Някой почука на врата и събуди Анна. Тя изстена докато ставаше от леглото, бяха й прекъснали много хубав сън. Отвори вратата и там бе застанала Ерен. Анна я изгледа на кръв, а елфката й се усмихна.

-Добро утро. Много си кисела тази сутрин.-каза Ерен.

-Нормално прекъсна един от малкото ми хубави сънища.- измрънка Анна.

-Извинявай, че те събудих, но имаме събрание във всекидневната. Мелан настоя всички да са там.

Анна изпъшка.

-Добре само да се преоблека.

-Чакаме те долу и се приготви да ни разкажеш какво ти се е случило в затвора.

Анна изтръпна. Не искаше да си спомня нищо от нещата, които и бяха правили там. Само при споменаването на затворът гърбът я заболя и усети острата болка в краката и ръцете си. Цялата бе пребледняла и замаяна.

-Добре ли си Анна?- попита я притеснено Ерен.-Всичко наред ли е?

Анна просто кимна и затвори вратата, след това облегна гръб на нея и бавно седна на земята. Сви колене до гърдите си, прегърна ги и зарови глава в тях. Спомни си всеки удар и болката след него. Гърбът още я болеше леко, но не искаше да казва на другите. Не искаше да им показва как бяха обезобразили тялото й. Сълзи от ярост изпълниха очите й, но тя ги прогони и се изправи. Отиде до гардеробът и измъкна черен клин и червена риза. След това запретна ръкавите на ризата, защото й бяха малко по-големи. По ръцете й си личаха малки белези, но по-големите ги остави скрити. Не искаше да ги виждат, просто да знаят, че са там и се надяваше да не я накарат да разказва за тях много. Едва ли можеше да издържи без да заплаче. Тя излезе от стаята си и тръгна към всекидневната на долният етаж. След като влезе вътре всички я погледнаха, Анна забеляза, че Кенстан също бе там.

-Най-накрая се появи. Бях на път да те довлеча тук.-изръмжа й Мелан.

-Само се пробвай, последствията няма да ти харесат.- отвърна през стиснати зъби Анна.

Двамата се гледаха на кръв, докато Тарн не се прокашля, тогава Анна го погледна и седна на диванът до него.

-Трябва да обсъдим какво има да ни казва Кенстан и да чуем разказът на Анна.-каза по-спокойно Мелан.-Да започнем с Анна.

-Нямам какво да кажа. Просто се опитваха да изкопчат информация от мен по ужасни начини. Не ми се говори за това.-скrъсти ръце Анна разкривайки малките белези по ръцете си. Всички ги бяха забелязали и Анна спусна ръкавите на ризата си.

-Виж, Анна, знаем че ти е тежко, но е важно да разберем какво ти се е случило.-каза нежно Тарн.

-Просто ни кажи.-настоя Мелан.

Анна се ядоса и стана, след това се обърна с гръб към всички и вдигна ризата си, разкривайки гърбът си. Белезите по него бяха бяха големи и дълбоко, минавайки по цялата дължина на гърба й. Още си личеше, че бяха пресни, на най-много 2 седмици. Анна усети прорязваща болка в дясната ръка, където имаше други дълбоки белези. Очите на Мелан се отвориха в изненада. Толкова много дълбоки белези и толкова пресни. Все още бяха зачервени и той бе сигурен, че още я наболяваха. Усети страна болка в гърдите си. Почуства се зле, че й се бе развикал по-рано. Искаше да се върне в затвора и да го запали, после да гледа как гори, докато не остане само пепел от него. След минута Анна пусна ризата си и се обърна.

-Сега доволен ли си!-кресна му яростно тя.-Това ми направиха обезобразиха тялото ми. Целият ми гръб и по-голямата част от тялото ми е в такова състояние.

Сълзи напираха да излязат от очите й. Гледаше го с такава болка все едно я бе предал.Той тръгна към нея, тя се отдръпна, но въпреки всичко това не спря Мелан, за да отиде и да я прегърне силно. Тя се отпусна в прегръдката му и уви ръце около кръста му.

-Всичко ще бъде наред. Няма да им позволя да те наранят отново. Съжалявам, че ти се развиках така.-прошепна й нежно Мелан.

-Просто не искам да си спомням за онова място. Но мисля, че мога да ви разкажа малка част от преживяванията ми там.-отвърна успокоена Анна. Прегръдките му винаги и действаха така.

Мелан я пусна и й кимна да продължи, тя си пое дълбоко въздух и започна да обяснява.

-Белезите по гърба ми са от преди 2 седмици. Бяха ме вързали да вися на ръцете си. Единият от демоните започна да ме налага с кожен камшик, докато другия нагряваше меча си на огнището. След като прецени, че е достатъчно нагрят се върна при нас и започна да минава върху пресните белези от камшикът. След минута аз вече бях изгубила съзнание. Най-противното нещо бе, че след това те веднага ме лекуваха до толкова, че да не умра от кръвоизлив или от инфекция, но не и до толкова, че да не остават белези. Цяла седмица идваха и ме лекуваха, докато започнах да мога да си чувствам гърба отново. Подобно се случи и с ръцете и краката ми седмица преди това, само дето ме бяха вързали с въжета за една колона и се развихриха с ножовете си, имах ужасни болки и почти не бях спала цялата седмица, въпреки всичките лекарства, които ми даваха.-завърши историята си Анна.-Като цяло се повтаряха такива неща, но понякога използваха магия, за да ми причиняват болка.

Никой не каза нищо дълго време. Всички бяха впили състрадателен поглед в нея.

-Кенстан.-каза накрая Анна.-Твой ред е да се изповядаш. Стига ми това внимание за днес.

С тези думи тя се върна на мястото си до Тарн, а Мелан остана до врата и се облегна небрежно на стената, гледайки Анна.

-Да, извинете бях се отнесъл. Преди няколко дена срещнах Елат и Крен.-започна той и веднага привлече вниманието на замечтаният принц.- Естествено аз ги попитах как мина мисията и дали сте успели да я спасите, но те ми отговориха, че за съжаление не сте успели и че точно преди да се измъкнете сте били хванати и убити. Аз не можех да повярвам, че от всички вас точно те са успели да се спасят, а вие сте загинали, това е една от причините, поради които тръгнах насам, а другата е, че успях да намеря информацията, от която се нуждаеш, Мелан.

Кенстан извади старо писмо и го постави на масата. Мелан го взе моментално и го отвори, после прочете съдържанието му с притеснен вид. Анна й стана много интересно какво пише вътре. След като го прочете, той го прибра в джоба на панталоните си и кимна на Кенстан.

-Благодаря, от това имах нужда.-каза Мелан.

-Няма проблем, приятел. Ако някой път пак ти потрябва нещо знаеш къде да ме намериш.-отвърна Кенстан.-Мисля, че е време да тръгвам, чакат ме няколко дни път, докато се прибера вкъщи.

-Внимавай по пътя към Роунсел и ме очаквай в близките няколко седмица да те посетя, за да обсъдим информацията от писмото.

Кенстан кимна и се изправи, после тръгна към вратата, а Мелан го изпрати, понеже Анна искаше да чуе за какво си говорят, тя се превърна в елф, за да ги чува по-добр еи застана до вратата да подслушва, докато Мелан и Кенстан си говореха отвън. Тя се бе облегнала с цялата си тежест и бе опряла ухо плътно до повърхността на вратата. Изведнъж Мелан я отвори рязко и Анна залитна напред, и падна отгоре на Мелан. Той я погледна с поглед, който казваше "По-добре да бягаш", а нейният бе по скоро "Изчезвам от тук" след това тя се изправи и хукна из двора следвана по петите от него.

-Съжалявам, случи се случайно, наистина не исках да стане така.-извика тя, докато се опитваше да му избяга.

-Значи, случайно си подслушвала, докато си в елфската си форма, в която чуваш по-добре?- попита Мелан.

-Да, виж колко правдоподобно звучи нали? Аз съм едно невинно същество в цялата ситуация.

Мелан забърза темпото и я настигна бързо.

-Хванах те.-каза той преди да я хване и да я вдигне във въздуха, после я завъртя и я пусна на земята.

Анна едва дишаше от смях и от бягането.

-Не се смей, следващият път няма да бъда толкова мил, просто днес извади късмет.

-Да, естествено. Кого заблуждаваш, никога не би посмял да ме нараниш. Прекалено много ме обичаш.-пошегува се Анна.

Само ако знаеше колко всъщност вярно бе това, което каза. Мелан никога не би я наранил, ако някога го направи никога нямаше да си го прости. Той не можеше да я гледа как страда и е наранена, а не можеше да си представи как щеше да се чувства, ако той бе причината за болката й. Всеки път, когато я видеше да плаче, изпитваше болка в сърцето. Ако разбереше, че всички от континента искаха да наранят и убият Анна, той щеше да го запали без да му мигне окото толкова привързан към нея бе той. Не знаеше дали е любов, но знаеше, че има някаква силна, непоклатима връзка помежду им, и се надяваше Анна също да я бе усетила.

-Гладна съм.-измрънка Анна.

Мелан просто поклати глава.

-Ти почти винаги си гладна.-отвърна той и тръгна към имението.

Анна се затича след него и му скочи на гърба.

-Не е вярно. Гладна съм само деветдесет процента от времето, през останалото спя.-каза Анна и се превърна в нормалната си форма, вдигна едната си ръка и извика.-Сега да ходим да закусваме.

Мелан се засмя и тръгна отново. Анна уви крака около кръста му, за да не падне.

-Мелан имам въпрос?

-Питай.

-Защо ходиш толкова бавно? Умирам от глад не ми ли чу?

-Ако не ти харесва темпото ми слез от гърба ми и върви сама.

-Не тук съм си добре, нямам нищо против, някой елфически принц да ме носи на гърба си, чувствам се специално.

-Непоправима си нали?

-Сега ли го осъзна.

Анна облегна глава на рамото му. От страни изглеждаха като коала, която се е хванала с за някое дърво. Когато Мелан влезе в имението, Анна все още отказваше да слезе от гърба му. Той влезе в кухнята, където всички вече бяха седнали на масата и закусваха. Всички се засмяха, когато ги видяха освен Арин. Мелан направи се намръщи леко.

-Няма ли да слезеш вече?-попита я той.

-Сега, когато вече има храна пред мен може да си сигурен, че ще сляза.-каза тя и пусна от него, но не и преди да го целуне по-бузата.-Благодаря.

Мелан се изчерви и седна на масата до Арин, а Анна седна от едната страна на Ерен, а Тарн бе от дясната страна на Арин. От друга страна тя се приближи към Мелан. Той я изгледа странно,когато тя сложи небрежно ръка на неговата. Той я погледна с поглед, който можеше да се разтълкува като "Какво, по дяволите, правиш?" тя просто ми намигна, но той отдръпна ръката си от нейната, преди някой да е забелязал, но твърде късно. Анна го бе забелязала, но реши да не го коментира. Мелан и Анна срещнаха погледи и той и се усмихна ведро, но тя му отвърна просто с една лека усмивка и отмести погледът си върху Арин, после отново на него и чак тогава продължи да се храни тихо и без настроение. Той веднага разбра, че тя бе видяла всичко. След не повече от пет минути Анна стана и се запъти към горният етаж като се оправда с това, че нямала апетитът. Мелан тръгна след нея. Настигна я точно преди да влезе в стаята си й бързо я обърна така, че да го погледне, но Анна бе забила поглед в земята. Той й повдигна брадичката с голямата си ръка, за да я накара да го направи.

-Няма нищо между мен и Арин. Никога не е имало и никога няма да има.-каза Мелан и сложи ръцете си от двете страни на лицето й, после се наведе и целуна челото й нежно.

Анна се усмихна и кимна.

-Благодаря за ненужната информация принце. Не ме интересуваше особено, но все пак благодаря.-каза Анна и му намигна.

-Повярвай ми сега не е моментът да се заяждаш Анна.-отвърна й той със загадъчна усмивка, която можеше да означава много неща.

Тя просто му се оплези и влезе в стаята си, а той я последва вътре и затръшна вратата след себе си.

-Сега ми разкажи за какво си говорехте с Кенстан пред вратата.-започна Анна като седна на леглото.- И как той изчезна толкова бързо.

-Първото не то влиза в работата.-отвърна й той приближавайки се до леглото и клякайки пред нея така, че да са почти на една височина.- И той се превръща в огромен кафяв ястреб. Сега мисля да правим нещо по интересно от говорене.

-Като например какво?

-Ще видиш сама.