Отворих входната врата със замах и отново хванах Кара под кръста ,опитвайки се да я заведа до хола. Тя определено не ми помагаше с това. Сложих я да седне на дивана и стон на болка се откъсна от устните и.

- Веднага се връщам!-казах и се отправих към кухнята придържайки раната на рамото си и опитвайки се да прескачам локвичките с кръв по пода, останали след нас. Влзох в кухнята и извадих комплекта си за бърза помощ и намокрих няколко кърпи с вода. Съблякох разкъсаното си яке и погледнах дълбоките следи от нокти малко под рамото си. Раната кървеше обилно, но нямах време за нея. Сложих бинт около нея и го стегнах. Взех чантата с неща от първа необходимост и се отправих към хола. Кара бе много по-зле от мен.Знаех ,че това не бе добра идея и въпреки това се съгласих с нея. Оставих нещата на земята и почнах да ги вадя едно по едно. След това срязах дънкито и и огледах раната. През бедрото и преминаваха големи и дълбоки следи от нокти стигащи малко над коляното. Раната кървеше обилно и мускулът бе разкъсан. Болката сигурно бе ужасна и въпреки това тя се държеше. Знак за това, колко силна и добре обучена е.Започнах да обработвам раната, заших я и я превързах.

- До няколко седмици ще се възстановиш напълно.-отвърнах.- Но изгуби много кръв. Защо въобще те послушах?

- Сериозно ли? Дори и в това състояние ли ще ми крещиш? Убихме копелено,измъкнахме се и сме живи.- каза тя.

- Но можеше и да не бъдем. Можеше да умреш, както и аз. Какво щях да кажа на майка ти после? Какво щях да правя ако нещо ти се беше случило? Мислила ли си за това?-попитах със сълзи на очи. Тя отвърна на погледа ми и изражението и омекна. Изведнъж в далечината се чу звук от двигател на кола.

- Изглежда имаме по-голям проблем от това.-отвърна сухо. Аз станах и изтичах до прозореца, надявайки се ,че не е това, което си мисля. Дръпнах пердето и се загледах към току що спрялата кола и слизащия от нея човек. За мое нещастие бе точно това ,от което се опасявах. Раян идваше точно към къщата.

- По дяволите, Раян е! Ще надуши кръвта. Какво ще правим?-започнах да говоря и крача из стаята.

- Успокой се!Отиди и го отпрати. Направи нещо! -каза Кара и се надигна от дивана.

- Ти не мърдай!Трябва да изчистя кръвта.-казах и всех една кърпа.

Излязох в коридора и почнах да бърша пода, когато на вратата се почука. Изтичах до стаята си и грабнах първата тениска ,която видях. Съблякох окървавената си блуза и облякох чистата. След това с бързи крачки слязох долу и отварих вратата толкова,колкото да мога да си повра главата отвън.

- Хей!- поздравих го.

-Доста се забави.- отвърна той.

- Съжалявам. Защо си дошъл?-попитах.

- Реших да мина да те видя. Донесох и вечеря.- каза той и ми показа торбите, които държеше в лявата си ръка.- В неподходящ момент ли идва?-попита ме.

- Всъщност да.-отвърнах и той сбърчи вежди.- Има ли нещо?

- Надушвам кръв.-каза.

- Кръв ли? Не надушвам нищо.-казах и понечих да затворя вратата ,но той ме спря и я отвори широко. Проследих как погледът му се спуска към мен и спира на ранената ми ръка. Той влезе в къщата и затвори рязко вратата.

- Какво се е случило?-попита притеснено и тръгна да маха бинта ,но аз го спрях.

- Тъпа ситуация. Счупих чаша и се опитах да почистя стъклата ,но паднах и се порязах.-отвърнах. Прехапах си езика заради абсурдната лъжа ,която мозакът ми съчини. Той също разбра, че лъжа и започна да маха бинта. Какво щях да правя? В момента, в който го махнеше и видеше следите от нокти по ръката ми всичко щеше да свърши .- Раян, чакай! Трябва да ти кажа нещо.-спрях го.И точно в този момент Кара заби спринцовка с приспивателно във врата му. Той ме погледна объркано и се строполи на земята.

- Какво по дяволи направи?-разкрещях и се.

- Паникьосах се. Това ми изглеждаше най-доброто решение.- отвърна.

- Сега ще разбере всичко.

- Той така или иначе щеше да разбере рано или късно. Сега е шанса ни да разберем дали той е замесен или не.-каза тя и имаше известно право. 

- Права си. Трябва да разбера. Сама!

- Какво? Не!Няма да те оставя сама.-настоя тя.

- Кара ,моля те! Трябва да го направя.-отвърнах. Тя ме погледна за един продължителен момент ,след което въздъхна. 

- Добре!

-Вземи колата ми и отиди на хотел. Веднага щом приключа ще ти звънна.

- Ами ако той също е замесен?-попита ме.

- Тогава ще направя необходимото.- отвърнах. 

- Успех. -пожела ми, след което си взе необходимите неща и излезе от къщата. Оставяйки ме сама с Раян. 

~ Няколко часа по-късно ~

Стоях и гледах как Раян се свестява ,завързан за стола в мазето ми. Когато се свести напълно първото, което видя беше мен. Опита се да помръдне ,но въжетата прогориха кожата му и той изсъска.

- Няма смисъл да опитваш. Въжетата са напоени с върбинка.- отвърнах и отпих от бутилката с уиски ,която държах в ръката си.

- Лара, какво става? Не разбирам.-каза ми. Аз взех един стол и се настаних срещу него.

- Нали ти казах, че трябва да говорим. Ще си поговорим Раян.-отвърнах.

- Защо съм завързан? Освободи ме.Веднага!-нареди ми и беше видимо ядосан.

-Защо мислиш, че изчезнах за шест месеца?-попитах го.

- Заради смъртта на леля ти.- отвърна.

- Не. Тръгнах си поради друга причина. След погребението се върнах тук ,влязох в стаята и и започнах да разглеждам нещата и. И попаднах на това писмо.-казах и показах писмото,което държах в другата си ръка.- Първоначално се изненадах, защото бе адресирано до мен, но след като го прочетох всичко ми стана ясно като бял ден.

- Какво има в него?-попита ме.

- Това писмо съдържа истината. Цялата грозна истина ,която ти и брат ти умело се опитвахте да прекриете.- казах и една сълза се спусна по лицето ми. При чутото очите му се разшириха от шок. -Сега знам всичко. Знам коя съм и какво е направил брат ти.  

- Лара ,аз...

- Не. Спести си обясненията. -прекъснах го.- Сега аз ще говоря,  а ти ще слушаш. Открих, че баща ми е имал друго семейство. Отидох при тях. Оказа се, че те са чакали да се появя. През тези шест месеца те ми разказаха за предците ми, научиха ме да се бия и да бъда като тях, приеха ме с отворени обятия. Но знаеш ли какво ме държеше през свички тези месеци и в момента. Жаждата за отмъщение! Затова наистина се разочаровах ,когато разбрах ,че брат ти не е тук. И накрая се появяваш ти в картинката и усложняваш нещата. Знам какво е направил брат ти. И повярвай ми щях да те убия още щом дойде тук преди няколко дена. Но не знам каква роля заемаш във всичко това. Затова Раян ,защо не ми кажеш твоята страна на историята? И не се опитвай да ме лъжеш. Ще разбера и тогава няма да ми остане друг избор освен да те убия. Пък и смъртта ти вероятно ще накара Итън да се върне.-приключих и го погледнах в очакване. 

- Ще ти кажа всичко ,което искаш да знаеш ,ако ме отвържеш. А ако не ти хареса историята ми и решиш да ме убиеш няма да те спра. Ако ще умирам,предпочитам да е от ръцете на жената ,която обичам.

- И защо да те отвързвам?-попитах, опитвайки се да скиря ,че думите ми не са прогорили дупка в сърцето ми.

- Защото само така ще ти кажа това, което искаш да знаеш. Изборът е твой.-отвърна. Преусмислих ситуацията. Взех ловджийския нож от масичката до мен и срязах важетата. Той разтърка ръцете си. Раните му започнаха да избледняват и изчезнаха напълно.

- Започвай да говориш!-заповядах му и се облегнах в стола.

- Всичко започна с Анастасия. По времето ,в което ние бяхме превърнати, основателя на града ,заедно със най богатите хора от околността създадоха ордена. Жената на Темпълтън Лорейн, бе по-голямата сестра на Анастасия. Тя бе дошла в градчето, за да работи като лекар, но това е друга история. Тя знаеше за нас. Знаеше и ,че търся начин да стана отново човек  ,затова ме прати при сестра си. Лорейн не беше само лекар и член на ордена. Тя произхождаше от могъщ род на вещици, но не пратикуваше, заразлика от Анастасия. Отидох при нея и тя каза ,че ще ми помогне. И тогава се влюбихме. Оженихме се и се върнахме обратно. И тогава Итън се вманиачи по нея. Не можа да издържи на мисълта, че не може да я има и я превърна в една от нас. Тогава сключихме сделка с Темпълтън. Щеше да ни остави живи, ако не убиваме хора, а се храним със животни. Но Нася не можа да устои на порива. Затова те я убиха. Колкото и да ме болеше, знаех че те са прави. Тя наруши единственото правило ,което имахме и плати с живота си. Но не те бяха виновни, а Итън. Не мразех ордена, защото не те я убиха. Мразех брат си ,защото той го направи. Той отне най-скъпото ,което имах. Когато разбра за станалото, започна да избива всички един по един. Най-малкия син на Ричард и Лорейн, Самюел успя да избяга и продължи рода. Минаха векове и баща ти и семейството му се появиха отново в града, мислейки си ,че Итън се е отказал, но сгрешиха. Някак си това ,че те са се е върнали стигна до ушите му. Една вечер Итън нахлул в дома ви. Майка ти тогава била в осмия месец. Той ги убил или поне така си мислеше. Когато пристигнах баща ти беше тежко ранен, но все още дишаше макар и слабо. Но майка ти...Тя беше мъртва. Мислех си ,че ви е убил, но тогава чух биещото ти сърце. Затова направих необходимото. Извадих те от корема на майка ти и отведох теб и баща ти на безопасно място. Итън знаеше ,че е оживял и че аз съм му помогнал, но не знаеше , че ти си жива. За да те защити баща ти напусна града ,а теб те отгледа далечна роднина на майка ти, за която Итън не знаеше. Предполагам след години Итън го е открил и го е убил. След онази нощ напуснах града и не се върнах до момента, в който Итън не ме намери и не ми каза ,че знае ,че си жива. Върнах се веднага и това ни доведе до първата ни среща в клуба. Когато те видях за първи път бях смаян. Толкова приличаш на майка си. Опитах се да те защитя и да те предпазя, но ти правеше това невъзможно и после се влюбих в теб. Заобичах те така ,както не съм обичал никой друг до сега. И ето ни сега тук. Седя и гледам в очите жената, която обичам и виждам колко променена и наранена е. И душата ми се раздира. Това е моята истина.-каза ми. Чак сега осъзнах, че плача. Избърсах сълзите си ,изправих се и започнах да крача, опитвайки се да асимилирам чутото. Той също се изправи и тръгна към мен. Аз спрях и се обърнах. 

- Знаеш ли от което ме болеше най-много? О т възможността ти също да имаш пръст в убийството на родителите ми. 

- Защо?-попита ме.

- Защото се влюбих в теб. -отвърнах. Изрекох на глас това, което отричах дълго време. Вече нямаше връщане назад. Раян скъси разтоянието и хвана лицето ми.

- Какво каза?

- Влюбих се.-отвърнах и тогава той разби устните си в мен.Целувката ни бе изпълнена с отчаяние и копнеж.Целувахме се така сякаш това бе просто една илюзия, сън който щеше да свърши и да се събудим в реалността. Все едно ни бе за последно.А може и наистина да беше.