Един замах и орка пред Анна остане без глава. Ледените й войни поваляха враговете зад гърба й. Тя се наведе и избегна удара на трола пред нея. Към нея полетя друг меч, тя избегна и него, но не й преди да  одере леко бузата й. Тя вдигна меча с двете си ръце и разцепи трола на две. Кръвта му плисна навсякъде, обливайки ръцете и лицето й. Тя се усмихна при усещането на топлата му кръв. Винаги се наслаждаваше на усещането на топлата кръв на врага върху ръцете си, само тогава можеше да усети колко мощна всъщност бе. Това й подсказваше, че е свършила работата си добре. Стисна дръжката на  оръжието си по-силно и го вдигна блокирайки удара не един демон, докато друг вече я нападаше отзад. Точно преди да я прободе, ледения елф, който й бе спасил живота миналия път се появи и го обезглави с изящно изваяния си леден меч. 

 Тя опря гръб на неговия за опора. Заля я чувство на спокойствие, след като опряха гърбове един в друг. След това ритна демона в стомаха и той се сви от болка, така й се отдаде прекрасната възможност да го обезглави. Тя замахна с меча си и затвори очи, наслаждавайки се на звука от летящото острие, забивайки се в плътта на демона. Беше като песен за ушите й да чуе как разкъсва сухожилия и мускули под силата на удара си и глухото тупване, когато главата се удари в земята. Това я накара да отвори очи и да се усмихне още по-широко. Пръстите й лепнеха, потта по лицето й се смесваше с кръвта на изчадията, а вързаната й коса се вееше зад нея. Не се бе чувствала толкова добре от много време. За този момент бе тренирала толкова дълго време, че когато най-накрая той настъпи тя можеше да пусне цялата ярост от себе си. Затова я тренираха до припадък и без милост, но си струваше, точно заради този единствен момент, когато без усилия отнемаше живота на създанията, които й бяха съсипали живота, наистина си струваше.

-Само това ли можете, изчадия!- викна тя яростно, разярявайки зверовете.

 Докато тя напредваше с атаките си напред, пазителя й не допускаше никой дори да се приближи и да се опита да я атакува в гръб. Тя заби яростно меча си в корема на орка атакуващ я и го дръпна надолу разпорвайки го, кръвта плисна и карантиите му се изсипаха на земята. С едно ловко движение извади от ботуша си друг по малък меч и с него парира атаката идваща от ляво и бутна опонента си на дясно, от където идваше нова яростна атака, убивайки двама наведнъж. Броеше секундите не й оставаше много време, за да привърши нейната част от плана. Тя се огледа за няколко секунди, и едва не замръзна при гледката, повечето от войниците й бяха на земята разбити на парчета, а враговете им сякаш се множаха. 

-План Б значи.-каза си тя.

След това се завъртя в смъртоносна вихрушка от остриета, убивайки два демона наведнъж. Спря се и се концентрира, трябваше й значително повече сила и концентрация за план Б. Тя разпери ръце и започна да ги издига към небето. Земята се разтресе за момент и от нея започнаха да се издигат четири огромно масивни ледени стени, който образуваха кутия и хванаха всички, навлезли до сега изчадия в гората, след това Анна ги съедини в горния им край, така че да нямат никакъв шанс за бягство. Планът бе в действие и тя да остава вътре в ледената кутия. Трябваше да ги довърши. Събра всички останки от ледените й войни в едно и с тяхна помощ създаде огромен леден дракон. Отстъпвайки назад от бойното поле, тя му даде команда да атакува. Драконът си пое дълбоко въздух след това отвори уста, но вместо огъня, той изстреля вълна милиони ледени стрели. Не спря с атаката си докато не се увери, че нито един от създанията в кутията, освен Анна, не е останало живо. След това изрева победоносно и се пръсна на снежинки заедно с големите ледени стени. Снежинките падаха бавно на земята, оцветявайки се с кръвта по нея, докато не се разтопяха. Анна се изуми от гледката за секунда, преди да се върне към мислите си.

  Анна бе първа линия и я бяха разположили в самото начало на гората, а останалите бяха разпределени по навътре. Знаеше, че се е забавила прекалено много и че всичките, който не е успяла да хване в смъртоносния си капан, вече бяха стигнали до приятелите й. Можеше да чуе виковете и крясъците на агония, не само на чудовищата на Мортон, но и на техните войни. Анна се затича натам с всичка сила, докато не стигна до новото бойно поле. Бе едва началото, а вече бяха дали толкова много жертви. Нерин се биеше с три трола и два орка наведнъж, Тарн и Ерен бяха опрели гърбове един в друг и се защитаваха взаимно, Амис от друга страна стреляше с лъка си от далече, докато Кенстан я покриваше и не позволяваше на врага да я доближи. Мистериозния елф бе изпепелил десетина орка и още толкова демони и тролове и то само, откакто Анна бе пристигнала. 

-Анна внимавай.-извика Нерин и хвърли меча си по трола зад Анна.

 В момента, в който го бе направила тя разбра каква грешка бе. Бе хвърлила единствения си меч по средата на битката, за да може да защити Анна. Полуелфката веднага бе взела меча на принцесата и бе тръгнала към нея.  Когато стигна до нея, Нерин вече бе понесла  тежък удар в корема.

-Дълбока ли е?-попита Анна, заставайки пред нея да я защити от следващите атаки.

-Не само съм одраскана.-каза Нерин, но лицето й казваше друго нещо.

 Раната й бе дълбока, бе поела цялата сила на трола в тази атака. Въпреки това тя нямаше намерение да отстъпва от битката толкова рано, нито искаше Анна да рискува живота си за нея, поне една от тях трябваше да преживее тази битка. Тя се изправи и бутна Анна в странни.

-Добре съм Анна, не се притеснявай за мен. Гледай да преживееш битката.-каза Нерин й и се усмихна. 

 Усещаше вкуса на собствената си кръв в устата, болката в корема замъгляваше погледа й, усещаше как кръвта се стичаше по корема и надолу по краката й капейки по земята, но не бе готова да се предаде. Анна й кимна и се обърна атакувайки насъбралите се изчадия около Кенстан. 

-Не си губиш времето.-отбеляза той и й се усмихна.

-Да не мислиш, че ще те оставя да обереш овациите сам.-отвърна му тя.

 С това го накара да се засмее преди да забие меча си в окото на един от орките.

-Това предизвикателство ли е?-попита той.

-Аз предизвиквам само тези, който са достатъчно силни, Кенстан. Ако се смяташ за такъв значи те предизвиквам.-каза му тя.

-Така да бъде.

 И с това той създаде няколко каменни войни, който да помогнат на Нерин, Тарн и Ерен и довърши последния си съперник. Анна си проправи път към мистериозни елф и застана до него, усещайки някаква невидима нишка помежду им. Той си пое дълбоко въздух и когато отвори уста да го освободи, вместо въздух излезе огромна топка огън, която изби не по-малко от тридесетина от чудовищата.

-Това вече е впечатляващо.-каза Анна с отворена уста.

-Тренирах много през изминалия месец и половина.-отвърна той.

 Анна не можеше да види лицето му от маската, но бе сигурна, че се усмихваше. Почти ги бяха избили, бяха останали още около петдесетина орки и тролове. Анна замахна и отряза крака на единия от тях, след това го довърши като заби меча си право в сърцето му. Елфа до нея също бе извадил меча си и само след няколко удара вече бе покрит с повече кръв и от Анна. Тя му се усмихна преди да пререже гърлото на трол и да изкорми друг. За няколко минути се бяха справили с всичките петдесет останали изчадия. 

 Всички се събраха в средата на бойното поле, а останалите оживели войни просто им кимнаха и тръгнаха всеки по пътя си. Тарн и Ерен имаха леки наранявания по ръцете и краката си, но бяха добре, Анна бе одраскана по бузата и чак сега бе забелязала, че има много други малки рани по цялото си тяло, но не бяха нищо сериозно. Мистериозния елф изглеждаше невредим, Амис също. Нерин имаше дълбока рана в областта на корема, а Кенстан отново бе без риза.

-Винаги ли си без горна дреха след битка?-попита Анна.

-Почти винаги, през повече време си ги свалям, защото ми пречат да се движа свободно.-отвърна с усмивка той.

Анна просто поклати глава. След това се обърна към мистериозния елф и го огледа преценяващо. Бе време да разбере кой се намираше под целия маскарад. 

-Мисля, че е време да ни разкриеш лицето си, красавецо. Спри да се криеш под маската и качулката си.-настоя тя.

-Сигурна ли си, че си готова да ме видиш? Защото ще се влюбиш в мен на момента.-отвърна той и тя бе сигурна, че се усмихна под маската.

-Стига увърташ, просто ги свали.-подсмихна му се Анна.

 Той се наведе и вдигна ръце към маската, след това я смукна бавно на долу, дразнейки Анна, но лицето му оставаше скрито под качулката. Той с едно бързо движение вдигна глава и свали качулката си, разкривайки тайната си. Анна застина с широко отворени очи и уста. 

-Не може да бъде. Не е истина. Ти умираше, ти умря. Аз бях сигурна, че те няма вече, угасваше пред очите ми.-прошепна Анна, закривайки лицето си с длани, а горчиви сълзи се стичаха по лицето й.

 Той я погледна със синьо-зелените си очи, които имаха нотка на жълто около зеницата. Татуировката му ги подчертаваше още повече, сега Анна вече знаеше къде свършват втората и третата линия от мастилото по кожата му. Втората свършваше малко над мястото, където започваше устата му, а третата спираше точно до челюстта му. Косата му бе сравнително късо подстригана, ако трябваше да я сравнява с предишната му дълга до раменете коса. Поне цвета й бе светло рус, какъвто го помнеше Анна. 

-През цялото време ли си бил жив? Защо не дойде при мен, защо не ми каза, а ме остави да тъгувам за теб. Знаеш ли през какъв ад минах?-този път Анна крещеше, бясна, че не я е потърсил.

-Анна съжалявам, че те оставих да си мислиш, че съм мъртъв. Повярвай ми исках да дойда при теб, ох, господи, какви ги говоря, аз горях от желание да те видя отново, да бъда с теб отново. Но имах заповед, която нямаше как да пренебрегна, трябваше да стоя на страна от теб, за да можеш да се концентрираш върху тренировките си. Колко пъти съм стоял на отсрещния покрив, наблюдавайки те и съм бил на косъм да нахлуя през прозореца и да бъда с теб отново.-каза той.- Всеки мускул от тялото ме болеше и ме молеше да дойда при теб, но нямах избор.

 Тя тръгна към него бавно, после забърза темпото си и накрая скочи и го хвана в хватката си, увивайки ръце около врата му, а крака около кръста му. Наистина бе тренирал през последния месец и половина, Анна можеше да усети мускулите му под дрехите. Тя го погледна, лицата и на двама им бяха облени в кръв, но не я интересуваше в този момент. Погледнаха се и сякаш всичко около тях замлъкна и бяха само останали само двамата на този свят, нищо друго нямаше значение. Елфът, който притежава сърцето й, се бе съживил и сега бе пред нея по-силен и по-прелестен от преди, тя не би искала нищо друго освен да останат заедно завинаги. Той се наведе и сля устните им, карайки огън да пламне и в двама им. И двамата се потопиха в целувката, забравяйки къде се намират и какво се бе случило на това място само преди минути. Изведнъж Анна започна да иска повече и повече, една целувка не можеше да я насити, искаше да го усети по-близко до себе си. Мелан се отдръпна леко назад, отделяйки се от нея, а тя изпъшка от раздялата.

-По-късно ще продължим.-прошепна й той, намигайки й.

 Анна стъпи на земята и го хвана за ръката, водейки го към останалите. Усмивката на лицето й бе искрена, за пръв път от месец и половина, тя се усмихваше от сърце, но бързо бе заличена от нова беда. Нерин бе седнала на земята и се прививаше от болка.

-Анна трябва да ти кажа нещо. Аз няма да успея да преживея деня ти като наследница на Дрен и Рийн Еривър, си задължена да довършиш започнатото от мен. Ерелийн Еривър, моя малка сестричке, няма да ти е лесно, но искам да знаеш, че имаш верни другари и елф, който би дал всичко, за да бъдеш ти добре. Мелан грижи се добре за сестра ми иначе ще се върна като нич и ще те очистя.-каза Нерин и с тези думи се отпусна на земята, лицето и стана бяло като платно, а очите й бяха загледани все едно в отвъдния свят. Принцесата си пое въздух и го издиша за последно.

-Нерин!-викна Анна и коленичи до сестра си.-Какво за бога се случва? 

 Анна бе шокирана, бе и се насъбрала прекалено много информация за един ден, мозъкътй не можеше да обмисли случилото се. Тя се обърна към Мелан и той кимна, гледайки я с болка. 

-После ще ти обясня Анна. Сега какво ще правим?-попита леко натъжен той.

-Трябва да я погребем, не може да я оставим така.-отвърна Анна със сълзи на очите.-Ще трябва да го направим тук. Макар, че тя заслужава кралско погребение, като истински войн и наследник на крале и кралици.

 Те изкопаха гроб и я положиха нежно в него. Сложиха голям камък, направен от Кенстан на който пишеше името и потеклото на убитата в боя принцеса. След бързото погребение на Нерин Еривър и след като Анна бе плакала през цялото време, всички решиха, че е време да се приберат. Мелан бе прегърнал Анна през раменете с дясната си ръка, а тя го бе хванала през кръста с лявата. През целия път всички мълчаха, освен Кенстан и Амис, който се опознаваха един друг. Когато стигнаха дървената къща и веднага след като влязоха, Анна отведе Мелан в стаята й. 

-Тук ще спим.-каза тя.-Делях я с Нерин.

-Добре, значи тук ще спим. А къде ще...-започна той.

-Млъкни.-прекъсна го Анна изчервена.-Ти наистина имаш проблеми.

-И на мен не ми било лесно месец и половина без теб.-каза той с усмивка, наистина се стараеше да я разсее от всичко, не искаше да страда повече.

-Слагам край на темата и отивам да се къпя, няма да е зле и ти да последваш примера ми.-отвърна му тя и излезе от стаята, запътвайки се към банята. 

 Тя влезе вътре и захвърли дрехите си на пода, преди да влезе под топлата струя вода, дърпайки завесата след себе си. Само секунди след това се чу отварянето и затварянето на вратата на банята, което накара Анна да се вцепени. Който и да бе не чуваше ли че има някой под душа? Завесата се дръпна и Мелан седеше пред нея и й се усмихваше, захвърлил дрехите си до нейните, след това влезе под душа с нея.

-Ти наистина си ужасен.-каза тя цялата изчервена.

-Ти ми каза да последвам примера ти и аз го правя.-отвърна й той.

 След дългия душ, те се върнаха в стаята си и веднага си легнаха и двамата имаха нужда от почивка. Анна още не можеше да осмисли информацията, която Нерин й даде, но бе решена да отмъсти за всичките си мъртви приятели и за семейството си, дори това да й костваше живота. Бе готова да носи гордо истинското си име. Тя бе Ерелийн Еривър наследница на най-могъщия и уважаван крал владеещ континента и нямаше да допусне продължават да мачкат народа й. Не й докато бе още жива. Бе готова да стане кралицата, която е родена и да накара Мортон и изчадията му да си платят за всичко. След дълги часове размисли върху всичко, докато Мелан спеше, тя реши да търси отговори от него на следващия ден. Накрая и тя преуморена се унесе и заспа.