Есенните листа започваха да окапват от дърветата, времето захладняваше драстично, с напускащото ухание на летен дъжд и все по - силният аромат на застудяван , хората започваха да носят по - тъмни и дебели дрехи, чиито високи яки и качулки скриваха лицата им . Това значеше само едно - есента идваше с пълната си сила, Чангкюн отново вървеше по пътя си, чувайки как хората го коментират определено това не беше едно от най-приятните неща за него, усещаше движенията на студените им устни да оформят неговото име , независимо, че не ги виждаше той пак усещаше смръзяващите им думи, отново ужасното главоболие завзе главата му, всеки ден едно и също щом започнеха коментарите по негов адрес се започваше и агонията. Хапчетата не му действаха вече от години, не, че не беше свикнал с убийственото главоболие след като действието на лекарствата спря, но това беше съвсем друго нещо. Всеки път, щом главоболието му се появяваше и така нежеланата дарба идваше с пълната си сила, започваше да вижда нишките на живота - всички бяха свързани, водеха към един път, но самият Чангкюн не знаеше накъде водят беше го страх да започне да следва нишката до края й. Според него, ако нещо имаше начало, трябваше да има и край и да води някъде. Беше любопитен, но и толкова страхлив, с времето беше започнал да не обръща внимание на тези нишки, дори някоя да си е променила цвета, Чангкюн нямаше и да забележи, защото в очите му всички нишки бяха едноцветни, скучни и просто свързани за другите.

Човешката душа е свързана с хиляди други, но изчезне ли една, тя срива онези хиляди като домино. Чувството душата ти да бъде в капан и да няма измъкване от него беше точно онова чувство, което Чангкюн изпитваше заради собствената си дарба, сякаш нишките се обвиваха около врата му, а след това се притискаха към гръкляна му и се опитваха да го задушат. Според думите му,дарбата се описваше като "наказание". Наказание, наложено заради грешките на дедите му.

Чангкюн прибра ръцете си в черните си дънки, усещаше полъха на студения ветрец, галещ лицето му, устните му потръпнаха, а останалата част на тялото му настрхъна. Съдбата понякога си играе лоши шеги с хората - от нежалани дарби до събития, променящи живота ти. В мигът, в който Чангкюн надигна глава, забеляза нишка, която се открояваше от останалите, а именно неговата собствена. Обикновено едноцветната гама беше типична за нишките, а тази бе червена. Вълна от лоши чувства започна да превзема тялото на младежа, дори не го беше страх дали ще се случи нещо - бе го страх заради цвета. Червена като кръв. Имаше много варианти, интереса да тръгне по тази нишка беше голям, но страхът наделяваше. Чангкюн реши да последва него си и да игнорира както обикновено случващото се. Цветът на нишката отново започна да възвръща своя скучен и еднообразен спрямо останалите цвят. Чувството за страх започна да се изпарява, за секунди напусна тялото на момчето и погледът му се вдигна нагоре, заглеждайки се в тъмното небе, което не предсказваше нищо добро освен дъжд, мрак и евентуално някой друг гръм.

Завзе го смразяващо чувство, вдигна черната си качулка, която покри голяма част от лицето му, сведе главата си надолу и започна да върви с бавни крачки, започна да усеща капките дъжд, които се удряха в качулката и бавно се стичаха по якето, хората започнаха ту да бягат да се скрият от дъжда, ту да вадят чадърите си. За момчето това бе просто дъжд, които нямаше друго да направи, освен да намокри дрехите му.

Скоро, Чангкюн пристигна в дома си - празен, пуст и самотен. Тишината в апартамента го убиваше - понякога не излизаше с дни от там, нямаше с кого да си размени и думичка. Винаги си мислеше, че ако умре, съседката ще го намери след седмица- две, когато обикновено го търсеше за месечния наем.

Чангкюн заключи вратата след като влезе, събу изкаляните си обувки, съблече якето си и го закачи на дървената закачалка. Мислите за онази нишка все още бяха завзели ума му, сърцето му препускаше силно в гърдите му, което накара момчето да се опре на шкафа за обувки за няколко минути, а след като настана спокойствие в тялото му, тръгна с бавни крачки към банята. Спря се пред вратата, натисна металната дръжка, която беше студена като лед, а след това побутна вратата колкото да я отвори. Влезе в обширната баня и затвори вратата, съблече мокрите си дрехи и ги остави в коша за пране. Взе си топъл душ, а скоро излезе с увита кърпа около кръста си, гумените джапанки за баня издаваха типичната мелодия, когато момчето стъпваше. Пристъпвайки в стаята си, тежка въздишка напусна подпухналите му устни. Определено днешния ден беше изцедил всякаква енергия от тялото на момчето - освен, че беше физически изморен, усещаше как и психически се предаваше. След като беше облякъл пижамата си, леглото му се стори меко и приятно и независимо, че матракът беше твърд, клепачите на Чангкюн бавно започнаха да падат и скоро попадна в клопката на съня.

Обаче, колкото и да бе изпаднал в тази клопка, отново онзи сън го гонеше. Фигурата, която отново очерняваше щастието му, лукавата усмивка, която се изписваше на бледото му лице, пронизващия поглед - това си беше жътваря - минаваше и събираше душите на хората, една по една. Отнемаше животите им без капка съвест, а дори да бе имал такава, със сигурност отдавна беше изчезнала. Чангкюн в момента се намираше в Кагнам, до него имаше красиво момиче, кожата ѝ бе бледа, а косата й беше пепеливо руса, спусната свободно да пада по раменете ѝ, беше определено облечена с най-стилните дрехи, които бяха на мода, държеше ръката на момчето и му говореше. Залисан от мислите си, той се отдели от тях, когато забеляза как нишката ѝ почервенява, онази фигура се появи след няколко минути и отдели душата на момичето, което до преди секунди говореше на Чангкюн колко щастлива връзка имат, тялото ѝ падна на земята, безжизнено, слабо, бледо и студено. Момчето се вцепени, не можа да мръдне, усети как щастието му бе убито заедно с нея, сълзите му се отронваха от очите му, сърцето му се свиваше, забавяше своя ритъм, тялото му се тресеше. Жътварят го гледаше отстрани, засмял се до уши, всичко в него плашеше Чангкюн.

Алармата прониза ушите му, той се изправи рязко от леглото си, целия облян в пот, дишаше тежко. Главоболието прониза главата му и той почувства агония.

Щом приключи сутрешната си рутина, Чангкюн взе чадъра си и тръгна към университета "Кьонг Хи", където изучаваше "Управление на изкуството и културата ". Той го разтвори и започна да върви бавно, ослушвайки се в приятната мелодия, която дъжда създаваше. Минавайки през тясната уличка в близост до учебното заведение, нещо накара погледа му да се спре, а именно фигура на момче, опряло се на ограда. Лицето му беше скрито с черна маска, беше сложил качулката си, позволяваше на капките дъжд да го мокрят. Чангкюн почуства състрадание за момчето, което следеше хората с поглед, присвил се леко. Тежка въздишка напусна устните му, реши, че ще бъде добра идея да му предложи чадъра си, така и направи. Стори му се странно, че момчето не притежава нишка на живота, с приближаването се все повече към него нишката на Чангкюн започна да почервенява. Сърцето му забързваше своя ритъм - усещаше как бушува из гърдите му. Определено не беше добър в разговорите с непознати.
- Прощавайте, вали много силно.  Ако искате, ми кажете къде ви е катедрата, да ви заведа, ще изпуснете лекцията си. Не мога да ви оставя на този дъжд. - каза Чангкюн с леко треперещо гласче, момчето срещу него леко надигна погледа си и свали маската си. Същото онова лице, което гонеше Чангкюн из неговите сънища.  Онези очи, които иземваха душата на момчето за секунди. Цялата болка, която изпитваше из сънищата на Чангкюн в момента се повтаряше, но този път не беше болка, причинена от сън, а от реалността. Ръката му започна да трепери, показвайки все повече и повече слабост пред този,  който носеше погром. 

- Няма проблем, Чангкюни. Не уча тук,  дошъл съм за теб и твоята душа.  - каза Хосок, като ехидна усмивка се образува по тънките му розови устни.  Чангкюн ставаше все по - изплашен и изплашен, чувстваше как започва да му се вие свят, усети как иска да изповръща всичко, което бе хапнал на закуска, заради кълбото от нерви, което се бе образувало в стомаха му.  Зениците му се бяха разширили, показваше дълбоко скрития си страх от смъртта. Обаче не можеше да отрече, че момчето пред него беше красиво.  Звънлив смях напусна устните на Уоно, беше мелодичен, смях,  който Чангкюн би слушаш с дни и нощи.

Тялото на момчето започна да става все по-слабо и по - слабо, докато не изгуби съзнание. Хосок успя да реагира навреме и да го хване. Знаеше много добре къде е апартаментът на Чангкюн и с тежки крачки тръгна към него.

Хосок в момента се намираше пред вратата на дома на Чангкюн, носейки момчето в своите прегръдки, бледо и слабо, сякаш виждаш мъртвец пред себе си. Успя да натисне дръжката на вратата с лакът и влезе в дома.  Затвори вратата с крак и се подсмихна, когато остави момчето на празното легло. Беше прекарал доста време в изтезаване в собствените му сънища,  чудеше се дали изобщо си заслужава да убие тази крехка душа.  Работил бе доста, че да получи поста на Жътвар.

Уоно беше седнал на канапето до леглото, взираше се в мръсно белите стени и мислеше, размишляваше и се чудеше как да се измъкне от ситуацията.   Бе някой,  който не биваше да има капка емоция,  оставил же тези неща далеч в миналото си.  Убиваше наред,  без много да мисли дали си заслужава смъртта на човека.

Чангкюн започна да се върти из леглото, неспокоен в собствения си сън,  нещо го терзаеше. Трепереше, викаше за помощ, плачеше.  Беше различна картина от това, което обикновено Хосок виждаше с очите си почти всяка вечер.  Изправи се от удобното канапе и се приближи към момчето.  Постави ръката си върху челото му, тялото му гореше.  Явно това бе причината сънят му да бъде толкова неспокоен. Уоно не обмисляше да влиза в него, че да провери какво се случва, беше му достатъчно да го прави в продължение на година.  Ясно знаеше какъв беше като характер Чангкюн - ако беше нещо свързано с нечия смърт щеше да плаче,  ако сънуваше нещо, което го прави щастлив щеше да се чувства добре.

С бавни крачки стигна до кухнята,  скоро изнамери къде стои оцета, наля еднакво количество от него и вода в една паничка, скоро се върна в стаята, накисна една кърпа в сместа,  а след това я постави върху горещото чело на по-малкия. Тежка въздишка се откъсна от меките устни на Хосок.  Настани се обратно на канапето с облегалка, отпусна тежкото си тяло назад и се втренчи отново в момчето,  което постепенно започваше да се успокоява. Гърдите му се вдигаха и пускаха в равномерен интервал от време. Клепачите на Хосок бавно започваха да натежават, беше задрямал за известно време докато не усети стола, който започваше да кара тялото му да изтръпва.
Изпукване от врата на Хосок се чу,  а след това се изправи и опъна тялото си,  за момент се зачуди дали да легне до Чангкюн, който вече спеше спокойно и непробудно. Желанието да усети нечия близост беше голямо. С неуверени крачки стигна до леглото,  а след няколко секунди се беше излегнал до Чангкюн, зави тялото си с одеялото, с което тъмнокосото момче се беше завило, вгледа се в белия таван, който успяваше да се отличи в тъмнината. Докато се унасяше, усети топлите ръце на Чангкюн да се увиват около тялото му. Погледътна Хосок се премести върху момчето, което точно отваряше очите си. Беше сладък, уморен и зачервен. Чист ангел, който можеше дори и злото да убие. Хосок знаеше, че ако направи това, което желае нямаше да свърши добре нито за него, нито за Чангкюн.

Смъртта си е опасна от където и да я погледнеш, тя идва без да пита, но това не значи, че не може да обича. Може, но плаща скъпа цена и не само тя, а също и този, който бива обичан от нея. 

- Ще се върнеш ли някой ден? - Попита Чангкюн със сънен глас и се изправи в седнало положение.

- Когато дойде денят на смъртта ти, ще се върна. - рече Хосок, мятайки недоволен поглед към Чангкюн.

- Надявам се да се случи скоро.  - промърмори малкият, като облегна тялото си на касата на леглото. 

- Мисли за днешния ден, а не за утрешния, Чангкюн. Сега лягай и заспивай.  Имаш нужда,  ще съм тук докато утрото не дойде, а след това отново ще изчезна. - тиха въздишка се чу от страна на Хосок. Чангкюн отново легна върху меката възглавница и затвори очи, скоро заспа и се сгуши в човека, който щеше да отнеме живота му някой ден.

Бележка: Времето наистина лети, нервите ми излетяха с този фик. Телефона ми беше заминал както и 700 думи от него,  после таблета ми и той замина с 1700 думи.  Когато се хванах да пиша промта не предположих, че ще ми бъде толкова трудно да реализирам този проект, но успях.  Благодаря ти Spooksy_BY , че даде този промнт и за страхотната корица.  Гордо мога да кажа, че успях да завърша промта с 2088 думи и сега мога да си събера нервите.  Надявам се да ви хареса, беше ми доста трудно, но видях, че няма невъзможни неща.