Влязоха в помещението, където всички вече ги чакаха. Бяха се изправили и се въоръжаваха, докато Амис и Анна вървяха към тях.

-Къде е Кенстан?-попита Нерин леко напрегната.

 -Сега ще се появи. Оставихме го назад.-отвърна Анна.

 След секунди входната врата се отвори и вътре влязоха Кенстан, заедно с някой, който Анна виждаше за пръв път. Бе висок и много атлетичен, по всичко си личеше, че бе елф. Имаше уверена походка, с която показваше, че най-вероятно бе войн. Маска покриваше долната част на лицето, чак до очите, а качулката на черния му плащ скриваше другата половина от лицето му, оставяйки само очите му на показ. Анна забеляза, че имаше татуировка от лявата част на лицето. Тя  бе три вертикално разположени леко извити линии, които сякаш подчертаваха необуздания му поглед. Едната започваше от веждата и свършваше под окото му. Втората бе разположена малко по надолу и изчезваше под маската, на третата се виждаше само началото, тя бе най-ниско разположената.

 Анна го бе гледала без да откъсне поглед от него близо пет минути, докато той също не я погледна, тогава тя отмести погледа си и продължи да помага на Амис с въоръжаването. След като всички бяха напълно готови и чакаха подходящото време да тръгнат без да ги забележат, Анна се настани на дивана между Нерин и непознатия елф. 

-Кой е този?-попита тя Нерин.-Защо се появи в последния момент?

-Един мой познат, на наша страна е спокойно. Появи се толкова късно, защото именно на него възложих задачата да преведе войниците до гората, за да са готови за атаката. И не се опитвай да го заговаряш, няма смисъл той не говори с почти никого.

 Анна кимна и обърна глава към него. Когато го погледна, той вече я гледаше с поглед, който би могъл да я запали. Не отделяше очите си от нея, гледаше я все едно бе намерил нещо, което е изгубил и няма намерения да го губи отново. Имаше красиви очи, на светлината изглеждаха зелени. Анна започна да се изчервява леко от настойчивия му поглед, само един човек я бе поглеждал така. 

-Днес ще можеш да си отмъстиш за Мелан.-каза Нерин.

 Анна погледна земята, на този диван се бяха разделили преди месец и половина. И отново я сполетяха спомени, при споменаването на името му. Анна просто затвори очи и издиша тежко, опитвайки се ги прогони, не бе време да мисли за това само след минути, щяха да тръгнат да устройват засада на една от най-добре обучените армии на Мортон. Когато отвори очи, непознатия елф се бе приближил още повече към нея, чак сега Анна забеляза златния синджир на амулет, който се губеше под ризата му. Той не спираше да се приближава към нея, не откъсващ очи от нейните, тя бе готова да готова да го удари, когато ръката му се отправи към лицето й, но го подмина, връчвайки писмо на Нерин. Лицата им бяха толкова близо, че Анна усещаше топлия му дъх пред маската. След като принцесата взе писмото, елфа се отдръпна назад и се облегна на дивана. Нерин се изправи и излезе от стаята, отваряйки писмото. 

 След като излезе от голямото помещение, тя зачете писмото с треперещи пръсти. Чудеше се дали той бе успял да намери информацията, която тя търсеше. Знаеше, че, за да успее някой да се добере до информация като тази, ще трябва да мине през много трудности и да остави много трупове зад гърба си. Тя си пое дълбоко въздух и започна да го чете.

 "Отне ми цял месец, но успях да се добера до информацията, която ви трябваше. Намерих информацията за семейството ви и се оказа, че не всичко е така, както сме го мислили. Ерелийн е била изпратена надалеч, ден преди да атакуват двореца и да убият родителите ви. Не е бил намерен трупа на бебе, насред касапницата. Изглежда краля и кралицата са очаквали атаката и са направили всичко, което могат, за да я защитят. От другата страна съм написал коя е."

 Нерин облегна гръб на дървената страна, не можеше да повярва, искаше да заплаче от радост. Тя обърна листа и застина след като прочете съдържанието и на другия текст. Тя се усмихна широко, но след секунда размисли усмивката й изчезна. Не бе времето за това, трябваше вече да са там, ако не тръгнеха сега, нямаше да могат да устроят засада добре и щяха да загинат за броени минути. Тя се обърна и се върна в стаята, оставяйки писмото на масата. 

-Време е да тръгваме.-каза тя с корав глас.-Знам, че няма да ни е лесно да се преборим с чудовищата, които идват насам, но е наш дълг към всички страни на континента да се преборим с Мортон. Ако не го направим сега, никога няма да успеем. 

 Всички кимнаха, Анна и непознатия елф се изправиха, заставайки до другите. Амис бе застанала до Анна, а от другата й страна бе Кенстан, който бе на път да й каже нещо, но после погледна Анна и размисли. Тя врътна очи и избута Амис по към Кенстан оправдавайки се, че й било тясно. Момичето я погледна и повдигна вежда. След това усети ръка да се увива около нейната. Погледна към надолу и видя как ръката на Кенстан я бе хванал, а той се бе изчервил леко, не отделяйки поглед от Нерин. Това я накара да се усмихне и тя стисна ръката му по-силно.

 Анна се усмихна, тя наистина се радваше как се бяха развили нещата между тях, но бе ужасно притеснена, за предстоящата битка. Не искаше някой от тях да загине, защото знаеше болката от това да изгубиш любим човек в битка. Не се интересуваше дали тя щеше да преживее утрешния ден, но си бе обещала, че ще направи всичко по силите си, приятелите й да го направят. Тя отново си припомни плана. Тя бе главната пешка в плана, тя трябваше да удари първа с нейната армия от ледени войни. Най-важната част от плана се падаше на нея. Да избие колкото се може повече орки, демони и тролове за изключително малко време. За минути тя трябваше да е избила повече от половината изчадия, за да имат някакъв шанс за победа. 

 Нерин ги поведе към гората, след нея вървяха Тарн и Ерен, след тях бяха Амис и Кенстан и на края Анна с мистериозния елфски войн. Анна обърна глава към него и се опита да го заговори.

-Какви способности имаш?-попита тя.

 Той просто вдигна ръка и отвори длан, там се появи малък пламък. 

-Огън, значи. Супер. Как се казваш? От къде идваш?-не спираше с въпросите тя.

-Не ти влиза в работата как се казвам и от къде съм.-каза той, от маската гласът му звучеше приглушен.

-Колко си кисел само, напомняш ми на един мой познат.

-Кой?

-Приятеля ми, той загина преди месец и половина и той като теб бе кисел през по-голямата част от времето.-отговори му Анна и сведе глава.

 "Мамка му, защо трябваше да се сещам за това. Не трябваше да започвам разговора. Не е момента точно сега да плача" каза си тя, но вече бе късно една сълза се бе стекла по дясната й буза. Преди да може да реагира, елфа до нея бе вдигнал ръка и бе изтрил сълзата й, тя го гледаше учудено. 

-Сигурен съм, че не му е било лесно да те остави, но е трябвало.-каза с мек глас той.

 Анна вдигна глава и кимна. Нямаше желание да говори за това с непознат, не искаше да навлиза в задълбочени разговори и караници точно в момента. Затова тя върна погледа си напред и докато не стигнаха гората, не каза нищо повече. Нерин им бе разпределила задачите, всички бяха по двойки, както бяха на пътя към гората. Анна помагаше на Нерин и непознатия да заложат капаните си. На всеки пет метра бяха заложили по два капана. Само принцесата и елфски войн можеха да ги задействат, защото само те притежаваха огнената дарба. След успешната залагане на капаните и разпределяне на войните, всички бяха готови и зачакаха да отмине нощта. 

 Анна се бе преобразила в елф преди много часове и бе готова всеки момент за атака, трябваха й няколко секунди да си представи свирепа леден армия и да избие всеки застанал на пътя й към отмъщението. Нямаше търпение отново да усети лепкавата кръв по ръцете си, да види уплашените лица на враговете си, когато цялата обляна в кръв им се усмихва, защото знаеха, че те са следващите. Никога нямаше да й омръзне да избива тези изчадия. Единственото нещо, което правеха бяха да рушат, убиват и да използват хората за роби. Най-накрая слънцето започна леко да се поддава над планините на изток, това накара всички да изострят уши. В далечината започна да се чува лекото трополене на тежки, тромави стъпки. Маршируваха уверено и в такт. На Анна и трябваше да се приближат още малко. Щеше да ги изчака поне половината да навлязат в гората преди да изскочи с нейната армия и да ги избие до крак. Приближаваха се уверено към капани й. Само след броени минути тези, който водеха армията минаха до дървото, зад което се бе скрила Анна."Още малко." повтаряше си Анна. Вече бе създала ледените си войни и всички се бяха притаили в тъмнината на гората. "Само още момент" каза си Анна, докато още орки, демони и тролове минаваха покрай нея."Сега" и с тези думи тя изскочи от прикритието си и се хвърли атака, следвана от ледената си армия.