Мелан я целуваше страстно, а тя бе пъхнала ръце под ризата му. Анна усещаше как всеки мускул се стяга при допирът й. Той бе отгоре й, а тя бе увила крака около кръста му. Ръцете му бяха грижливо сложени на ханша й. За да задълбочи целувката Анна извади ръцете си от под ризата му и зарови пръсти в косата му, придърпайки го по-близо до себе си. След дългата целувка, Мелан се отдръпна леко. 

 -Не прибързваме ли малко?-попита той загрижено.-Не искам да направиш нещо, за което да съжаляваш после.

  - Мисля, че съм готова.-отвърна му тя и го целуна на ново. 

 Мелан й отвърна затягайки хватката на ханша й. Анна с едно бързо движение бе съблякла ризата му и се наслаждаваше на гледката. Мелан започна да целува и хапе нежно врата й и тя издаде лек стон. Точно, когато бе на път да задълбочи контакта им още повече, някой почука на вратата. Мелан изръмжа и отвори врата готов да убие човекът, който ги прекъсва. Когато отвори вратата завари Ерен на прага. Тя бе тръгнала да казва нещо, когато забеляза, че това не бе Анна, а брат й.

  -Мелан? Какво правиш тук?-попита Ерен. 

 -Играя шах.-отвърна й ядосан той.-Какво мога да правя? 

Чак сега Ерен бе забелязала, че той бе без блуза и с разрошена коса, после погледна зад него и видя Анна, която лежеше на леглото и бе забила глава във възглавницата си.

 -Ясно. Когато приключите играта на шах, Анна може да дойде да тренира с мен и Тарн, освен ако не е прекалено изморена от играта.  

-Ще и предам.-каза Мелан и затвори вратата.

След това се обърна и тръгна към леглото. Спря се и погледна Анна, забила глава във възглавницата.

-Пак ти казвам, Анна, не е нужно да го правиш.

-Но аз искам, просто нямам голям опит в това. По-скоро никакъв опит. 

Тя се обърна и го погледна, след това му даде знак да се приближи. Той го направи и тя го целуна. Мелан реагира бързо и възвърна старата им позиция от преди да ги прекъснат.

Ерен не можеше да повярва, че наистина бе заварила Мелан в стаята на Анна и то полугол. Тя бе останала с впечатление, че напоследък нещата между тях не вървят много на добре. Постоянно се заяждаха и се дразнеха взаимно до такава степен, че от страни все едно се ненавиждаха. Тя чудеше дали след като се съберат, поне се надяваше да се съберат, щяха да се държат по различен начин, или щяха да продължат със заяжданията. Когато стигна тренировъчната зала, Тарн вече я чакаше. Веднага след като го видя се усмихна. Той винаги и действаше така, караше я да се усмихва само като го види или като чуе името му. За нея нямаше по-перфектен елф от него. Всичко, което търсеше в един партньор го имаше в Тарн. Той бе мил и дружелюбен, много пъти се доверяваше прекалено лесно на хората, и в същото време ставаше друг човек, когато се биеше с някой, особено ако този някой бе наранил негов приятел или роднина, тогава наистина ставаше напечено. 

-Къде е Анна?-попита Тарн.

-Няма я, заета е с Мелан.-отвърна Ерен.

Той просто повдигна вежди, а тя кимна. 

-Добре да започваме тогава.-каза Тарн.

-Знаеш ли, май днес не ми е до тренировки. Защо да не направим нещо различно днес? Като например да се разходим. Или да идем до градът. Прекалено еднообразно започна да ми става.

-Добре тогава, имам идея ела с мен.

Той я хвана за ръката й я повлече със себе си. След това я отведе в стаята с музикалните инструменти и се запъти към пианото. Ерен обичаше да и свири на пиано, особено обичаше една стара елфическа песен, от нейното детство, тя и напомняше за родният й край, и колко красиво и весело бе всичко преди Мортон да го замени със страх и разруха. Песента я караше да си спомни, родителите си и големият и брат преди да порасне, когато все още бе безгрижно дете. Всеки път, когато я свиреше тя заплакваше, особено, когато Тарн запееше текста, случваше се много рядко, да я запее. Той имаше хубав и плътен глас, който се вписваше перфектно с тембъра и текста на песента. В нея бе описан безгрижният живот на елфите и хората, красотата на планините и долините, и как трябва да пожертваш дори живота си, за да ги запазиш такива каквито са. Майката на Ерен й я бе пяла като малка, когато още не можеше да разбере напълно текста. След смъртта на родителите й, тогава разбра истинският смисъл на текста, защото тя бяха умрели бранели страната си, кралят и кралицата си, бяха пожертвали живота си, за да спасят красивото и доброто, както се пееше в песента. Въпреки, че Ерен бе само на 7, а Мелан на още не бе навършил десет, тя си спомняше последният ден, когато ги бе видяла живи. Баща й бе дясната ръка на кралят на Торнор, който управляваше целият континент Арелия, кралят, на който способностите му бяха да създава и управлява леда - крал Дрен. А майка й бе най-добра приятелка на кралицата Енин. 

След като Тарн приключи с песента, те решиха да се върнат в тренировъчната зала. След около час тренировка, към тях се присъединиха Анна и Мелан. 

-Как мина играта на шах? Кой победи?-попита Ерен.

Анна се бе изчервила, повече от червената туника, която носеше, а Мелан просто се усмихна и сведе глава. 

-Какво ще тренираме днес?-попита Анна, опитвайки си се да отклони темата.

-Ще тренираме способностите ти.-отвърна Тарн.-Трябва да усвоиш магията си Анна, преобразяването, е само една малка част от овладяването на силите си.

-Но аз си мислех, че понеже съм полуелф, единственото, което ще мога е да се преобразявам в елф. 

Мелан поклати глава.

-Това, че си полуелф не ти дава да приемеш животинска форма, но не й да нямаш магия Анна. Всеки елф или полуелф има. Тарн е въздух, Ерен е вода, аз съм огън, а ти си лед.-обясни Мелан. 

-Лед ли?-попита учудено Анна.-До колкото съм чувала това не е често срещана магия нали? Последният владеел ледът е бил кралят на Торнор. 

Мелан кимна. 

-Преобразяването беше лесната част, сега трябва да се опиташ да овладееш самата сила и да я накараш да прави каквото ти поискаш. Трябва да я накараш да се подчини на теб, не ти на нея.

Анна кимна и затвори очи, след това се преобрази в елф и отново влезе дълбоко в съзнанието си, за да се опита да намери тази сила. Най-накрая стигна до друга врата, но за разлика от предишната, тази бе от дебел слой лед, който едва ли можеше да се пробие лесно. Нямаше ключалка и едва ли щеше да я разбие толкова лесно като предишната. Анна не знаеше колко време бе прекарала, докато опитваше да отвори вратата по всякакви начини, но започна да й става все по студено и все по студено. С всеки нанесен удар по дебелият лед и всяка нова драскотина по него, на нея и става все по студено. Накрая започна да трепери и едва имаше сили да се задържи на краката си. Чуваше как някой я вика, може би бе Мелан, но не можеше да помръдне. Бе се вдървила от студ, ръцете й бяха посинели и имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание. 

-Анна излез от съзнанието си. Свести се.-крещеше й някой, докато я разтресе. 

Но тя не намираше сили, бе толкова изморена, и й бе толкова студено, че просто се отпусна в ръцете на елфът, който я държеше. 

Мелан я гледаше непрекъснато. Бе минал час, откакто бяха започнали тренировката й и нещата не изглеждаха много добре, за сега нямаха напредък. Мелан забеляза как малко по малко ръцете й започнаха да посиняват, после и устните й също посиняха и накрая тя започна да трепери цялата, все едно замръзваше. Той на секундата се бе озовал до нея й я бе хванал преди да е успяла да се свлече на земята. 

-Анна излез от съзнанието си. Свести си.-извика й той, и я разтресе, за да може да я събуди. 

Когато видя, че това няма да подействал, Мелан, се паникьоса. Те трябваше да я стоплят по някакъв начин. Той я остави на земята й се концентрира. Около нея започна да изкачат пламъчета, докато не се съединиха, и не я обвиха в пашкул. Мелан трябваше да бъде много внимателен, и най-малката грешка можете да доведе до фатален край. Той поддържаше пламъците до толкова да могат да я сгреят, но не й да я наранят. 

Анна усети топлина. Изведнъж тялото й отново си възвърна силата и вече не й бе студено. Тя отново се изправи, погледна ръцете си, който бече не бяха сини, а горяха с огън, който не я нараняваше, а и помагаше. Тя тръгна към вратата и застана пред нея. Трябваше й още една крачка и огънят, който бе обхванал цялото й тяло щеше да я разтопи. Анна престъпи на пред и само за секунди вратата се стопи. Анна влезе в помещението и вървя, докато не стигна една много синьо бледа светлина, тя почти бе бяла. Тя протегна ръка и я сграбчи, светлинката изчезна и Анна почувства нещо различно в себе си, почувства се по силна. Това ново чувство я успокой и я накара да осъзнае колко изморена същност бе. Тя просто легна в празната черна стая и заспа.