Удар, след него още един, туптене на барабани. Засвириха рогове, мечове се удряха в щитове предизвикателно. Анна и Мелан се събудиха от врявата идваща от отвън. Облякоха се бързо и погледнаха през прозореца. Стотици орки, демони, тролове и дори хора се бяха събрали готови да разрушат имението и да погубят животите им. Анна преглътна уплашена. Мелан я бе хванал за ръката.

-Вземи мечът и амулета, изглежда ще се местим.-каза й той.-До пет минути те искам на долният етаж въоръжена и готова за битка.

 Едно кимване от нейна страна му бе достатъчно, преди да излезе от стаята. Бе се запътил към долният етаж, по пътя си срещна Ерен и Тарн, както й Амис. Даде им знак да го последват. Всички изглеждаха уплашени и притеснени, но всеки от тях бе взел оръжията си. Ерен държеше здраво двата си ловни ножа, Тарн меча си, а Амис стискаше уплашено лъка си. Отвън започнаха да се чуват викове и закани. Мелан разпозна гласовете на двамата братя и стисна челюст. В този момент в стаята влязоха Анна и Нерин. 

-Анна имам важна задача за теб.-каза Мелан.-Искам да отведеш принцесата на безопасно място. Остави другото на нас.

-Но аз искам да помогна. Ще я заведа на безопасно място и ще се върна да ви помогна.-отвърна настоятелно тя.

-Ще заведеш принцесата на безопасно място и ще останеш с нея.-излая й той.-Прекалено е опасно, няма да обсъждаме това повече тръгвай. Това не е молба Анна. Тръгвайте веднага.

-Ами ако нещо ти се случи?-повиши глас Анна.

-Ако нещо ми се случи ще го преживееш, сега тръгвайте.-кресна той.

 Анна го погледна с болка, но след това се обърна и заедно с Нерин тръгнаха към задния изход. Мелан я гледаше докато излизат навън, мразеше, че трябваше да бъде толкова суров, за да я накара да тръгне, но нямаше да си прости ако нещо й се случи по време на битката. Той знаеше, че нямат шанс срещу тях. Те бяха около 300 на 4, както и да го пресмяташе нямаха никакъв шанс. Арин се бе появила в помещението, но той не я бе забелязал. Обмисляше стратегии, но нито една от тях нямаше да има успех и той го знаеше перфектно. Мисълта, че едва ли ще можеше да преживее битката и че щеше да остави Анна сама отново, едва не го накара да хукне след нея. Той изпъшка и се обърна към другите в помещението.

-Мисля, че всички вече сте разбрали, че шанса ни да успеем е никакъв. Наясно сте, че ако останем сме пътници, затова предлагам, аз да остана с още някой и да се опитаме да ги задържим за колкото се може по-дълго, докато другите успеят да настигнат Анна и Нерин. Предлагам аз и Арин да останем. Другите тръгвайте.-каза Мелан.

-Няма да те оставя сам, Мелан.-каза Ерен с насълзени очи, след това отиде и го прегърна.

-След като се уверим, че сте се отдалечили достатъчно с Арин ще се оттеглим от битката.-излъга я Мелан.-Сега вървете.

Тя просто му кимна и се присъедини към другите, който вече се бяха запътили към вратата. След излизането им Мелан се обърна към Арин.

-Няма да успеем да избягаме, нали?-попита го тя.

-Едва ли. Но поне ще се опитаме да защитим хората, който са ни ценни.-каза той с фалшива усмивка.-Готова ли си?

-Родена съм готова.-каза тя и се усмихна. 

Така те тръгнаха и излязоха от имението. Виковете спряха и всички ги погледнаха подигравателно.

-Мелан и Арин.-започна Крен.-Това ли е всичко? Къде са приятелите ти Мелан, къде е любимата ти Анна? Всичките подвиха опашки и избягаха нали? Оставяйки най-слабите и незначителни да свършат мръсната работа. 

-Лесно е да ми говориш така, когато се криеш зад стотици изчадия, нали? Страх те е да дойдеш пред мен и да ми го кажеш, защото знаеш какво ще се слузи с теб.-каза с усмивка Мелан.

-Предизвикваш ли ме?-попита ядосано Крен.

-Аз предизвиквам само създания, който смятам за достойни противници. Тук не виждам нито един такъв противник.

-Мъртъв си Мелан. Прекрачи границата.

 Планът му бе сработил. Можеше и да не оцелее срещу такава армия, но щеше да накара предателите да си платят. Крен владееше земята, което можеше и да затрудни Мелан, но бе решен да го убие. Той извади мечът си и бе готов за атаката на Крен. Двата бяха на няколко метра един от друг и всеки бе готов да атакува. Пръв замахна Крен, целейки се да отсече главата му, но Мелан се наведе и го подкоси, корайки го да падне на земята. 

-Три секунди и си на земята Крен, прекалено си слаб за мен.

В следващият момент пред него бе застанал Елат, помагайки на Крен да се изправи, след това и двамата се преобразиха, единият в грамадна кафява мечка, а другият в лъв. Мелан последва примера им и се преобрази в огромен сив вълк."Как ще се справя с двамата едновременно? Аз не мога да победя само Крен като мечка, а за Елат да не говорим." Братята нападнаха едновременно, а Арин вече бе започнала битката с армията изчадия, бе убила десетина само с един удар. Вълка бе успял да избегне атаките им, и да нанесе своята. Замахна с лапата си и одра лъва, оставяйки го без едно око. Той бе изревал силно и бе захапал лапата му, след това бе завъртял глава и го бе хвърли към стената на имението. При ударът с твърдата стена вълкът бе изскимтял. След това се бе изправил и продължи да избягва атаките му и да нанася своите.

Арин бе заобиколена от всички страни. Замахваше с мечът се и една по една главите на троловете падана на земята. Един от тях бе замахнал и за малко да я намушка в корема, но тя бе по-бърза и се изплъзна на косъм. С един удар раздели един от орките на два, а с друг изкорми трола, който я бе порязал по бузата. Цялата бе обляна в кръв, повече не бе нейна, но получаваше все повече и все повече драскотини, които ставаха все по-дълбоки. От всякъде идваха удари и тя не можеше да реагира на всичките. Единия бе прорязал ръката й, друг пък крака й. Тя продължаваше да отбива ударите им, докато не чу изскимтяването идващо от към имението. Тя се обърна и видя, как лъва бе захапал вълка за гърлото и го стискаше с всичка сила. Плисна кръв навсякъде и вълка се свлече на земята. Арин изпищя и се затича към тях. Гневът в очите и можеше да се види от километри. Тя застана между братята и Мелан преди да бяха направили следващата си атака. Лъва замахна с глава и бе готов да й откъсне главата, но тя го хвана за долната и горната челюст и започна да ги дърпа в противоположни посоки. Лъвът наддаде скимтене след като устата започна да му се цепи и само след секунди Арин бе счупила челюстта му, с последни усилия бе успяла да раздели тялото му на две. Цялата обляна в кръв и се запъти с опасно тиха и лека крачка към мечката. Тя замахна с лапа, но неуспешно, Арин я хвана и я изтръгна, захвърляйки я на земята зад себе си. Мечката падна на земята и изрева безпомощно. След секунди само Арин бе измъкнала и другите и лапи и се бе заела с главата й. Когато приключи с нея, тя се върна при Мелан, който вече бе в човешката си форма. Тя допря ухо до гърдите му с надеждата да чуе пулс. Цели десен секунди нищо, после бе уловила нещо много леко, толкова леко, че тя не знаеше дали бе сърцето му или просто чуваше стъпките на враговете, които се приближаваха. 

 Тя се изправи, надявайки се, че той все още е жив и отново извади меча си. Тъкмо се бе приготвила да атакува, когато чу пляскането на криле. Тя погледна към небето и видя нарги, десетици нарги, водени от един огромен ястреб.

-Кенстан.-каза си Арин и се усмихна.

Огромните птици започнаха да се спускат стремглаво и всяка една от тях хвана поне десетина с всеки крака и ги издигаха на високо, след това ги пускаха и те се размахваха на земята. Ястребът се преобрази в Кенстан, точно преди да кацне. 

-Как е той?-попита Кенстан гледайки Мелан.

-Никак не е добре. Дори не съм сигурна, че в момента е жив.-съобщи Арин и замахна към тролът, който бе замахнал към Кенстан.

 Елфът извади мечът си и го завъртя ловко. След това се хвърли в голямата тълпа, която се бе запътила към тях. Един замах, двама орки обезглавени, втори замах, един изкормен трол. Арин не можеше да спре да го гледа, само за секунди той се бе справил с десетина орки и два трола. Бе почти толкова, добър, колкото й Мелан. За малко един демон, да го прониже, но той отскочи назад, и демона успя само да разкъса ризата му и тя се свлече на земята, разкривайки мускулестото му тяло. Арин също се впусна в атака, заби мечът си в окото на един орк и изкорми демон, преди да усети остра болка в гърба си. Бе усетила как нащърбената повърхност на мечът се забива по надълбоко, докато острието не излезе през корема й. Болката бе ужасяваща, органите й бяха разкъсани и кръвта и бе навсякъде. Тролът завъртя острието си и го извади. Арин падна на земята, обливайки земята с кръвта си. Бе усетила, че й се приспива и че и става много студено. Опита се да се изправи, но безуспешно. Твърде късно бе, знаеше, че няма да оцелее."Дано Мелан се оправи." и с тези думи тя затвори очи. Кенстан и наргите, се бяха справили с останалите врагове. 

 Той се огледа за последно и забеляза безжизненото тяло на Арин. Отиде до нея и я взе на ръце и за занесе до Мелан. Приятелят му не изглеждаше по-добре от нея. Целият облян в собствената си кръв, безжизнен и без показатели за живот. Той подсвирна и едни нарг кацна до него.

-Май сме закъснели.-каза му той.-Прекалено много се забавихме в планината.

 Наргът поклати глава и се доближи до Мелан и Арин, след това започна да ги души. След секунди наддаде вой и докосна Мелан с човката си. Започна да го побутва леко, опитвайки се да каже на Кенстан, че приятелят ми е все още жив. Той реагира веднага и го повдигна. След това го сложи на гърба на нарга и погледна Арин, но наргът сведе глава. 

-Трябва да побързаме. Трябва да намерим другите и да тръгнем към Роунсел, тук вече не е безопасно.

С тези думи се качи на нарги и заедно с останалите огромно птици, се издигнаха на високо. Не бяха летели повече от двадесет минути, преди да забележат една малка групичка насред една поляна в близост до гората. 

-Кацаме.-изкомандва Кенстан и наргите започнаха да се снижават.

 Анна ги бе забелязала първа и се бе изправила сочейки към небето и викайки радостно. Когато кацнаха, всички тръгнаха към тях радостно, но когато стигнаха до Кенстан усмивките им бяха изчезнали. При вида на Мелан, Анна бе изпищяла и се бе свлякла на земята заровила глава в дланите си, а Ерен бе прегърнала Тарн силно и плачеше на рамото му. 

-Много ли е зле.-попита Тарн.

-Дори не знам дали в момента е още жив.-отвърна Кенстан.

 После и двамата се усетиха какво бяха направили. Бяха провели този разговор в присъствието на Анна и Ерен. Елфката стисна Тарн още по-силно и зарови глава в свивката на врата му, а Анна се изправи и тръгна кум гората.

-Анна, чакай. Къде отиваш?-викна след нея Кенстан.

-Просто искам да съм сама.-отвърна тя.

 Когато навлезе в гората и се увери, че никой не я е последвал тя седна на земята и заплака силно. Не я интересуваше, че можеше да я чуят.

-Той не може да умре. Няма начин да умре.-не спираше да си повтаря тя.

 Анна започна да усеща познатата й болка. Болката, която някога Мелан бе излекувал, сега се завръщаше с пълна сила. Тя се сви на топка в очакване на болката в гърдите й да отмине. Но колкото повече седеше, толкова повече спомени изникваха в главата й. И всеки един от спомените й бе свързан с него. Искаше сега да се появи до нея, да я прегърна и да я утеши, както правеше винаги. В този момент се бе почувствала толкова самотна и нещастна.

-Защо тези неща винаги се случват на мен? Защо винаги, когато се почувствам щастлива и намеря някой ценен за мен, нещо лошо се случва с него?-питаше се Анна.

 Някой я хвана, вдигайки я и я понесе към поляната. Но тя не каза нищо, нито се противопостави. Бе и дошло прекалено много, болката й бе прекалено голяма, за да я остави да говори или мисли, за нещо друго освен за Мелан. След секунди усети мека перушина под себе си и се зарови в нея, ридаейки още по-силно. Колко много искаше пак да усети нежния допир на Мелан, в момета наистина имаше нужда от нежната му прегръдка и целувка. 

-Анна, успокой се.-каза й Тарн.-Ще направим всичко по силите си да оздравее Мелан.

-А, дали това ще е достатъчно.-отвърна тихо тя.-Можеш ли да ми обещаеш, че това ще бъде достатъчно, за да се оправи Мелан.

-Не, не мога.-каза той и сведе глава.

-Тогава не се опитвай да ме успокояваш, защото няма да се получи Тарн. Просто иди при Ерен и се погрижи за нея, аз ще се оправя сама, не ме мисли.

 Тарн кимна и се отдалечи, качвайки се на нарга, на който вече бе Ерен. След като всички се бяха качили на наргите, Кенстан даде знак да излитат. По време на целия път, Анна не помръдна, просто бе легнала на гърба на нарга и се бе потопила в спомените си, в свят, където Мелан все още бе добре и нямаше опасност за живота му.