Анна се събуди, чак на сутринта. Бе спала ден и половина. Когато се събуди очакваше да намери Мелан легнал до нея, или седнал на креслото, но него го нямаше. Тя стана и излезе от стаята, като естествено отиде в неговата. Отвори вратата само, за да намери стаята празна с перфектно оправено легло. Анна започна леко да се притеснява, но после се осъзна и започна да го търси из другите стаи. Никои не бе стаята си, нито Тарн, нито Ерен, нито Арин. Тя се запъти към стълбите, и след като слезе по тях, тя влезе във всекидневната. Нямаше никого. Анна обиколи цялото имение, и не намери никои от приятелите си, затова реши да пита някоя от прислужниците, дали знаят къде може да са те. Тя бе разпитала поне десетина, докато накрая не изкопчи някаква информация, че били напуснали имението и се запътили към Теран, голям град на много мили от тук." Как може да ме оставят сама тук." ядоса се Анна и излезе от имението като се запъти към Нагит, за да се разсее. Тя се преобрази в елф и се затича към града."Защо не ме взеха в тях? Наистина ли ме мислят за такава голяма пречка? Само да се върне Мелан, такъв скандал ще му вдигна. Ами ако не се върна? Ако нещо стане с тях и всички бъдат убити? Изведнъж Анна чувства огромна тревога, цялата настръхна, тя усети как нещо много лошо ще се случи скоро. Тя спря и се обърна, после се затича към имението сякаш някой я теглеше на там. Имаше чувството, че ще стане нещо лошо там, и че тя трябва да бъде там, за да го предотврати. 

Бе напрегнала всички сили да стигне по бързо до имението. Когато пристигна, отвън се бе натрупала голяма тълпа от към петдесет орки и тролове. Анна заобиколи като се увери, че никой не я е видял. Тя влезе през задният вход и преполови разстоянието до стълбите и стаята си за нула време. Влетя в помещението и отвори вратите на гардеробът. Взе мечът на баща си и амулета на майка си и тръгна. На долу по стълбите Анна вече бе сложила амулета на врата си, а мечът висеше закачен за колана й.  Всички прислужници се бяха събрали на долният етаж и чакаха атаката на врага. Анна мина покрай тях и излезе през главната врата на имението. Тя закрачи към орките и троловете, но се спря на няколко метра от голямата сграда зад себе си. Тя сви юмрук и го заби в земята. Зад нея започнаха да се издигат големи дебели стени от плътен лед, накрая цялото имение бе обградено от стените като защитна непробиваема стена.

От близката гора излязоха Елат и Крен. Анна стисна челюст и се приготви за атаките на враговете си.

-Я виж ти. Анна, значи си успяла да се измъкнеш жива.-каза Елат.

-Тук съм да ви взема с мен в ада, момчета. Надявам се, че сте готови. Аз не се давам без бой. 

Те само се засмяха и махнаха с ръка в знак на атака. Няколко орки се затичаха към Анна, тя извади лекият меч от калъфът му и го завъртя с огромна бързина. Главите и на тримата орки тупнаха на земята за секунда. Анна погледна мечът си покрит с черната кръв на зверовете, който бе обезглавила и вдигна глава. По лицето й имаше малки капчици кръв, който я бяха опръскали при  сблъсъка й с враговете. Анна се усмихна с такава налудничева усмивка, която можеше да видиш рядко, но знаеш, че човекът от среща се бе насладил на смъртта на загиналите и че щеше да се наслади и на твоята смърт и то само след секунди. Този път двама тромави тролове я нападнаха, тя избегна ловко ударът на първият, а вторият я бе одрал леко по ръката. Анна усети струйка кръв да се стича надолу по ръката й. 

-Ще си платиш за това.-каза Анна през стиснати зъби.

След това блокира още няколко удара на троловете и извади един дълъг ловен нож, който бе скрила в ботуша си и го заби в гърлото на единият орк. Завъртя се блокирайки новата атака тролът и заби мечът си между стомахът и гърдите, после с едно движение му разпори корема. Ръцете й лепнеха от кръвта на троловете, но Анна не възразяваше, харесваше и лепкавото чувство по ръцете и лицето й. Нека се страхуват от нея, защото веднъж тя захванеше ли се с нещо тя го довършваше на всяка цена. Сега си бе поставила за цел да убие Елат и Крен по бавен и мъчителен начин. Поне бе научила нещо полезно от престоя й в затвора, имаше наистина много начини да измъчиш някого. Усмивката се завърна на лицето й, докато трима тролове и още толкова орки тръгнаха към нея. Тя просто спря на място и вдигна празната си ръка към тях, те спряха за момент в очакване на някаква могъща атака после се засмяха, когато нищо не стана и отново се затичаха към нея. Изведнъж тя се усмихна още по широко и от нищото изникна дълга дебела верига от лед, която се уви около шестимата. Анна ги вдигна в земята и се засмя. После само сви юмрук и веригата се затегна с такава сила и бързина, че разкъса и шестимата на две части през кръста. Телата им паднаха на земята плискайки на всякъде прясна, топла кръв. Голяма част от лицето и косата на Анна сега бе обляно в кръвта на враговете й. Елат и Крен отстъпиха отново към гората."Страхливци." каза си Анна и се опита да ги последва, но бе спряна от останалите изчадия, който бяха образували кръг около нея и ликуваха от радост все едно вече я бяха убили.

Изведнъж от гората долетя стрела и се заби точно в окото, на един от троловете, който бе замахнал с дългият си нащърбен меч към Анна. Всички започнаха да се оглеждат, давайки й перфектната възможност да ги довърши. Тя не знаеше кой и бе помогнал, но му бе благодарна. За махна и два глави тупнаха на земята. Нов удар, право във сърцето. Само си представи леден меч в лявата си ръка и той вече бе там."Невероятно" каза си тя и замахна с двата меча, право е окото на единият и в стомаха на другия. Още стрели долетяха от гората. Бяха останали само още трима- два трола и един орк. Докато Анна се опитваше да блокира атаките на оркът и единият трол, другия вече атакуваше, но тя нямаше как да го избегне. Очакваше ударът му и вече усещаше болката на пронизващият кожа и мускули удар, но той така и не дойде. Анна отблъсна съперниците си и се обърна само за секунда, само да види, как ръка от лед бе хванала тролът за врата и го душеше. Анна бе смаяна, не можеше да повярва, че ледът току-що я бе спасил по собствена воля, без тя да го иска. Тя се обърна и замахна отсичайки крака на оркът, и забивайки другият си меч в сърцето на трола. Когато се увери, че орка е мъртъв като му отсече главата за всеки случай, тя се обърна и за малко не падна от изненада. Вече не бе само ръка, самият лед се бе оформил в голяма елфска фигура и бе вдигнал трола във въздухът. Той стисна силно врата на създанието и тялото му тупна на земята, оставяйки главата в ръката на леденият елф. Той я пусна на земята и се обърна към Анна. На височина и атлетичност не отстъпваше по нищо на Мелан и Тарн. Целият бе в светло син цвят, само очите ми светеха в бял пламък. Той и кимна и изчезна оставяйки я чудеща се и търсеща въпроси. Анна се огледа. На всякъде имаше кръв, глави, вътрешности и като цяло напомняше на касапницата, която бе приключила преди няколко минути.

Анна се обърна и забеляза кървавите петна по ледената стена на имението.

-Добре, че се сетих за защитна стена, за всеки случай.-каза си тя.

Просто махна с ръка и стените изчезнаха така, както се бяха появили, потъвайки в земята. След това Анна отиде и взе ловният нож от гърлото на изчадието и го избърса в червената си туника, изцапвайки я още повече с черната и миризлива кръв на враговете си, после го постави так в ботуша си, и избърса и мечът си на същото място и го пъхна в калъфът му. Цялата бе обляна в тази противна кръв. Не само цветът и бе странен, мирисът бе прекалено остър и отвратителен. Анна се отдалечи от бойното поле и тръгна към мястото откъдето бяха дошли стрелите. Искаше да благодари и да се запознае с, човекът или елфът, който я бе спасил многократно. Зад едно дърво тя се натъкна на момиче, горе долу на същата възраст като Анна, не повече от деветнадесет-годишна. С къса тъмно руса коса и зелени очи, имаше лунички по цялото си лице, които Анна определи като чаровни. На височина бе колкото нея, когато бе в човешката си форма, но момичето изглеждаше по-слабо от нея. То държеше лък и изглеждаше уплашено до смърт.

-Всичко е наред. Няма да те нараня. Дойдох да ти благодаря, че ми помогна, без теб, щяха да ме убият се секунди.-каза Анна и се усмихна.

-Аз.. просто минавах наблизо...и...чух викове.... и .... реших да помогна.-започна да се обяснява притеснено момичето.

Анна забеляза колко напрегната изглеждаше и затова реши да се върне в човешката си форма.

-Тук не е мястото да обсъждаме каквото и да било. Защо не дойдеш с мен в имението, аз щеше изкъпя, ти може да обядваш, изглеждаш ми гладна.-каза Анна и момичето кимна засрамено.-И после ще ми разкажеш всичко.

Момичето кимни и се усмихна.

-Благодаря. Ти наистина си по-мила отколкото изглеждаш, докато се биеше едва не се изпуснах от страх.-призна си момичето.

Анна се засмя силно и тръгна към сградата като даде знак на момичето да я последва.

-Името ми е Анна Сандон. Ти как се казваш?-попита я тя, когато спря да се смее.

-Амис-отвърна с усмивка момичето.

-Амис. Харесва ми.-каза Анна влизайки в имението.