Меч. В кутията имаше меч увит в син плащ. Анна посегна и го взе заедно с плаща. Тя го разгърна и веднага се влюби в него, той беше удивителен. Всеки детайл бе изпипан до съвършенство. Лекотата му,  улесняваше много преноса на оръжието. Острието бе дълго и равно. Дръзката бе тънка, а на края й бе оформен като главата на лъв. Предпазителят, както дръжката имаше две глави в същата форма от двете му страни. Анна не можеше да повярва, че меч, толкова изящен като този е нейн. Тя бе научила много за оръжията през изминалите години, Ролан я бе обучавал да се бие с ловни ножове, с боздуган,да стреля с лък и да използва копие. Тя бе станало толкова опитна с тези оръжия, че бе започнала да ги чувства като част от самата й ръка. С лекота можеше да победи всеки мъж изправил се срещу нея в града. Обаче чичо й, така й не бе пожелал да я обучи как се борави с меч, независимо колко пъти тя го бе молила, той винаги отказваше с махване с ръката като и казваше "Когато му дойде времето, сега се връщай към тренировката." след, което обикновено я наказваше с още упражнения.

-Лично съм изработил този меч, специално за баща ти. Отне ми близо година, докато го завърша, исках да е съвършен. Изпипването на всеки един детайл, отне дълго време и баща ти бе напът да ме пребие, за дето го карах да чака толкова.-засмя се леко Ролан.-Сега след 20 години, това все още е най-доброто оръжие, което някога съм правил.-каза Ролан, докато се взираше в меча, сякаш си спомняше за отминали времена. След момент той се отърси от мислите си и изражението му веднага помръкна.

-Идеален е.-каза Анна.

-Радвам се, че ти харесва, утре ти давам почивен ден без тренировки, но от други ден плюс нормалните ти тренировки, ще включим и бои с меч.-отвърна Ролан.

-Благодаря, значи мога да се видя с Марен утре?-попита Анна.

-Можеш да правиш, каквото си поискаш утре.-махна с ръка той.

-Да, това е най-хубавият ден в живота ми.-каза Анна и се усмихна широко.

Конет и Ролан се спогледаха и си размениха няколко тихи думи. Лицата им бяха тревожни и мрачни, настроението в стаята бързо се бе изменило, но Анна дори не бе забелязала. Тя бе толкова погълната от това да разглежда новия си подарък, че не забелязваше нищо около себе си. Но те я оставиха да се порадва, не искаха да развалят настроението й, не й на рождения й ден, тя сама щеше да разбере.

Конет сервира вечерята, имаше печен дивеч с зеленчуци, както й най-различни шунки, но на Анна най-много й се услади десерта. Плодов пай, любимото й, тя по принцип не ядеше много сладко, не че не го обичаше, направо го обожаваше, но Ролан не й позволяваше, понеже не било полезно за здравето й. Благодарение на тази негова забрана, Анна се бе научила как да се прокрадва скришом покрай него и леля си и да излиза от къщата незабелязано през прозореца, за да похапне нещо сладко скришно, поне веднъж седмично, дори и по-често.

След като приключиха с вечерята си, всички се запътиха към стаите си. Анна влезе в своята, която бе малка и уютна. В нея имаше само едно легло, което едва се побираше по дължина в помещението, гардероб и маса със стол, на която тя обичаше да седи с часове и да чете. Цялата маса бе наредена с книги от всякакъв вид, повечето бяха приключенски, исторически и като по изключение се намираха една, две романтични. Когато нямаше време да чете през деня, а това бе почти всеки ден, четеше през нощта на свещ. Просто не можеше да спре, обожаваше как може да се отнася в други светове и да бъде, която иска, дори й само за няколко часа. Тя се приближи към прозореца си, който се намираше над масата с книгите и го отвори. Тихо и бързо се изстреля от него, започвайки да се катери използвайки тухлите. Тя стъпи на керемидите и се отправи към комина на къщата, след това седна и опря гръб в него. Дълго седя така на къщата загледана в луната и безбройните трептящи светлинки около нея, хората ги наричаха звезди, но за Анна, това бяха душите на хората, отишли си от този свят. Там бяха и родителите й, затова тя се качваше тук всяка вечер от деня, в който се бе научила да се катери и ги съзерцаваше, дори понякога разговаряше тихо с тях и им споделяше как е минал деня й.

След час Анна най-накрая се прибра в стаята си и притвори леко прозореца си, оставайки малка процеп през която да влиза чист въздух и се преоблече в нощницата си. Поне тя така я наричаше, "нощницата" й се състоеше от една стара нейна риза, която се бе разпокъсала в краищата и се бе раздърпала, ставайки голяма и неудобна за носене. Не бе чела днес, но и не искаше, бе прекалено изморена да чете, затова просто легна и не след дълго заспа.

На следващата сутрин се събуди бодра и весела, защото от много време насам щеше да се види с Марен Кентон. Бяха минали цели седмици, което беше много за тях. Въпреки натоварения график на Анна те винаги успяваха да намирят време и начин да се видят и да поговорят поне за няколко минути. Марен дори е тренирала с Анна само и само да могат да бъдат заедно, бяха като сестри. Марен бе стройна и слаба с извивки на правилните места и доста женствена фигура, имаше кафяви очи, на височина бе с около десетина сантиметра по-висока от Анна. Анна от друга страна имаше по закръглена фигура, въпреки всичките тренировки, с дълга кафява коса и със прелестни сини очи. Бяха толкова различни, че хората често се чудеха защо са приятелки. Марен винаги бе елегантна и нежна, с лек грим, прическа и рокля, а Анна бе почти винаги вързана на опашка, с панталон и риза, а колкото до елегантността й, веднъж бе счупила носа на едно момче, защото я бе огледал и й бе подсвирнал. Но въпреки различията си Марен и Анна някак си се допълваха, и двете си имаха леко опърничав характер и в повечето случай като се излизаха на "разходка", целия град знаеше, че щяха да правят нещо опасно и безразсъдно . 

Анна се облече в нормалните си дрехи, черен панталон и същия цвят риза. После се отби в банята и изми лицето си. След това се зае със сресването на косата си, която бе дълга чак до кръста, дори малко повече, не и бе лесно да се справи с нея. Когато приключи слезе на долният етаж и завари леля си в кухнята.

-Какво има за закуска?-попита Анна.

-Не си се събудила и вече търсиш ядене.-отвърна студено Конет. Анна просто изпъшка и врътна очи.

-Може би си има причина като например, че съм гладна.-отвърна със същия тон тя.

Леля й я изгледа на кръв, но Анна получаваше такива погледи постоянно и не й обърна внимание, вместо това взе една ябълка от масата и се запъти към Марен. Докато вървеше по улицата се чудеше къде ли да потърси Марен първо, дали да не иде до дама й или да пробва първо сладкарницата, в която работеше. Не бе сигурна дали в Неделя ще бъде на работа, затова се запъти към дома й. Къщата на Марен бе в квартала на по заможните граждани. Родители те на Марен бяха едни от най-богатите хора в града, но за сметка на това не бе материалистка и в голяма степен не се интересуваше от парите. Предпочиташе сама да се издържа и затова бе започнала работа в сладкарницата. Анна се спря пред голямата изящно изработена махагонова врата и почука. Отвори й майката на Марен, госпожа Кентон.

-Марен вкъщи ли си е?-попита Анна.

-Не излезе пред около половин час, отидоха с Дрик да се разходят.-отговори любезно, госпожа Кентон.-Отиди да я потърсиш в гората, те често се разхождат там. 

Марен и Дрик бяха нещо като двойка, винаги излизаха заедно, и двамата се харесваха, но бяха прекалено опърничави, за да си признаят, което едновременно забавляваше и дразнеше Анна. Тя знаеше всичко, бе прекалено близка  с двамата, за да й кажат как се чувстват, но бе решила да ги остави с надеждата, че все някога ще им писне и ще си признаят. Анна се запъти към гората да се срещне с двамата си най-добри приятели.