Анна остави Амис в ръцете на прислужниците и тръгна към стаята си, за да остави мечът и амулета в кутията. Когато влезе в стаята пред нея се появи, същата ледена фигура на елфа, която се бе появила по време на битката. Той и кимна и й подаде ръка. Анна бе меко казано озадачена и уплашена. Елфът се бе появил без да има опасност за нея. Бе се появил, когато тя бе в човешката си форма, когато не би трябвало да може да използва магията си. 

-Ела с мен Армин.-каза елфът.

Тогава бе момента, когато устата на Анна се отвори от изненада, че ледената фигура току-що бе проговорила."Това не може да е истина. Сигурно полудявам. Не е възможно ледът да ми говори. И откъде знаеше името ми. Това го знае само Мелан, само на него съм го казвала. Ролан ми бе забранил да го използвам преди години. " 

-Виж.. не знам кой си.. но мисля, че ще е най-добре да си тръгваш. Благодаря ти за помощта, но си нямам на идея какво си и не бих тръгнала с теб. 

Той не отвърна, просто я хвана за ръката и излезе от стаята й, влизайки в тази до нейната. Стаята бе подредена и изчистена, каквато я бе заварила Анна тази сутрин. Тя не намираше смисъла в това да я доведе до празната стая на приятеля й. Елфът посочи, масата намираща се до прозорецът. На нея бяха разхвърляни карти и най-различни писма, но едно от тях привлече вниманието й. Старото писмо, което Кенстан бе дал на Мелан, преди няколко дни бе поставено в десният край на масата. Анна се протегна и го взе. Надяваше се, че той няма да разбере, че тя тя го бе прочела. Отвори го внимавайки да не го изцапа с кръв. 

"Преди няколко деня бях в Торнор и както ме бе помолил, събрах цялата информация, която намерих за кралското семейство. Както сам знаеш, повечето архиви са унищожени и почти нищо не е останало. Намерих елфи, който твърдяха, че наистина са срещали наследницата. Описаха я като русокоса висока полуелфка, със стройно и атлетично тяло, и светло кафяви очи. Казаха, че почти винаги е облечена в черно и че не излиза без оръжията си. Има малък белег минаващ през дясната и буза. Въпреки, че съм убеден, че и знаеш името, за всеки случай, ще ти го напиша. Нерин Еривър. В момента трябва да се намира в Теран, но ако си тръгнал след нея, трябва да побързаш, чух, че принцесата не се задържала дълго на едно място."

След като го прочете, Анна се почуства още по-зле, че сега не бе с приятелите си. Защо не я бяха взели? Все пак тя бе нейна кралица също. Те всички я бяха оставили тук сама, въпреки че знаеха, че именно защото се опитваше да я намери, Анна се бе озовала в затвора. Минаха почти две години, откакто се бяха запознали с Мелан, а той все още не и вярваше напълно. Винаги скриваше нещо такова от нея и тя някак си винаги успяваше да го разкрие. Тя усети присъствие зад себе си и се обърна да види, кой бе там. На прага бе застанала Амис. 

-Дойдоха елфи, който те търсят.-каза объркано тя.

-Единият голям красавец, със синьо-зелени очи, и дълга до раменете руса коса, който изглежда сякаш всеки момент може да те изкорми?-попита Анна.

Амис се замисли после кимна. Анна мина покрай нея, още държейки писмото в ръката си. Слезе бързо по стълбите следвана от Амис и влетя във всекидневната. Привлече вниманието на всички в помещението. 

-Анна добре ли си?- тръгна към нея Мелан.-Какво е станало тук? Кажи ми, че тази кръв не е твоя. Ранена ли си?

Анна го прекъсна като постави ръка на устата му, за да го накара да млъкне.

-На кратко Елат и Крен се отбиха с петдесетина орки и тролове, но аз се погрижих за тях с помощта на магията си и на Амис.-завърши Анна посочвайки момичето зад себе си.-И не не съм ранена Мелан.

Той хвана ръката й в своята и преплете пръсти с нейните, след това се наведе и я целуна. В момента, в който усети топлите му устни върху своите, тя забрави, че му е ядосана, просто се наслади на целувката. Имаше чувството, че няма никой друг в стаята, че бяха само двамата, докато Ерен и Тарн не се намесиха и буквално ги принудиха да прекъснат контакта си като ги отдалечиха един от друг. 

-Имаме по-важна работа от това да ви гледаме как се целувате.-каза Тарн.

Анна кимна и подаде писмото на Мелан.

-Защо не ми каза?-попита го тя.

-В стаята ли си ми влизала? Толкова много ли ти липсвах?-попита закачливо Мелан, след това й намигна.

-Да влизах в стаята ти и да до някъде ми липсваше, през времето, през което не ти бях бясна, че си ме заряза тук. Но въпросът сега е, защо не ми каза?

-Анна първо не исках да те събуждам имаше тежък ден и второ бе прекалено опасно и не исках да рискувам живота ти, преди да се уверя, че информацията е вярна. Просто не искам нещо да ти се случи.

-Ако мислеше, че е толкова опасно, защо тръгна? Мислиш ли, че аз ще мога да живея с мисълта, че теб те няма, ако ти се бе случило нещо? 

Мелан не каза нищо, просто я гледаше, докато тя се опитваше да овладее емоциите си. След това седна на дивана, а Анна се настани до него. След минута във всекидневната влезе Арин, следвана от русокосо момиче със светло кафяви очи, което бе с няколко сантиметра по-висока от Анна, както и по-слаба от нея. Анна предположи, че това е принцесата на Торнор. Бе меко казано красива. Тя сведе поглед към ръцете и дрехите си, по принцип не се интересуваше как изглежда или облича, но в този момент се почувства наистина мизерно в присъствието на красивата принцеса Нерин.

-Мелан, това ли е Анна?-попита с нежен глас тя.

-Да това е Анна моята..... ам.... моята...... приятелка.-каза несигурно Мелан.

Анна се усмихна и му кимна в знак на съгласие. 

-Изглежда интересно момиче. Харесвам меча й.

Анна чак сега усети, че не бе прибрала меча и че амулета още висеше на врата й.

-Моля да ме извините, Ваше Височество, но трябва да се изкъпя.-каза учтиво Анна ставайки от дивана и се поклони на принцесата.

След това тръгна към вратата.

-Нерин.

Анна се обърна и я погледна.

-Наричай ме просто Нерин.-каза тя.

Анна кимна и продължи по пътя към стаята си. Изкачи стълбите за нула време. В стаята си бе оставила амулета и меча в кутията и я бе прибрала на мястото й, преди да се запъти към банята. В коридора се натъкна на Мелан, който и съобщи, че ще я чака в стаята си, тя не възрази. В момента, в който Анна затвори врата на банята, се отърва от дрехите по себе си. Просто ги захвърли на пода, като си обеща, че ще ги запали по късно. Топлата вода отпусна мускулите й и Анна наблюдаваше мръсотията падаща от нея. След това грабна гъбата и започна да търка цялото си тяло толкова силно, че цялата бе станала червена като рак. След това премина на дългата си коса. След като бе измина поне три пъти и бе сигурна, че е изхабила един шампоан, тя излезе от под душа. 

Когато вече се бе облекла със черната туника и кафявия панталон, които бе взела със себе си, тя преполови пътя до стаята си за нула време, държайки мръсните си дрехи в ръце. Една от прислужниците я спря преди Анна да е успяла да влезе в стаята си и й бе взела мръсните дрехи да ги изпере. Тя и благодари и влезе вътре, на леглото я чакаше Мелан, облегнал гръб на рамката на леглото, четейки една от многото книги, които Анна си бе взела от библиотеката на имението. Тя се усмихна като видя, колко задълбочено я четеше. Настани се до него на леглото и се облегна на рамото му, за да може и тя да чете. Изведнъж я осени една идея и тя взе книгата от него, след това се настани между краката му с гръб към него. Облегна се назад и вдигна книгата, така че можеха и двамата да четат, а Мелан уви ръце около талията й. Седяха така с часове и четяха, на вън отдавана се бе спуснала нощта, но Анна бе запалила свещите до леглото си, за да могат да продължат с четенето си. Не след дълго Анна се унесе в прегръдката на Мелан и заспа.