Ерен  се бе облегнала небрежно на дясната стена и отброяваше секундите, които бяха минали от срещата и с Анна, а Арин крачеше из малката килия, в очакване на заповедта на Ерен. Арин спря и опря гръб на стената, тъмно кафявите и очи се бяха спрели на Ерен. По всичко си личеше, че бе нервна. Дали тази мисия няма да се окаже провал? Дали бяха готови за това, което ги чака?

-Време е.-каза Ерен.-Ако всичко горе е протекло по план, значи дойде и нашето време да задействаме последната точка от плана.

Арин кимна и се доближи до вратата. След това засили ръката си и с един удар изтръгна вратата от пантите й, и я запрати към отсрещната стена. Всеки елф си има различна област, в която се развиват силите му. Арин бе изключително силна. Без усилия трошеше скала, само като я чукне леко с пръст. За разлика от силата, с която разполагаше докато бе в елфското си тяло, когато се превърнеше, не бе нищо повече от една черна котка, затова предпочиташе да си седи в елфическата си форма. Ерен използваше водата, като оръжие и защита. Без проблем си създаваше най-различни мечове и щитове от вода, после само ги втвърдяваше със магията си и бе готова за бой. В моментът, в който те стъпиха извън килията си орките вече почти се бяха събрали в кръг около тях."Точно по план" каза си Ерен и се усмихна. 

-Няма смисъл да опитвате да избягате.-каза един от орките с груб и дрезгав глас.-Ние сме много повече от вас, наистина ли си мислите, че вие двете може да се справите с 5о от нас, без дори да имате оръжия?

Ерен се ухили на среща му и кимна."Сега" Арин също кимна и се върна в килията след това се мушна под леглото и пропълзя в тунелът под него. Ерен се молеше всички вече да са последвали примерът на Арин. Планът измислен от брат й бе перфектен до последният детайл измислен, така че ако бъде следван точно и стриктно няма как да бъде неуспешен."Време е." с тези думи Ерен затвори очи, разпери ръце и отключи магията си. Орките започнаха да се смеят и да и се подиграват.

-Наистина ли оставиха елфка без магия да свърши мръсната работа.-каза орк от дясно.-Какво си разперила ръце все едно са те разпънали на кръст?

Всички избухнаха в смях "Няма да се смеете още дълго време." каза си Ерен и отвори очи. Орките всички замлъкнаха и се изненадаха при вида им. Очите и все светеха и горяха в син пламък. Много от орките се бяха толкова уплашени от тази гледка, че хукнаха да бягат.

-Твърде късно.-извика им Ерен.-Вече сте мъртъвци.

Изведнъж от всякъде започна да приижда вода. Всички коридори бяха пълни до горе с вода и ги бяха обградили. Водата просто седеше и чакаше господарката й да и позволи да залее и издави всички убийци и зверове в подземието. Ерен се усмихна за последен път и свали ръце като позволи на водата да помете всичко по пътят си. Вълните се удариха толкова силно една в друга, че бяха смазали всички орки до един. Ерен бе застанала и гледаше как водата си отива, след като бе сигурна, че никой друг освен нея не е останал жив в подземието, и че всички бунтовници се бяха измъкнали невредими, те запъти към портата, която бе разбита на парчета. Застана пред стълбите и се заслуша. Когато се увери, че не чува други стъпки, тя тръгна да ги изкачва. 

 Още от самото начало, знаеше че планът ще успее и затова не разбираше защо толкова много се притесняваше Мела. Бяха следили крепостта от 4 месеца. Веднага щом бяха научили, че под подземието има тайни и мистериозни коридори, и че никой от сегашните обитатели на крепостта не знаеха за тях, решиха да ги използват за планът си. Един от коридорите водеше право към близката гора, точно по него трябваше да се бяха измъкнали всички. Сега Ерен се бе запътила да се увери, че брат й е добре. Когато стигна вторият етаж, изведнъж настръхна. Нещо не бе наред, нещо не бе както трябва. Защо няма пазачи на първият и вторият етаж? Къде бяха всички орки и демони. Защо няма никой? 

-Не може да бъде!-прошепна Ерен.-Дали това не е капан? 

Обърна се и тичайки се върна обратно в подземието, после в килията си и в тунелът. Продължаваше да бяга в коридорът, който водеше на север. Когато след 5 минутно препускане в тъмното тя стигна края на тунела и вече излизаше от него, слънцето я заслепи за едно секунда, която се оказа пагубна. Изведнъж усети силна болка в задната част на главата си, някой я бе ударил. Тя се строполи на земята и точно преди да загуби съзнание се огледа на около. На всякъде имаше кръв и трупове, повечето не бяха на нейните елфи, а на орки и тролове. "Ох господи, само не и тролове" си каза тя и изгуби съзнание. 

                                                                   ....................

-Как е възможно да си жив Мелан?-прошепна Анна.

Кан и Рем вече бяха извадили оръжията си и бяха готови за бой, веднага след като чуха името му. 

-Мелан Файлатър. Каква изненада? Какво ви води насам?-каза Рем и се ухили.

Мелан изсъмтя и се обърна към него.

-Безполезно е дори да опитваш. Твоят меч, срещу моят огън. Мисля, че е очевидно кой ще победи.-каза Мелан със самодоволна усмивка.

Рем вдигна мечът си да замахне към Мелан, но в този момент мечът, запратен от тъмното се заби право в гърлото му.

-Не беше нужно Тарн. Държах всичко под контрол.-каза Мелан обърнат към мрака.

В този момент от там излезе висок, атлетичен елф, на височина колкото Мелан. Със тъмно зелени очи и къса сива коса. Кожата ми имаше бронзов отенък, а на лицето му от дясната странна изпъкваше белег, който започва от малко над веждата му, и спираше до средата на бузата му.

-Личеше си. Особено, когато си забравил оръжието си.-каза Тарн с усмивка.

-Не ми трябва оръжие, аз самият съм оръжие, забрави ли?

И с тези думи Мелан се обърна към Кан и го запрати с топка огън в стената. След това започна да търси у кой са ключовете.

-Радвам се да те видя отново Анна.-усмихна и се Тарн.

-И аз се радвам да те видя Тарн. Радвам се, че сте добре.-отвърна Анна.

-Намерих ги!-извика тържествено Мелан.-Да те измъкваме от тук и да тръгваме, нямаме много време, трябва да побързаме.

Анна кимна докато Мелан и разкопчаваше оковите. След като бе напълно освободена от тях Анна се изправи. Прекаленото бързо изправяне и донесе световъртеж и тя залитна назад. Очакваше да усети жестокият сблъсък със студеният мрамор, но това така и не стана. Анна отвори очи, само за да види, че Мелан я бе хванал преди да падне. Той държеше здраво над земята в двете си ръце и тръгна към левият прозорец. Анна се бе изчервила, толкова много, че бе добила почти същият нюанс като ризата му. При вида и Тарн избухна в смях. Тя изглеждаше толкова малка и чуплива в прегръдката на Мелан. Той бе не само с две глави по-висок от нея, но и много по-голям като цяло. Тялото й се губеше в прегръдката му, което за нея й се струваше странно. Тя самата не бе нито ниска, нито слаба. Бе висока колкото повечето момичета на нейна възраст, а тялото й имаше повече извивки от обикновените момичета, и все пак изглеждаше толкова малка до него. 

-Ако не тръгнем сега, ще бъде прекалено късно.-нареди Мелан.

-Разбрано.-отвърна Тарн.

И двамата се погледнаха за последно и се затичаха към прозореца.

-Чакай те малко! Спрете!-извика паникьосано Анна в прегръдката му.-Да не сте полудели! Спрете!

Но те не спряха дори забързаха темпото си още повече и скочиха през големият отворен прозорец. Анна започна да крещи със затворени от ужас очи и всеки момент очакваше сблъсъка със земята и ужасната болка след него, но вместо това, тя усети, как се издигат все по-нагоре и по-нагоре. И когато събра достатъчно смелост да отвори очи, тя бе зашеметена. Те наистина летяха. Погледна на дясно и видя Тарн на наргът си, той и се усмихна широко. "Трябваше да се досетя за наргите." Наргите бяха грамадни различни на цвят орли, изглеждаха досущ като орлите, но много по-големи и силни. Мелан я постави нежно на гърбът на нарга, след това я прегърна, за да се увери че няма опасност да се изхлузи и падне докато летяха към близката гора. 

-Дали всички е минало както трябва с тях?-попита изведнъж Мелан.

-Не мисля така. Виж какво става точно на мястото където трябваше да се чакаме.-каза разтревожено Тарн.

-Не може да бъде. До колкото виждам повечето трупове са на орки и.... по дяволите. Тролове. Те са пуснали троловете. Спукана ни е работата ако не ги изтребим бързо. Дано Арин и Ерен да са добре. Да кацаме.-излая Мелан силно.

Наргите се спуснаха надолу и кацнаха плавно на земята. Мелан и Тарн слязоха от тях и започнаха да оглеждат на около.

-Ще може ли някой да ми помогне да сляза?-попита Анна.

-Няма нужда да слизаш.-отвърна и Мелан и се приближи към наргите.-Заведи я вскъщи невредима.

Наргите сведоха глава в знак на покорство.

-Аз искам да остана. Защо не мога да остана тук? Искам да помогна.-запротестира Анна.

-Нямам намерение да те загубя за втори път Армин.

При споменаването на това й име Анна настръхна. Мелан потупа нарга по крилото два пъти и той отлетя. Анна не отдели поглед от Мелан, докато се издигаше към небето, на края го изгуби от поглед и се надвеси напред и потъна в перата на нарга, за да се стопли. След това се унесе в спокоен сън, за пръв път от месеци.