Анна се събуди от поредния си кошмар. Вече бе свикнала с тях - цели 6 месеца всяка нощ сънуваше нов. Някои от тях бяха просто спомени, ужасни спомени, а други бяха по-скоро видения. Тя се изправи в седнало положение и се загледа в стената срещу нея. Наистина ли бяха минали шест месеца? Не можеше да повярва колко дълго време бе прекарала в това ужасно място. Колко дълго време беше минало откакто я бяха затворили в това старо, миризливо подземие. Тя все още не можеше да повярва, че за един ден, един единствен ден бе изгубила всичко, което някога е имала и обичала. А колко много и липсваха книгите само. Ако имаше как да се върне в нейната малка стаичка на горния етаж на къщата на чичо й и да седи и да чете цял ден и цяла нощ, но това вече е минало, просто едно минало, което тя жадува да се върне. Приятелите й липсваха дори повече и от книгите, но най-много й липсваше той. Как постоянно се заяждаше с нея, но в същото време никога не я оставяше сама и бе готов да даде животът си за нея, ако се наложи. Как бе способен да я утеши за 2 минути само с една прегръдка и в следващият момент да пребие този, който я е накарал да страда.

-Ах, ако само можех да го видя само още веднъж. Да се уверя, че е добре. Че същност е жив и здрав, и винаги здраво стъпил на земята какъвто го помня. Само се моля да е оцелял. Моля се всички да се оцелели.-прошепна на себе си Анна и очите и се напълниха със сълзи при мисълта как се бяха разделили. 

Един патрулиращ орк подмина килията й, за нейно щастие на й обърна внимание, а просто подмина с безразличие. Анна се сви в ъгъла на килията си и заплака тихо. Сълзите се стичаха по бузите й, и падаха на студения под, докато тя се беше потопила в спомените си, пак си беше представила, че е с нейните приятели, с нейното семейство и най-вече, че е с него. Тя седя свита и плака дълго време.

"Спри да мислиш за това" нахока се Анна най-накрая."Намираш се в най-охраняваният затвор на континента, а си се потопила в спомени и мечти" с тези думи тя се изправи от пода и избърса насълзените си очи. Започна да тупа дрехите си сякаш, можеше да махне цялата мръсотия от шест месеца само като ги изтупа с ръка. След около 20 минути се появиха двамата обичайни демони, които я съпровождат до залата за разпит, или както я наричаше Анна "залата за мъчения". Веднъж, а понякога и два пъти на седмица я водеха там с надеждата, че ще я накарат по някакъв начин да проговори. Да им разкаже, но тя никога не казваше нищо, нито дума. Спряха са пред килията и този от дясно извади ключове. Анна ги наблюдаваше през малкото прозорче на дебелата дървена врата, която сега я разделяше от тях. След сложна процедура на отключване на 5 катинара и още толкова ключалки, врата изскърца шумно, докато се отваряше. Кан и Рем влязоха вътре. На Анна отдавна бе спряло да и прави впечатление външният им вид, защото бе просто една голяма заблуда. Само веднъж се бе хванала на лъжата, че това може да е човек и това бе най-голямата й грешка. Това бе грешка коствала свободата й и тикнала я в този отвратителен затвор. Грешката съсипала животът й. И все още донякъде не можеше да повярва, че някой, които изглежда така може да е толкова зъл и студенокръвен. И двамата се бяха изправили пред нея с пластмасови усмивки, които биха изплашили и най-смелия воин. Този от дясно бе Рем. Той имаше тъмно руса коса, която бе сравнително къса, ако трябваше да го сравнявам с партньорът му. И двамата бяха на една и съща височина и очите им бяха маслинено черни, и двамата с кожа бяла като платно. Кан имаше дълга, почти колкото на Анна коса и толкова черна, колкото бяха очите му. Анна знаеше как да да  различава демоните само по три белега - черни очи, бяла като платно кожа и пластмасова усмивка. Очите им винаги са едни и същи, толкова черни сякаш могат да те погълнат, ако се загледаш прекалено дълго в тях. Кан и се ухили още повече, показвайки перфектно оформените си бели зъби.

-Анна Сандон! Каква чест. Винаги се радвам, когато чуя, че е време да ви съпроводя до залата за мъчения, както Вие я наричате, милейди.- каза Кан със същата отвратителна усмивка.

На Анна и се догади при вида й. Зачуди се какво ли бяха подготвили за нея днес. Щом бяха толкова щастливи сигурно им бяха предоставили някой нов реквизит. Русокосия Рем се прокашля и извади Анна от мислите й.

-Да тръгваме.-изрече Рем.-Днес ще е по забавно от обикновено и наистина нямам търпение.

Анна стисна зъби. Да не би най-накрая да бяха решили да я убият, защото са осъзнали колко твърдо е решена да не говори? Или бяха намерели някое ново заклинание или стара забравена магия, които ще я накарат да си изпее всичко? Анна стисна зъби още по-силни и сви ръцете си в юмруци при тази мисъл, но все пак тръгна след тях, нямаше никакъв избор."Изглежда днес ще приключи всичко." каза си наум Анна и с тези думи тя се приготви за края, който я очакваше само на няколко етажа над подземието с килиите. Самата сграда бе построена на 5 етажа плюс подземие, в което държат най-опасните или ценни затворници, каквато бе Анна. На 1 и 2 етаж се намираха не толкова опасните престъпници, като крадците, на 3 етаж се намираше залата за мъчения. Анна не знаеше какво се намира над 3 етаж, защото никога не я бяха водили там. Докато минаваха покрай килиите, Анна забеляза нови попълнения, около стотина и по-голямата част бяха елфи. В най-близката килия намираща се от дясно на Анна, жена елф бе застанала близо до прозорчето на врата. Когато Анна мина покрай килията, жената й кимна с усмивка. Анна и отвърна с кимване и продължи. Докато ходеше между коридорите се чудеше откъде тази елфка й изглеждаше толкова позната. Зелените очи и късата кафява коса, й напомня на някой. Но в този момент Анна не можеше да се сети и не искаше. Нямаше смисъл да се опитва да си спомни жена, която най-вероятно е виждала веднъж в живота си, докато са се разминавали някъде. 

Когато стигнаха четиримата орки, които пазеха голямата порта, водеща до стълбите към първият етаж, Анна започна да се паникьосва. Изведнъж идеята да умре преди да се увери, че всички цени за нея хора са добре, че някак си са уцелели, не и изглеждаше толкова примамлива. Започна да се оглежда за възможни пътища за бягство. Понеже Кан и Рем бяха достатъчно глупави да не й сложат окови на ръцете или краката тя без проблем можеше да им избяга, но после накъде щеше да тръгне. Като всеки от петдесетте коридора има по трийсетина орки пазачи. Тук слизат демони само, за да съпроводят някой престъпник или бунтовник. Охраната бе само от орки, защото макар и по-глупави от демоните, те умееха да се бият с меч много по-добре и реагираха по-бързо при поява на проблем. Орки и демони са двете противоположности. Орките ходят тромаво и тресат земята, много по големи са от демони, хора и елфи. Издръжливи и смели. Долната им челюст е издадена напред и долните им кучешки зъби са ненормално големи.И въпреки това, независимо колко добре са обучени орките, не можеха да се сравняват по умения с елфите. От друга странна демоните са изключително грациозни и невероятно красиви. 

"Няма смисъл, не виждам от къде е възможно да се измъкна. Няма начин да успея да избягам. Това ще бъде края." Отчаянието заля Анна и удави, и последната й надежда за свобода. Тя дори не помръдна, когато Кан започна да й слага оковите на ръцете, а Рем тези на краката. По средата ги свързваше една верига.

-Вече си готова. Да тръгваме, нямам търпение да се срещнеш с новият, който отговаря за разпитите. Наистина много безсърдечен тип. Ще ти хареса, все пак е елф като теб.-каза Рем.

-Аз не съм елф!-излая Анна.-Аз съм едно нормално 19 годишно момиче, което още не разбира защо е в този скапан затвор!

Кан и Рем се спогледаха и после избухнаха в смях.

-Не е ли забавна?-подхвана Кан.- Не била елф и не знаела защо е тук.

Рем просто кимна, докато се опитваше да си поеме въздух. Така се смееха по време на мъченията й. Същият смях, който тя толкова много мразеше, толкова остър, толкова гърлен и подигравателен . Анна пламна от ярост, но някак успя да се сдържи да не удари някой от тях. Тя сведе поглед и се загледа в стълбите, които изкачваше, а не в смеещите се демони пред нея. След около 10 минути мълчание, изкачване на стълби и прекосяване на коридори, най-накрая стигнаха. Кан и Рем започнаха да се обясняват на стражите, който за изненада на Анна бяха елфи, високи и много добре оформени елфи. Тя не спираше да се повтаря на ум "Всичко свърши. Готова ли си за това, което ти е подготвил новият палач?" След минутка размишления, Анна си отговори " Да, готова съм" и с решителност и стоманено лице, тя последва Рем и Кан в огромната зала. Тя бе пълна с най-различни оръжия и места за мъчения. Имаше специално отделено място, нещо като арена, където пускаха някой бунтовник срещу орк и ако победеше го чакаше свобода. Досега никога не са освобождавали никого. Залата имаше само два прозореца и няколко стари полилея. Винаги е било тъмно, но в този момент на Анна и се струваше, че никога не е било толкова мрачно. Сякаш половината зала бе обвита в мистерия. Тя настръхна при мисълта какво може да има там, затова отмести погледа си към десният прозорец. Тогава в сенките започна да се оформя фигура на мъж, по-точно на елф. Анна върна вниманието си върху тъмнината, точно на време, когато от там изплува елфът. Той се спря, така че само лицето му остана неразкрито. Анна го огледа от глава до пети. Беше малко по-висок от Кан и Рем, тялото му бе перфектно изваяно. Носеше кърваво червена риза напъхана небрежно в панталонът му, който бе черен, също като ботушите му, а косата му бе светло руса на цвят и стигаше до раменете му. Той скръсти ръце пред гърдите си и изпъна фината риза с мускулите си.

-Анна Сандон, готова ли сте за това, което съм ви приготвил?-попита елфът.

Анна все още не можеше да види лицето му, но без съмнение разпозна гласът. "Не може да бъде. Това телосложение, този глас. Това трябва да е....." каза си  Анна. Елфът тръгна с бавна и уверена походка към нея. В моментът, в който Анна зърна лицето му, тя се свлече на колене върху мраморният под. 

-Не може да бъде-прошепна Анна.-Как е възможно да си жив?