Чаньол вървеше към дома си, носейки в ръцете си покупките, които беше купил от магазина.

Работеше като сервитьор в Сеул, където всъщност се беше преместил с нагласата да бъде актьор. Уви, мечтите останаха неизпълними, но момчето беше едва на 23 години и имаше време да ги реализира.

Засега, докато това нещо станеше, той работеше като сервитьор в едно малко кафе.

Там се чувстваше като у дома си, защото не се препълваше с хора, което го устройваше идеално, тъй като не харесваше особено шумните места. Втората причина беше собственичката, която се държеше страшно мило с него, грижеше се за удобството му и му беше сякаш втора майка.

Кафенето беше топло и уютно с малки китни перденца, диванчета с червена тапицерия, а на витрината бяха изложени кроасанчета, банички и всякакви вкусотийки. Цялото помещение ухаеше на кафе, което допълваше уюта.

Точно затова Чаньол обожаваше работата си и ходеше с удоволствие.

Малко по-късно, отнесен в мислите си, момчето беше стигнало блока, в който живееше. Той беше боядисан в бледо оранжево и беше на двадесет етажа. Имаше асансьор, за което Чани наистина бе благодарен.

Отвори входната врата с лакът и я затръшна с крак, мъкнейки покупките до асансьора. Качи се и когато стигна етажът, където живееше, слезе от асансьора.

Стигайки апартамента си, остави торбите на замята и отключи, след което отново ги хвана и влезе, пускайки покупките на плота в кухнята. Върна се, за да заключи вратата, а след това подреди продуктите по шкафовете, а някои сложи в хладилника.

През това време се замисли какво да сготви. Реши да направи спагети, но преди това отиде в малката си стая, за да се преоблече с тениска и анцунг.

Половин час по-късно ароматът на сос за спагети се носеше из кухнята, а Чаньол правеше последни приготовления преди да седне да похапне.

Тъкмо седна на масата, когато дочу тихия звук на телефона си от якето му в коридора, известявайки на момчето, че някой го търси. Уморена въздишка напусна устните му, ставайки от стола и дотътряйки се в коридора, където телефона настоятелно продължаваше да звъни.

Извади го и видя, че на екрана беше изписан непознат номер. Рядко отговаряше на такива номера, защото беше човек, който искаше да бъде в безопасност. Този път обаче интуицията му подсказа, че трябва да вдигне. И той го направи. Какво толкова, все пак това е едно обаждане, не някаква шега нали?!

-Ало? - чу се от отсрещната страна мъжки стабилен глас.

-Ъм..да..Добър ден? Кого търсите? - гласът на Чан

-Аз съм доктор Сунг. - щом чу "доктор" студена тръпка премина по гърба на Чаньол. - Търся г-жа Бюн. Това не е ли нейният номер?

-Съжалявам, явно имате грешка. Познавам г-жа Бюн и явно сте объркали номера, тъй като номерата ни се различават по една - единствена цифра. - от една страна Чаньол почувства облекчение, от друга - лекар да се обажда на г-жа Бюн...какво може да е станало? Любопитството го загриза отвътре.

-А да, прав сте. На листа, на който е попълнен номерът за връзка с родителите на пациента 7-та прилича на 1-ца.

Чувайки "родителите на пациента" момчето замръзна, а студени тръпки го полазиха по цялото тяло. Стомахът му се сви на топка и той си пое дълбоко въздух.

-Ами..ъм добре, аз ще пробвам с другата цифра. Благодаря Ви за съдействието, до-

И преди да се е усетил Чаньол не се сдържа и зададе въпроса си:

-А какво му има на пациента?

-Съжалявам, господине, но това е поверителна информарция, която мога да кажа само на хора, близки до пациента. Вие въобще познавате ли пациента?! - с всяко казано изречение тонът на лекаря се повишаваше, докато не се стигна до там, че последното изречение да бъде леко извикано.

-Случайно пациентът Ви да се казва Бюн Бекхьон? - в спокойния глас на Чаньол се долови сърказъм.

-А-ами - заекна лекарят. Момчето бе право, това беше пациента му, но от къде го познаваше? И можеше ли въобще да му отговори на въпроса, зададен преди малко? - да, това е пациента. Но ако сте толкова любопитен, елате в централната болница в Тегу и след като ми разкажете какъв Ви е пациента, ще преценя дали мога да Ви поверя информацията. Най-малкото че дори и сега да Ви повярвам, разговорът за болестта на пациента, се осъществява очи в очи на място.

След като обясни всичко на един дъх, докторът си пое въздух и зачака отговора от отсрещната страна. Разбира се, неговото очакване беше, че момчето ще си намери оправдание или няма да е заинтересовано, първо защото болницата се намираше много далеч, и второ защото дори и да дойдеше пак можеше да не получи отговор на въпроса си и така цялото дълго пътуване се обезсмисляше.

Чаньол от своя страна след като чу обясненията на доктора по телефона реши да не губи време и направо отговори:

-Разбира се, че ще дойда. Към колко часа най-рано мога да бъда там?

Докторът беше учуден, но реши да не го показва и отговори с равен глас:

-След 9:30 можете преспокойно да бъдете допуснат в болницата, в кабинета ми. След като кажете името ми на рецепцията и ще Ви упътят.

-Добре. Благодаря Ви много, докторе. Ще се видим утре. Лека нощ!

-Благодаря и на Вас.

Той свали бавно мобилното устройство от ухото си, а стомахът му все още беше свит на топка.

Погледна спагетите, които преди да вдигне телефона беше готов да изяде, но сега това му желание се бе изпарило.Взе спагетите и ги занесе на плота, където ги обви с фолио и ги остави в хладилника.

Въздъхна уморено и се отпусна тежко на креслото в трапезарията, където обхвана главата си с ръце.

Не можеше да повярва как едно обаждане успя да му скапе толкова бързо желанието му за вечеря. Реши обаче да не действа импулсивно, като мисли много върху разговорът и просто да си легне.

Стана и отиде в стаята си, събличайки дрехите си и пъхайки се под топлата завивка, оставяйки мисленето за следващия ден.

На сутринта Чани се събуди от непрестанното звънене на телефона му. Явно си беше навил аларма, за да може да пристигне, колкото се може по-бързо в болницата. Сещайки се за това, момчето направи уморена физиономия и след това погледна часовника, за да изчисли времето си до тръгване. Часовникът на нощното шкафче до леглото му  показваше 6:40.

Изпсува, заради ранният час и се протегна. Болницата беше на 3 часа път, което означаваше, че той няма да успее да стигне за 9:30. Реши, че и да пристигне по-късно няма да е проблем, но пък трябва да се оправи по най-бързият възможен начин и ставайки навлече бельо и шорти и се запъти към кухнята, за да си направи закуска. Направи си палачинки и кафе и седна на плота да закусва.

Когато приключи, се завлече в банята, взимайки си на бързо душ и се върна в стаята, за да се облече. Не беше от хората, на които им пукаше особено какво носят, но все пак гледаше да не е като клошар. Облече едни черни дънки и една черна тениска, сложи една червена карирана риза, взе портфейла, телефона  и ключовете и се запъти към вратата на апартамента. Обу черни кецове и излезе, заключвайки апартамента и изчаквайки асансьора.

Докато го чакаше видя една от съседките му, жена на средна възраст, да се затичва към асансьора. Той тъкмо беше дошъл и Чани се качваше в него, когато я видя. Отвори вратата и я пусна да влезе, а след това вратата се затвори с глухо хлопване.

-Ох, благодаря Ви, че задържахте вратата. Ако не бяхте Вие щях да си изпусна рейса, който е след две минути. - жената дишаше на пресекулки, вероятно задъхана от тичането.

-Няма проблем, госпожо.

-На къде си тръгнал, Чаньол? - попита жената и го погледна любопитно.

Чаньол се зачуди какво да отговори. Не му се разказваше цялата история, затова реши да каже половината от истината.

-Трябва да посетя един приятел. А Вие на къде сте? - трябваше да бъде учтив все пак.

-В тази ранна сутрин на работа, че просто... - жената продължи да говори, но момчето спря да я слуша. Явно жената нямаше с кого да си говори. Реши, че ще кима от време на време и просто ще я остави да разказва.

Скоро се чу сигналът, оповестяващ, че са стигнали първият етаж и Чаньол най сетне погледна жената до него.

Тя му се усмихна мило и му каза:

-Благодаря, че не ме прекъсна и ме изслуша. Помни, че когато правиш дори и малко добро на някого, то при теб се връща двойно по-голямо.

Чаньол само кимна и се усмихна вяло, пускайки жената да мине пред него и след това се запъти към паркинга, за да вземе колата си.

Качи се в нея и потегли плавно.

Докато пътуваше, мислите не спираха да се блъскат в главата му за предстоящият разговор с доктор Сунг за Беки. 

Изведнъж чу клаксона от кола и осъзна, че светофара показва зелено, а той е първи в колоната и не помръдва. Даде пълна газ и за малко не се блъсна в някакъв мерцедес, в който караше до колкото видя блондинка.

След около три часа стигна до Тегу. Включи навигацията на телефона си и започна да се води по указанията. 

Скоро стигна пред болницата. Тя представляваше голяма бяла сграда със зелена градинка отпред, в която бяха насадени множество цветя.

"Много иронична обстановка"-помисли си Чаньол и слезе от колата, оглеждайки болницата.

Когато се приближи към входа на болницата, видя двама охранители, които го изгледаха строго, но не му направиха нищо, а просто му кимнаха леко с глава.

Влизайки, видя рецепционистката, седяща срещу входа, която го изгледа изпод тънките си, кръгли очилца. Приближи се към нея и я поздрави и попита за кабинета на д-р Сунг.

-Здравейте. За да стигнете кабинетът на доктор Сунг трябва като се качите на третия етаж, да завиете надясно, наляво, после два пъти надясно и три пъти наляво.

Момчето я гледаше ококорено, но все пак и благодари и когато се обърна с гръб се плесна по челото и се зачуди къде е попаднал и в какво се е забъркал. Беше на косъм да се откаже, тъй като не беше един от най-ориентираните хора, но си припомни главната цел, за да пропътува разстоянието до тук и се запъти към асансьора.

В асансьора имаше много хора, очаквано за една такава голяма болница. Някакси Чаньол успя да се навре между тях и понеже за негово щастие на всеки етаж слизаше по малка групичка от големия асансьор, когато стигна на третия етаж още една от малките групички го повлече извън асансьора и той започна да се опитва да си спомни напътствията на рецепционистката.

Започна да върви по спомени и след половинчасово обикаляне на етажа видя дървена врата с бяла табелка и черен надпис върху нея „Доктор Сунг”.

Внимателно се приближи и почука на вратата плахо.

-Влезте! – чу се мъжки глас от стаята.

Чани открехна вратата и плахо подаде главата си. Отвори я още малко и влезе, оглеждайки просторния кабинет, а накрая погледа му се спря на лекаря, който го гледаше с доза любопитство в очите, а на устните му играеше лека усмивка.

-З-здравейте…- плахо поздрави момчето и потърка с ръка тила си, усмихвайки се леко и притеснено. - Аз съм Чаньол, момчето, на което по погрешка се обадихте вчера.

-Спокойно, момче, не ям хора – засмя се лекарят, разведрявайки обстановката. - Аз съм доктор Сунг, приятно ми е! - Стана от стола си и се приближи към Чаньол, подавайки ръката си, като усмивката му вече се беше разширила и достигаше до очите му.

„Сякаш ще пием кафенце и ще си говорим за най-хубавите неща” – помисли си момчето, но не го показа, а също се усмихна малко повече и подаде дясната си ръка, за да се здрависа с мъжа пред него.

След като се здрависаха, лекарят посочи на момчето стола от  другата страна на бюрото му и седна на другия.

-Така…Разкажете ми от къде познавате пациента, какво знаете за него, какъв му се падате, за да мога да преценя дали мога да Ви се доверя и да Ви разкажа за болестта му.