Часовете се бяха изнизали неусетно за Анна, тя не искаше да се връща в реалността. Прекалено коварно и подмолна бе тя, но нямаше избор. Кацнаха пред големите порти на града и Анна буквално се свлече от гърба на нарга и стъпи на земята. Бе чула разговора им за това как Арин бе загинала и други подробности за битката, но не им обърна особено внимание. Тарн и Кенстан бяха хванали Мелан и тръгнаха да го носят през широко отворените порти. Всички тръгнаха след тях и навлязоха в големия оживен град. Нарочно бяха минали по малки и тъмни улички, където никой не минава, защото се предполага, че в тях ще те хване някой и ще те убие, за да ти вземе парите или просто за удоволствие. Вървяха само десет минути, преди Кенстан и Тарн да влязат в една нормална по-големина дървена къща. Вътре бе много красиво, всичко бе изпипано до последния детайл. От дивана до полилея всичко бе по последна мода. По всичко си личеше, че Кенстан обичаше дома си. А може би и жена имаше пръст в това.

 Тарн и Кенстан поставиха Мелан на дива във всекидневната и  Кенстан се запъти към вратата.

-Отивам да повикам лекар, а вие се настанете в стаите на горния етаж. Но един от вас трябва да остане при мен, защото стаите са само 3 като броя и моята.

 С тези думи се обърна и излезе. Всички без Анна тръгнаха мълчаливо към втория етаж, а тя влезе във всекидневната и клекна до дивана. Вдигна ръка и я постави на лицето на Мелан, веднага след като го допря усети колко по-студен бе от обикновено. Сълзите отново се проправиха път към очите й и започнаха да падат на дървеният под.

-Не ме оставяй сама Мелан.-прошепна тя.-Не си тръгвай като всички останали, моля те. Остани с мен, ако загубя и теб не знам как ще го преживея. Моля те, моля те....

-Анна?-някой я повика и тя вдигна глава.

 Амис седеше и я гледаше със съжаление.

-Аз се чудех дали си добре?-попита колебливо тя.

-Добре съм, просто перфектно. Направо съм на седмото небе, не се тревожи за мен.-с тези думи тя мина покрай Амис и се качи по стълбите.

 В коридора на втория етаж Анна се сблъска с Нерин.

-Анна, добре ли си?-попита я тя.

-Кълна се, че ако само още някой ме попита дали съм добре аз просто ще го...-Анна се усети и замълча преди да каже някоя глупост, за което щеше да съжалява.-Извинете, че избухнах и да, добре съм.

-Няма проблем, разбирам, че не ти е лесно, но исках да те попитам, дали искаш да сме в една стая?

-Разбира се.-отвърна Анна с насилена и фалшива усмивка.-Коя стая си избрахте?

-Първата в ляво, има хубав изглед към града.

Анна кимна и тръгна към стаята, отвори вратата и влезе вътре. Стаята е уютна и добре обзаведена. Леглото бе достатъчно голямо, за да побере трима елфи, а прозорецът наистина бе голям, обгърнат от фината материя на белите завеси. В края на стаята от лявата страна имаше маса със стол, а гардеробът бе в ляво от вратата ан помещението. На Анна би и харесала, ако бе обърнала внимание на това как изглежда. Тя просто бе прекосила разстоянието, което я делеше от леглото и се хвърлила в него, завирайки главата си във възглавницата. Бе на път да заспи, когато чу гласове от долния етаж. Тя се изстреля от леглото и слезе бързо по стълбите.

-Никой не е казвал на Анна, че доктора пристигна нали?-попита Тарн, карайки я да спре точно до вратата.-Добре тогава, слушаме ви. 

Анна се бе преобразила в елф, за да може да ги чува по-добре. 

-От къде да започна. Загубил е много кръв и гръкляна му е разкъсан, пулсът му е много слаб. Съжалявам, но не мога да направя нищо. Колкото и добър лечител да съм, това не ми е по силите. Няма как да съживя мъртвец, разберете ме. Единственото нещо, което мога да направя е да го взема при мен и да му давам отвари и лекарства, но не се надявайте на нищо, този елф е пътник и вие трябва да приемете, че едва ли ще го видите повече жив. Единствено чудо би го съживило. Но въпреки всичко, понеже Кенстан ми е близък приятел, ще го взема със себе си и ще направя каквото мога. Вземете си довиждане с него, а аз ще ви изчакам отвън. 

 Той излезе от стаята и веднага забеляза Анна, която бе забила широко отворените си очи в стената зад него и не помръдваше. Когато видя на къде гледа, Кенстан веднага се озова до лечителя. Когато фокусира Анна, той едва не заплака. Тя не знаеше къде се намира и какво става, изведнъж изгуби представа за времето. Коленете й поддадоха и залитна, но Кенстан я хвана и й помогна да влезе във всекидневната. Всички я гледаха със съжаление и болка. Ерен плачеше на рамото на Тарн, докато неговите сълзи се стичаха по бузите му. Амис бе седнала на стол до прозореца и гледаше разсеяно на някъде, а Нерин се бе облегнала на стената до прозореца.

-Трябва да се сбогуваш с него Анна.-каза й Тарн с пресипнал от мъка глас.

 Света на й се срути за секунди и тя сякаш падна в една голяма, черна дупка, от която нямаше измъкване. Имаше чувството, че се дави и колкото и да се опитваше да си поеме дъх, не можеше. Кенстан я съпроводи до дивана и тя се свлече на коленете си пред него. Там лежеше нейният любим, нейният приятел и семейство, нейното всичко, което заплашваше да се изплъзне измежду пръстите й всеки момент и тя бе безсилна. Не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Отново заплака и този път започна да крещи от мъка и безсилия, започна да проклина онези, които му бяха причинили това, въпреки, че бяха вече мъртви. Тя се приближи към дивана и хвана ръката на Мелан, след това я сложи на лицето си и затвори очи, представяйки си, че той отново я докосва. След като я върна на мястото си тя се наведе над лицето му и го целуна за последно. Казвайки му думите, които искаше да му каже от повече от година, но нямаше смелостта:

-Обичам те, Мелан, повече от всичко на света.

 Тя се протегна и откопча амулета, който висеше небрежно на врата й. След като го свали тя отново се надвеси над него и му го сложи, после го целуна по челото и се изправи, нямаше сили да остане в тази стая повече. Просто се качи на горния етаж и отиде в стаята си и затръшна вратата след себе си. После легна на леглото и изпища с всичка сила. Бе плакала толкова много, че не бе усетила как се унася и заспива от умора. Сънят й не бе от спокойните.

                                                                  **************

 Анна се намираше на поляна, и около нея нямаше нищо. Изведнъж започна да вижда как се оформя фигура в далечината й веднага разбра кой бе. Тя се затича към него и го прегърна с всичка сила, започвайки да плаче, той отвърна на прегръдката й.

-Анна тук съм, за да се сбогувам.-започна той.-Понеже нямах тази възможност по-рано. Исках да ти кажа, колко съжалявам, че ще трябва да те оставя отново сама. Искам да знаеш, че винаги ще съм с теб, дори и да не ме виждаш, знай че никога няма да те оставя сама Анна. Ти си всичко за мен, нямаш се идея колко много те обичам Анна.

-Мелан, моля те. Не ме оставяй, Мелан. Не мога да живея без теб.-изхрипа Анна.

-Съжалявам, любов моя, но не зависи от мен. 

И с тези думи той изчезна и Анна остана сама на поляната.

                                                                **************

 Анна се събуди цялата обляна в пот и се огледа. Нерин спеше спокойно до нея. Тя отново заплака и този път не можа да заспи, прекара остатъка от нощта седнала на стола, който бе сложила до прозореца. Цяла нощ не спря да плаче и да се моли, да се случи чудо с Мелан.