Чаньол го погледна замислено, чудейки се от къде да започне - все пак историята му с Бекхьон не беше никак малка.

Реши да разкаже от самото начало, макар и да го помнеше наистина смътно, но щеше да направи всичко възможно. Може и да беше мързелив по природа, но станеше ли дума за приятелите му, особено за най-близките, Чаньол щеше да си размърда задника и то не малко.

-Ами ще започна от запзнанството ни...всъщност не мога да го нарека точно запознанство, защото то беше сблъсък на улицата. Аз съм от малко селце, близо до Тегу. Не съм сигурен, но мисля че когато бях на 4 или 5-годишна възраст семейството на Бекхьон се нанесе в една къща, която се намираше в близост до тази на  моето семейство. Та във въпросния ден, в който се нанесоха, си спомням как с няколко мои приятели танцувахме. Може и да бяхме малки, но наистина голямата ни осъзната страст бяха танците. И дори и сега това все още е вярно.

Докато танцувахме, аз се бях развихрил, защото беше дошла най-бурната част от песента и не дочух как някой се приближава зад мен и именно този някой успях да ударя по носа. А познайте кой всъщност беше този „някой"?

Момчето надигна вежди, а очите му заискряха развеселено.

-Бекхьон? – зададе като въпрос името лекаря, а устните му се изкривиха в половинчата усмивка.

-Точно...- Чани въздъхна блажено, припомняйки си хубавите спомени от „едно време". – От там всъщност започна и приятелството ни. Тогава си спомням как той се разциври като малко момиченце, на което му дърпат плитките и оглуши с плача си целия квартал. От тогава беше бебето на групичката ни. По-късно отново доказваше бебешкото си поведение, като се сърдеше за всякакви дреболии, но пък му минаваше наистина бързо, за което съм му благодарен, защото сега иначе нямаше да ми е приятел. – Чаньол се засмя, припомняйки си всички моменти, които на времето не му се бяха стрували никак смешни. -  Впоследствие сме минавали през всички трудности. Когато станах на 18 и завърших, мечтата ми беше да танцувам, затова се преместих в Сеул. Бекхьон също искаше, даже искахме да бъдем в един и същи университет, но се оказа, че университетът беше с много висока финансова издръжка, която родителите му нямаха възможност да плащат. Да, можеше и да работи, но танците са много изморителни и след тях просто на човек не му остава никаква енергия за нищо, камо ли пък да работи.

Та точно там пътищата ни се разделиха... Аз отидох да уча в Сеул, а той остана в селото... Когато имах свободно време, винаги се връщах, за да видя него, приятелите ми и родителите ми. С времето постепенно обаче посещенията ми оредяха, затрупвах се с уроци, намерих нови приятели... Бекхьон продължаваше да ми пише писма, а аз му отговарях с по няколко думи...Може би и заради това по-късно писмата му намаляха, а аз като че ли не усещах липсата му. И когато завърших университет и се опитах да се развия, то не се получи, за жалост. Въпреки това останах в Сеул и заработих в едно кафене. А за Беки...честно казано, последното му писмо дойде преди няколко месеца, обясняваше ми как е завършил и как няма търпение да се види, а аз даже не отговорих на писмото му...

След последните му думи в очите на Чани се бяха появили малки сълзички и леко подсмръкна.

За няколко минути се възцари пълно мълчание между двамата, в които Чаньол осъзна много неща...

Сега се замисли колко всъщност е искал да получава писмата, да знае, че не е забравен от стария си приятел, въпреки времето, в което не се бяха виждали. Сега беше моментът, в който сигурно за стотен път се запита защо не бе отговорил на онова писмо?!

И все още не намираше отговора на този въпрос. Когато бе получил писмото и го прочете, се появи някаква досада в ума му... Може би просто другото момче го беше обсипало с прекалено голямо внимание и Чани до толкова беше свикнал с него, че не осъзна, че като не отговори на това писмо, няма да има възможността да получи следващо писмо...

-Мисля, че имате пълното право да знаете състоянието на пациента - историята Ви е много сърцераздирателна и ще се радвам, ако успея с това да оправя отношенията помежду ви.

-Наистина много Ви благодаря! – момчето стана и се пресегна през бюрото и се здрависа с доктора. – Сега осъзнавам колко много неща съм изпуснал наистина...и мисля да поправя това в най-скоро време! А дали ще имам възможността да го видя? Знам, че вероятно ставам нахален, но наистина много ми липсва и-

-Разбира се, че ще можеш. – прекъсна го лекаря, засмивайки се. – Ти как мислиш, че ще оправиш нещата иначе?!

-О, да...- изчерви се момчето, засрамено, че само не се е сетило за това.

-Сега – да ти кажа за болестта му. Преди няколко месеца е претърпял тежка катастрофа, в която  се е блъснал с тежкотоварен камион. Той е бил шофьорът, за щастие, с него е нямало други пътници, които биха могли също да пострадат. Също, за щастие, шофьорът е останал жив, но...не за дълго.

-НЕ ЗА ДЪЛГО?! –очите на Чаньол станаха кръгли като чинийки, а самият той стана от стола, карайки го да падне назад.

-След катастрофата приятелят Ви, въпреки последствията и фактът, че е бил на косъм от смъртта не са го накарали да се съобрази и да вземе мерки - може би нарочно, но е очевидно, че е започнал все по-малко да се грижи за здравето си. Майка му ми съобщи, че често се е прибирал късно вечер, пиян до козирката, развалил е режимът си на хранене, започнал е дори да пуши. В рядкото време, когато майка му го е виждала да се храни, са били шоколади...това е довело до диабет, а съвкупно с другите неща всичко това е довело до кашлица, която от своя страна е дала началото на туберкулоза. Опитахме всичко възможно, но за съжаление болестта е достигнала крайният си стадий. Затова му остават няколко месеца живот. Майката все още не знае, че синът и е на смъртно легло и всъщност вчера точно затова я търсех – да и съобщя „новината".

Чаньол беше застинал и не знаеше какво да каже. За няколко мига лекарят млъкна, обаче след като видя, че  момчето няма намерението да каже нещо продължи:

-Той се мъчи много, тъй като за да търпиш тая болест се иска много енергия. Не спира да кашля и то примесено с храчки с кръв, плюс, че по цяла нощ вдига много висока температура. Много малко хора успяват да се справят с тези симптоми дори и на системи, както е приятелят Ви. Затова в нашата страна, а и в много други направихме организация, с помощта на която пациента може доброволно да се откаже от „мъчението" си и да умре спокойно. За целта ние можем да направим последният му ден възможен без системи с едно хапче, което е способно да задържи 24 часа човек, без да получи никакъв симптом. Може би бихте си задали въпроса защо не го даваме всеки ден, но тайната на това хапче е, че може да се използва само веднъж. Използва ли се за втори път започва обратен ефект.

Физиономията на Чаньол въобще не се беше променила отпреди малко, даже устата му беше отворена още повече. Още малко и някоя муха щеше да влезе в устата му.

-За да се случи това той трябва да подпише специален договор, с който се съгласява да му изключим системите, които ще го поддържат през следмащите месеци и впоследствие да сложи сам край на всичко.

Докторът се изправи, след като видя, че явно момчето няма намерение да спре да гледа втренчено и отиде до чешмата, наливайки му чаша студена вода.

Подаде му я и го потупа по рамото.

-Е?

Чаньол беше изумен. За последните десет минути научи най-шокиращите новини, които някога беше получавал. Бебето на групичката, момчето, което винаги слушаше майка си и изпълняваше правилата, никога не беше пушил, пил или извършил нещо грешно. По дяволите, та той дори не беше имал гадже...е поне до катастрофата. Явно някъде тогава всичко в момчето се беше сринало. Но чакай...Чаньол се замисли – лекарят беше казал преди няколко месеца, а преди няколко месеца всъщност Чани беше получил онова фатално писмо, на което така и не беше отговорил.

В този момент Чаньол си припомни всичките думи, които пишеше в писмото. Всичко се свеждаше до последните няколко реда, които завършваха писмото - сякаш Чаньол успя да визуализира писмото в ума и си спомни детайлите - бързият почерк, а не старателният, на който беше свикнал, няколкото мокри капки върху набързо скъсания лист от тетрадка...

*******************************************************************************************

~3 години по-късно смятам да довърша тази книга, защото идеята е прекрасна, а аз отново имам желаниято да пиша. Извинявам се на sadreamer_01, която има пълното право да ме ненавижда заради немарливостта, която проявих, но ще се постарая да довърша книгата по възможно най-добрия начин.~