-Не спирай да бягаш - извика Ролан- Аз казвам кога да спреш. За наказание ще направиш още 10 обиколки на базата.

-Не е честно вече е десет вечерта и ние не сме се прибирали въобще.-изпъшка Анна.

-Ти май си просиш още 10 обиколки, а?-каза Ролан, докато я гледаше заплашително.

Анна изпъшка и тръгна пак да бяга, мина покрай него с такава ярост, че едва не го събори. Беше и омръзнало от едно и също всеки ден в последните 8 години. Ставаше всяка сутрин в 5 и с чичо й тренираха до 10, после хапваха на бързо, чичо й даваше задачи за вършене, докато той е в ковачницата и до късно вечер бягаше и така всеки божи ден. Но днес не бяха яли и не бяха напускали тренировъчната база. Анна се зачуди, защо чичо й не се бе явил в ковачницата днес. Ролан бе най-добрият ковач в града и не си позволяваше да не се появи там. Преди да стане ковач, той е бил капитан на армията на крал Дрен и кралица Рийн, един от най-уважаваните и свирепи войни в цялата страна. Но за жалост преди 18 години кралят и кралицата били избити, жестоко изклани в съня си от Мортон, брат на кралицата, човекът-демон. След като избил и последния човек носещ кралската кръв той седнал на трона. Крал Дрен бил войн, за който се пеели песни още преди да се възкачи на трона. А кралица Рийн била най-прекрасната от всички.  Всички живеели в мир и спокойствие, докато не се появил демонът. От тогава дните в целя континент са тъмни и мрачни, слънцето не е същото, не топли, не свети ярко, както е правело преди. Мортон пуснал свободно да се разхождат неговите слуги, долни и противни изчадия. Тролове, гоблини и демони убивали и плячкосвали на воля. Но народът все още таи надежда, чака притихнал шушукайки си истории за това как кралят и кралицата успели да спасят едната си дъщеря, най-малката, преди Мортон да успее да я заличи от лицето на земята. Но никой не знае дали наистина това се е случило и все пак, само тази надежда крепи народа.

Анна продължаваше да тича загледана в земята. Дългата й кестенява коса, която бе прибрана на плитка, вече бе почти мокра. Сините й очи бяха изморени до такава степен, че почти се бяха затворили. От челото на момичето капеше пот, цялата бе подгизнала и мръсна. Мразеше това чувство. Чудеше се какъв ли му е проблемът на чичо й, че се заяжда така с нея. Тя правеше всичко, което той й кажеше. Пазаруваше, чистеше, тренираше и ядеше, когато той й нареди и въпреки това, той никога не беше доволен от нея. Амулетът на врата на Анна  се откопча и се изхлузи от врата й падайки на земята. Тя веднага го усети и се спря, започвайки да оглежда тревата и да го търси. Не можеше да си позволи да изгуби единственото нещо, което и бе останало от майка й и без това не помнеше родителите си, поне амулета й напомняше, че е имала такива някога. Ако се наложеше щеше да прекара цялата нощ, но щеше да го намери. Благодарение на острото си зрение и с малко късмет, Анна успя да го намери бързо, и с последните си останали сили довърши финалната обиколка.

Докато се прибираха с чичо й, никой не каза и дума. Анна бе прекалено изморена и ядосана, за да говори, и да ходи едновременно, тя искаше просто да си легна и да спи няколко дни.  Ролан вървеше на няколко крачки до нея загледан в нищото, унесен в мислите си. Въпреки възрастта си той бе строен с леко побеляла коса, имаше стегнато и жилаво тяло, както и златисто-кафяви очи. Анна му хвърли един поглед, забелязвайки разсеяността му, чудейки се защо ли бе така умислен. Той никога не показваше, че е уплашен или разтревожен, което се дължеше на годините му на служба при предишния крал, но сега...............

 Тревожността се четеше на лицето му и това накара Анна да настръхне, какво би смутило така този корав като камък човек. Ако наистина той беше разтревожен за нещо, а не й се привиждаха неща, Анна наистина трябваше да се притеснява. Хладен бриз развя косата и ризата й, а тя настръхна, но не от вятъра, а от нещото, тревожещо човекът до нея. Имаше усещането, че нещо не бе наред.

Най-накрая стигнаха къщата си, където ги чакаше леля й Конет. Къщата не бе голяма, но въпреки това Анна страшно много си я обичаше. Тук бе израснала, леля й се стараеше да направи детството й колкото се можеше по безгрижно, естествено веднага щом Анна подрасна започна да се заяжда с нея за всичко. Улиците в квартала бяха спокойни, в малко градове не се разхождаха изчадията на Мортон и ставаха все по-малко. Може би е защото хората от този край имат корени още от времената на елфите, джуджетата и маговете, поне според митовете и легендите. Тук хората боравят най-добре с меч и щит, с боздуган, най-добрите лечители идват от този град. Дори жените умеят да се бият толкова добре, колкото мъжете, че дори в някой случай са по-добри. Мортон не веднъж е изпращал чудовищата си натам, но нито един път не се бяха завръщали като победители. От тогава там,  не смееше да стъпи нито демон, нито трол, нито гном. Анна много харесваше това спокойствие.

Анна и Ролан седнаха на масата и зачакаха Конет да им обърне внимание. Леля й бе на горният етаж и разчистваше, но веднага щом чу врата да се отваря и затваря, бе оставила всичко, което правеше и колкото можеше по-бързо се спускаше по стълбите, за да ги посрещне. Конет бе почти колкото Анна на височина с леко закръглена фигура. Очите й бяха зелени, и винаги изглеждаха някак уморени, ядосани и до някаква степен дори и тъжни.

-Много се забавихте днес, бях започнала да се притеснявам, че няма да се приберете?-каза Конет.

Нито Анна, нито Ролан казаха нещо. Затова тя продължи.

-Анна имам подарък.-каза развълнувано Конет.

-За мен ли, защо?-попита Анна, сбръчквайки лека вежди.

-Как защо, днес навършваш 18 години. Честит рожден ден.

Анна бе напълно забравила рождения си ден. Никога не й бяха подарявали нищо понеже не искаха да я "разглезят", защо точно на 18-тия й рожден ден, тя вече не бе малко момиченце, не й трябваха играчки и други джунджурийки, който ще захвърли някъде в стаята си и няма да погледне повече. Може би са й взели книга, те знаеха че тя обожава да чете. Анна се молеше само да не е някоя рокля, защото щеше да я запали на момента пред тях. Леля й пак се качи горе и започна да се чува сумтене, мърморене, нещо тупна на земята и накрая Конет започна да слиза по стълбите с много дълга, но не особено широка кутия.

-Това е от баща ти, завеща ти го преди 18 години и каза да го отвориш на навършването на пълнолетието ти.-обясни Конет.

Анна хвана амулетът от майка си и той сякаш запулсира в ръката й, сега щеше да има по един подарък от всеки от родителите си. Какво ли може да има в тази кутия?

-Това, което е вътре беше много ценно за баща ти, то му помогна през много трудни моменти и той много го ценеше. Грижи се добре за него, чу ли?-каза чичо й загледан в нея. Тя просто кимна все още в шок, докато се взираше в кутията. Какво ли имаше вътре?