След тежкият ден Анна бе толкова изморена, че дори не бе стигнала до леглото си, а бе заспала на креслото. В момента, в който тя усети меката мебел, умората взе връх и се унесе в неспокоен сън. 

                                                                                     ******

 Анна бягаше с всички сили към градчето. Сълзи се стичаха от очите й. Не можеше избие гледката на мъртвите си приятели. Колко брутално бяха загинали. Единият бе обезглавен, а другият изкормен. Анна едва се сдържа да не повърне при видът им. Не знаеше къде да отиде, просто се бе затичала към града. Не спираше да плаче и да се надява всичко да бе просто един кошмар, от който да се събуди всеки момент, но всичко случило се бе просто суровият живот, който я очакваше от тук нататък .

 Пламъци. Първото нещо, което видя, когато наближи града бяха пламъците. Те бяха на всякъде, всяка една къща гореше или бе срината до основи, а по улицата хората, които се бяха спасили и надявали, че ще оживеят бяха избивани от орки и демони. Анна се спря в близо до градът в самото му начало и наблюдаваше всичко. Просто седеше и не можеше да направи и крачки. В най-близката уличка един орк бе приклещил майка с момиченцето й. Жената се молеше за милост, а той и отсече главата пред очите на малкото момиченце. Тъкмо щеше да писне и оркът му преряза гърлото. Анна просто стоеше и наблюдаваше случилото се. Искаше да отиде и да им помогне, но не намери сили в себе си. Вместо това се свлече на земята и зарида още по-силно. 

Тя трябваше да се скрие преди да са я видели, но нямаше сили да се изправи и да избяга. Вече бе късно, бяха я забелязали и идваха за нея, но Анна не я интересуваше вече. Бе загубила приятелите си, градът, в който бе израснала бе сринат със земята, и малкото семейство, което имаше бе или изгоряло, или изклано. Тя чу тропотът от конски копита, но не се отдръпна от пътя. Конят спря до нея и ездачът слезе от него.

-Добре ли си? Какво е станало тук?-попита я той.

Анна поклати глава в отрицание.

-Не виждашли?...всичко..се..срути. Марен..и....Дрик....Ролан...и....Конет те всичките са...

Ездачът я хвана за раменете и й помогна да стане от земята. 

-Трябва да се махнем бързо от тук. Няма да те оставя сама тук, така че се качвай на коня.-заповяда й странникът.

Анна го погледна за пръв път. Бе много по-висок от нея с почти две глави, очите му бяха зелени на цвят, а косата сива. На нея и се стори странно, че изглежда толкова млад, цветът на косата му определено можеше да те заблуди. Ездачът бе добре оформен елф, за изненада на Анна. Пламъците се отразяваха в очите и косата му, а Анна го погледна за последен път преди качи на конят му.

-Можеш да яздиш нали?-попита елфът.

Анна кимна.

-Как се казваш?

-Анна Сандон. А как е твоето име ?

-Тарн Греминтон.-отвърна той.

-Къде отиваме?

-Просто ме следвай.

И с тези думи той се превърна в голяма черна пума."Невероятно." каза си Анна. Пумата тръгна напред и тя пришпори конят да я последва. Сълзите не спираха да се стичат от очите й, имаше толкова много ужасяващи картини в главата си. Обезобразените си приятели, горящите къщи и писъците на хората в тях, жената с момиченцето. Анна затвори очи и си пое дълбоко въздух. Как искаше да може да изтрие спомените от главата си. Да премахне спомените за градът, за приятелите си, за семейството си, за да може да си отиде и болката. Дупката, която се бе отворила просто бе прекалено голяма, за да успее да я закърпи. Анна усещаше такава болка в гърдите си, ако знаеше, че няма да умре щеше сама да си изтръгне сърцето, за да я накара да спре. Всичко просто бе непоносимо. Всичките и спомени с Марен  изплуваха в главата й, тя си спомни всички пъти, когато правеха нещо щуро, когато се смееха докато останат без въздух. Болката се усили още повече и Анна изхлипа силно. Не можеше повече, защо просто не я бяха убили орките. Трябваше да остане и да посрещне гибелта си като всички останали невинни хора от градът, както Ролан и Конет бяха направили, вместо това тя просто бе избягала."Не си нищо повече от страхливка Анна." повтаряше си тя. 

 Когато най-после наближиха една малка къщичка насред нищото, тя вече бе спряла да плаче. Болката все още бе там толкова силна, колкото преди, просто Анна вече бе спряла да се бори, просто се бе оставила да я завладее. Гледаше  безчувствено напред, докато се приближаваха все повече и повече до къщата. Когато пристигна, Тарн се преобрази отново в елф и й помогна да слезе от коня. Анна приличаше на ходещ мъртвец. Със студени и безразлични очи, мръсна от всичкото бягане и седене по земята изглеждаше и се чувстваше толкова изморена. Тарн и даде знак да го последва в къщата.  

-Мелан.-извика Тарн след като влязоха вътре. 

-Какво си се развикал?-обади се силен леко дрезгав глас от горният етаж.

После се чуха стъпки и на стълбите се появи висок, много атлетичен елф. С дълга до раменете руса коса, а очите му бяха синьо-зелени с нотка на жълто около зеницата. Той наистина бе зашеметяващ. В момента, в който усети присъствието на друг освен приятеля си, той заби погледът си в Анна. Той спря пред стълбите и присви очи преценявайки я. Когато прецени, че не е заплаха той  се запъти към всекидневната, поне така предположи Анна.

-Коя е тя и какво прави тук?-попита Мелан раздразнен.

-Името й е Анна Сандон. На път за тук реших да мина през едно малко градче вместо да заобикалям през гората, само за да го намеря сринато и подпалено, а орки и демони избиваха последните живи хора в градът. Попаднах на нея близо до града на в самото начало. Бе се свлекла на земята и плачеше....-Обясняваше Тарн.

 Анна бе застанала до прозорецът и гледаше през него, докато Тарн обясняваше на Мелан как я бе срещнал. Тогава Анна си спомни за подаръкът и за рожденият й ден. Бе го взела със себе си да го покаже на Марен и Дрик, но го бе изпуснала, когато ги бе видяла в гората.

-По дяволите.-извика Анна.

-Какво има?-попита я Тарн.

-Нищо особено просто изглежда съм изгубила нещо много ценно подарено от родителите ми. Изпуснах го в гората и така и не се върнах за него. Бе единственото нещо останало от баща ми, а аз го изгубих.-каза Анна държейки медальона на майка си в дясната ръка.

-Виж, знам, че си изгубила родителите си преди няколко часа и че сигурно ти е много трудно, но...-започна Мелан, но Анна веднага го прекъсна.

-Преди 18 години. Изгубила съм родителите си като бебе, преди още да навърша една година, не ги помня, не знам какви хора са били. Отгледана съм от чичо ми и жена му. И двамата не бяха доволни, че трябва да живеят с мен, но нямаха избор, тъй като това бе последното желание на родителите ми преди да умрат.-изстрела Анна.-Нещото, което изгубих е мечът на баща ми, единственото останало ми от него.

  Мелан я бе погледнал с широко отворени очи. Тя наистина бе преживяла много за 18 годишно момиче. Той знаеше какво е да загубиш родителите си, познаваше тази болка добре и я съжали, че още от малка е трябвало да се справя с тези неща. Още от както я погледна за пръв път, той бе усетил нещо, бе усетил някаква топлина към нея сякаш я познаваше от години. Мелан игнорира чувството, последният път, когато бе изпитал нещо подобно накрая бе с разбито сърце. Той знаеше, че всеки елф си има определен елф или човек, с който да бъде цял живот, но неговият го бе предал. Елфите имат специална връзка със сродната си душа, в моментът, в който я видят те веднага разбират, че това е неговата любов, без значение външен вид или години. Мелан отдавна бе спрял да вярва в такива неща, за него не съществуваше любов, само към приятелите и семейството.  И все пак не можеше да игнорира напълно това чувство. Той изпъшка и тръгна към вратата.

-Къде отиваш?-викна след него Тарн.

-Спокойно, след малко се връщам. Ти я заведи горе, покажи й къде е банята и я настани в моята стая за сега аз ще спя на дивана.-отвърна Мелан, след това се превърна в грамаден сив вълк и побягна към гората.

                                                                               ******

Анна се събуди. Бе цялата потна и схваната."Креслото е по-неудобно отколкото изглежда." каза Анна, докато се изправяше от него. После се доближи до гардеробът и го отвори. Най-долу в десният ъгъл бе смушена червена, кутия. Анна я взе, след това седна на ръба на леглото си и я постави в скута си. Отвори капака и погледна перфектно изработеният меч, после погледна синият амулетът от дясната леко поставен в горната част на кутията. Анна се усмихна и затвори кутията, след това я върна в гардеробът. Още бе по средата на нощта и Анна реши да се опита да поспи още малко, но не и преди да се отбие до тоалетната. Анна излезе от стаята си и се оправи към тоалетната надолу по коридора, точно до нея се намираше и банята. Понеже след като се прибра Анна бе прекалено изморена да се съблече и да стигне до леглото си, тя бе успяла да само да събуе панталоните си и сега бе само по синята туника, която стигаше до средата на бедрата й, тя се надяваше да няма никой друг буден по това време на нощта. Точно преди да отвори врата, тази на банята се отвори и от там излезе Мелан, само с една кърпа увита около кръста му. Той я огледа от главата до петите с отворена уста. След това се усети и я затвори бързо. Анна се бе изчервила.

-Аз... ще... да.-каза изчервен Мелан и тръгна към стаята си, като успя да се спъне в големият килим в коридорът.

Анна се изкиска силно и влезе в тоалетната. Мелан бе меко казано засрамен. Не можеше да си я избие от главата. Туниката я правеше ослепителна."Как е възможно да седиш и я да оглеждаш, когато единственото нещо, което имаш върху себе си е една кърпа на кръста, на всичкото отгоре си спъна на килима. Не ми се мисли, ако бях паднал какво щеше да става. Тя ще ме подиграва дълго време." нахока се Мелан и влезе в стаята си. След като Анна се върна в стаята си заспа за минути и този път не сънува кошмар, а досаден елфски принц, който се спъва в килимите, докато е само по една кърпа.