполагаше, че той ще я разсейва?-отвърнах и станах от леглото. 

- Кучката му щупила врата.Къде отиваш? Още е много рано.- попита Итън и ме спря, хващайки ръката ми.

- Трябва да говоря с Кейтлин, да се прибера до вкъщи ,за да се преоблека и да отида на работа. -отвърнах и се запътих към банята.

- Сигурна ли си, че не искаш да си вземеш почивен ден? Имахме тежка нощ.

- При лекарите нещата не стават така.- обясних му и влязох в банята, затваряйки вратата. Взех си душ и прегледах раната на врата ми. Беше се подула и посиняла.Няма шанс леля да не я види. По дяволите! След като Итън също взе душ ,слязохме заедно на закуска при останалите. Слязохме по главното стълбище,онова което водеше до залата ,в която си състоя бала снощи. Минахме през него и през още няколко коридора и влязохме в трапезарията. Заразлика от останалите стаи на първия етаж, трапезарията изглеждаше по-уютна. Стаята не бе много голяма. По средата имаше дървена маса ,побираща около петнайсетина човека. Стените бяха окичени с всякакви картини, но те в никакъв случай не придаваха натрюфен вид. Но това, което най-много ме смути и обърка бе, че вече съм била в тази стая. Това бе стаята от първия ми сън за Темпълтън. Изглеждаше точно по същия начин. Това вече започва да става сериозно. Не е само плод на въображението ми. Опасенията ми се потвърждаваха. Аз сънувах минали моменти от историята. Възможно ли е да не съм човек? Възможно ли е да има нещо свръхестествено в мен? Съществата живеят, работят ,общуват и създават поколения с нас. Аз самата имам гадже вампир и много познати, които не са хора. Възможно ли е някой от прародителите ми да е смесил гените си с тези на някое същество?

- Добре ли си?-попита ме Итън. Огледах се. Всички ме гледаха в тренчено. Бях се замислила.

- Да. Просто се замислих.-отвърнах и прекрачих прага на трапезарията, настанявайки се до Кейтлин. - Добро утро! Как си?-поздравих всички и се обърнах към Кейт.

- Ще го преживея. Съжалявам! Не трябваше да те оставям.-каза ми, но аз поклатих глава.

- Недей! Направи това ,което трябваше.

- Да, но ти можеше да умреш.- каза тя и момчетата се напрегнаха при мисълта за това. Аз също се напрегнах. Ако не беше Раян сега вероятно щях да се разлагам под земята.

- Но съм жива! Благодарение на Раян.-казах и го погледнах, усмихвайки се.

- Като заговорихме за снощи, трябва да обсъдим ситуацията. Но първо, как си?-попита ме.

- По-добре.-отвърнах.

- Радвам се. Сега Девън ще е по-решен да ни види сметката от всякога. Кейтлин, ще останеш тук докато нещата не свършат. Вземи си почивка от болницата за няколко дена. Ако имаш нужда от нещо само кажи. Ако искаш да излезеш някой от хората ми ще те придружава. Същото се отнася и за теб ,и леля ти. - каза и се обърна към мен. - Не вярвам леля ти да иска да напусне дома си и да дойде тук, затова сложих охрана пред дома ви и ще има поне по един човек ,който ще ви пази и ще бъде с вас навсякъде. Моля те ,бъди мила с хората ми.-каза.

- Добре.-съгласих се.

- Само това? Няма ли да спориш?-попита ме изненадано.

- При обикновени обстоятелства щях да споря. Но сега мисля, че ще е най-добре да има някой ,който да ни пази. Но кажи на хората си да не ми навлизат в личното пространство.-отвърнах.

- Дори няма да ги забележиш.- увери ме.

- Надявам се. -отвърнах и започнах да се храня. Майка им се изправи, приключила със закуската. Днес бе очлечена със синя рокля с дълъг ръкав,стигаща до малко над коляното. Част от накъдрената и косата беше прибрана назад. Изглеждаше на не по-малко от четирсет и бе красива. Много красива. Нямах възможността да говоря с нея и да я опозная по-добре, но мисля, че щяхме да си паснем.

- Итън може ли след закуска да поговорим?-обърна се тя към него. Лицето и бе мрачно и сериозно, което ме навеждаше на мисълта ,че разговорът нядали щеше да е хубав.

- Всъщност след закуска ще закарам Лара на работа.-отвърна той.

- Аз ще я закара. В една посока сме.-намеси се Раян, при което си спечели гневен поглед. Аз оставих вилицата ,която държах върху чинията и се изправих. 

- Иди и говори с майка си. -казах и се наведох към Итън, но вместо да го целуна по устните ,както той очакваше, поставих устните си на бузата му. Все още не бях забравила, че скри от мен за майка си. След това се обърнах към Раян. - Ако си приключил ,да тръгваме.-казах ,а след това се обърнах към майка им. - Беше ми приятно да се запознаем.

- На мен също. Домът ми винаги е отворен за теб .Много ще се радвам на компанията ти.- каза и ми се усмихна. Аз отвърнах на усмивката и.

- Тогава ще идвам по-често.- казах и напуснах трапезарията и къщата ,следвана от Раян.
Когато влязохме в колата му той се обърна към мен.

- Хареса те. Тя не харесва никой.

- Аз също я харесах.- отвърнах. - Ще може ли да минем през вкъщи? Искам да се преоблека.- казах му.

- Добре.-отвърна, запали двигателя и потегли.- Добре ли си?-попита ме след известно време.

- Не отговорих ли вече на този въпрос?-попитах реторично.

- Така е. А сега искам да ми кажеш истинския отговор на въпроса.- настоя той. Аз въздъхнах и погледнах през прозореца.

- Врата ме наболява, но като се има в предвид, че сега можех да съм мъртва ,е за предпочитане. Ядосана съм на Итън затова, че скри от мен ,че майка ви е жива. И се притеснявам за Кейтлин и леля.-признах си.

- Всичко ще се оправи. Рано или късно. Съжалявам, че те забъркахме във всичко това.- каза Раян ,което ме накара да се засмея иронично. Итън никога не ми се извини ,че ме е въвлякол в това. Никога не се почувства виновен или гузен. А когато поисках да напусне живота ми ,той се амбицира още повече и не уважи решението ми. Докато Раян... Раян не е виновен за нищо от това и въпреки всичко ми се извини.

- Не ти ме забърка ,Раян. Нямаш никаква вина. -казах му.

- По-виновен съм от колкото си мислиш. -отвърна ми, което ме накара да се обърна към него.

- Какво трябва да значи тови?-попитах. Той въздъхна и отби, след това се обърна към мен и ме погледна.

- Аз съм виновен, че Девън и Нора те отвлякоха. Аз съм този, който им каза ,че Итън е тук.- каза ми. Поех си накъсано въздух.

- Как си могъл?-попитах и го изгледах разочаровано. Не мога да повярвам, че за момент си помислих, че може да е по-добър от Итън. Не мога да повярвам, че за момент си позволих да предпочета него пред Итън.

- Тогава не те познавах и не мислех, че ще те използват срещу него. Никога не съм искал да пострадаш, повярвай ми.- каза и погледът му се изпълни със съжаление. Той понечи да докосне лицето ми, но аз се отдръпнах преди да е успял.

- Не смей да ме докосваш! Значи затова ми помогаш. Защото се чувстваш гузно, че замеси мен и близките ми в битката ти срещу Итън. Не разбирам защо толкова го мразиш. Да,направил е ужасни грешки, наранил те е ужасно много ,но въпреки всичко ти е брат. Как е възможно да се откажеш и да се опиташ да навредиш на собствената си кръв?-попитах го. Сълзи се стекоха от очите ми.

- Не е така както изглежда. Има неща, които не разбираш. Съжалявам ,Лара! Всичко, което направих бе ,за да те защитя .Ако знаех, че ще стане така нямаше да им кажа ,че Итън се е върнал отново.-каза ми. Аз изтрих сълзите си и се облегнах назад в седалката.

- Просто млъкни и карай.- отвърнах му.

- Лара...

- Моля те! Не казвай нищо повече. Просто запали проклетата кола и тръгвай и без това закъсняваме.-настоях. Той въздъхна, но вместо да потегли, откопча бясно колана си.

- Не ме интересува, че закъсняваме! Няма да тръгнем докато не ме чуех.-каза ми. Аз също откопчах колана си.

- Ако не подкараш колата ще сляза и ще продължа пеша!-заплаших го, но той не се изненада от чутото. Отворих вратата и излязох от колата. Изведнъж Раян се появи пред мен, карайки ме да отстъпя назад.

- Съжалявам , Лара! Съжалявам за всичко и ако трябва ще продължа да го повтарям колкото е необходимо. Има неща, които не може да знаеш. Не още! Знам че си ми ядосана и в момента не искаш да ме виждаш ,и си в пълното си право. Пострада заради мен. Близките ти пострадаха.По дяволите, можеше да умреш и вината за това щеше да бъде моя! Но ще поправя нещата ,обещавам ти!

- Как?-извиках насреща му. - Как ще оправиш нещата?  И какво ако Нора ме бе убила? Щеше да получиш възмездието си. Защо въобще ти пука за мен? Спаси ме ,когато ме отвлякоха, спаси ме и снощи. Защо го направи щом ти си ги извикал? Смъртта ми няма ли да е добър начин да си го върнеш на Итън за Анастасия? -изкрещях останала без дъх.

- Защото се влюбих в теб!-изкрещя ми на свой ред. Думите му ме накараха да замръзна.

- Какво?

- Влюбих се в теб, Лара! Ето защо. Никога не съм мислел, че мога да обичам отново и никога не съм мислел, че мога да обичам толкова силно. Но е факт и ако нещо ти се случи... Не знам какво ще правя ако нещо ти се случи. Хареса ли ти отговора ми? -каза ми снижавайки гласа си. Нови сълзи рукнаха от очите ми, осъзнавайки какво ми казва. Знаех ,че има нещо повече от това да се опитва да си отмъсти на Итън. Знам ,че го е грижа за мен, но никога не съм си и помисляла за това.Това ми идва в повече!

- Да тръгваме.- отвърнах и се качих в колата. Никой не проговори през остатъка от пътуването. Никой не смееше да проговори. Истината бе, че не знаех какво да му кажа. Не и след признанието му...