С Ерикс лежахме на пода във всекидневната на старата му къща. Камината бе запалена и беше топло и уютно. Главата ми почиваше върху гърдите му, а той ме бе обгърнал силно с ръцете си. Беше толкова спокойно и прекрасно. Сякаш времето е спряло и сме сами. Но това е просто една илюзия. Фантазия, която скоро ще свърши и ще трябва да се върнем към реалността. Нещо идваше. Можех да го усетя. Чувството е сякаш кръвта ти вибрира, дъха ти се затаява, краката ти се подсичат, а стомаха ти се свива на топка.    Всеки път щом в главата ми изникваха образите от съня ,който сънувам ,ме побиват тръпки и стомахът ми се свива. Но не беше само това. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Не. Знаех го!

Но сега щях да оставя това поне за малко настрана и да се насладя на момента с любимия си. Страх ме е да си го призная, но каквото и зло да идва този път ,трябва да сме подготвени за всичко. Включително и най-лошото. Затова щях да използвам всеки възможен момент ,за да прекарам повече време с любимите си хора. Да запечатам в съзнанието си спомени и мигове с тях.

- Хей, къде се отнесе? - попита ме нежно Ерикс, изваждайки ме от мислите ми.

- Мислех си...- казах и се надигнах, подпирайки главата си с ръка, а с другата се заиграх с кожата му ,правейки кръгообразни движение. - Искам къща. 

- Каква къща?-попита ме и сбърчи вежди. 

- Това цялото нещо и уговорката ни за пътуването е чудесно, но ми писна да местим нещата си и да наемаме къщи от град на град или държава постоянно. Напрактика сме бездмни.- казах и се засмях.- Искам да си имаме наш дом. Наше място, където да прекарваме времето си. Да имаме място ,на което да се връщаме. Какво ще кажеш? - казах му и го погледнах в очакване. Той се усмихна замечтано и отвърна.

- Тогава ще ти построя най-голята къща с огромни стаи и още по-огромна градина ,където ще играят децата ни. Или ще бъде малка. Ще решим. -каза ми, при което притаих дъх.

- Нашите деца?-попитах го изненадано.

- Правилно ме чу. Нашите деца. -каза и се усмихна. 

Идеята за деца изведнъж изникна в главата ми. Представих си Ерикс ,държейки в ръце малко момиченце или качил на раменете си малко момче. Усмихнах се при мисълта, че може да сътворим нещо толкова невинно и ценно от любовта ни. Никога не сме говорили с него за това. Нито за връзката ни или какво ще правим и докъде ще стигнем, но бях сигурна в едно. Исках да имам всичко с него. 

- Колко?-попитах.

- Не знам. Две със сигурност. Може би три. Или четири...-продължи да изброява и аз го спрях смеейки се.

- Цял футболен отбор.

- Точно така. Даже мисля да започна от сега.- каза и ни преобърна така, че да е върху мен.

- Не няма. -отвърнах и поклатих глава през смях. 

- Така ли?-попита и ме целуна жадно. - Но съм сериозен!- каза ми ме погледна в очите.

- Наистина обичам идеята с теб да създадем едно или няколко малки наши копия, но все още не съм готова ,нито пък и ти. -казах му.

- Права си. Има още толкова много неща, които трябва да решим. Може да решиш да завършиш университет. Или да живееш като нормален човек.  Аз трябва да реша какво да правя. А и честно казано не мисля ,че ще стане баща от мен. Преди теб исках деца единствено ,за да мога да изпълня плановете ,които имах. Те щяха да ми дадат преднина ,която щеше да промени всичко. Но сега... сега всичко е различно. Ти си тук.- призна ми ,а погледът му се изгуби из пространството.

- Погледни ме!- казах му и сложих ръката си да бузата му, милвайки я. - Ти ще бъдеш чудесен баща. Някой ден. Но в момента има други по-важни неща, които трябва да решим. 

- Така е. Трябва да разберем какво се случва. Имам лошо предчувствие. -каза ми мрачно и аз кимнах ,съгласявайки се.

- Аз също. И имам чувството ,че всичко е свързано с мен.- признах му. Ерикс ме целуна закрилнически по челото.

- Няма да позволя на нищо и никой да те нарани или да те отдели от мен. Не мога да ти обещая нищо друго повече от това. Ще направя всичко, за да бъдеш в безопасност. Дори и да означава ,че ще трябва да мина през Ада. - каза ми сериозно.

- Знам. А аз ти обещавам ,че никога няма да ме изгубиш. Винаги ще бъда до теб независимо от обстоятелствата. - обещах му.

- Нека не мислим за това сега. Нека да помислич за къщата ,която имаме да строим. Каква е мечтаната ти къщи?- попита ме и аз се усмихнах. 

- Ммм... Просторна, но не прекалено голяма. Голяма градина. Светла. Задължително трябва да има много прозорци. Но да бъде далеч от хорските очи. Да е някъде на лично и закрито място. Близо до гората може би. - размечтах се.

- Добре тогава. Това стеснява търсенето до местност с гора. Липсва ли ти дома?-попита ме и усмивката ми посърна.

- Не точно. Сложно е за обяснение. По-скоро ми липсват местата ми за криене от света като гората, отколкото самия град. Никога не съм го харесвала.- признах си. - Ами на теб? Никога не си ми разказвал за мястото където си израстнал. - попитах го любопитно.

- Защото няма много за разказване. А и знаеш всичко. Все пак съм известен.- каза отбягвайки въпроса ми.

- Така е. Но се научих да не вярвам на всичко, което чета. Митовете и легендите са винаги доокрасени.- настоях. 

- Беше спокойно. Даже доста скучно. Бях най-големият. Моделът за подръжание и естествено вината винаги падаше върху мен. Всеки от нас си имаше своето си нещо. Отличителен белег ,хоби. Беше странно и тъжно. Отделени от света ,никой не знае за съществуването ни. Не познаваме това, което е отвъд ,но копнеем за него. И после знаеш. Както и да е. - каза , изправи се и започна да се облича. 

След като нахлузи дънките си, подаде и моите дрехи. Започнах да се обличам и аз. Когато бяхме готови той просто ме погледна за един продължителен миг и въздъхна. Хвана ръката ми и ме издърпа в обятията си. Зарових главата си в гърдите му и го обгърнах.

- Какво ще правим сега?- попитах тихо срещу гърдите му.

- Ще оцелеем. Нямаме друга опция. - каза ми. 

И така измина неусетно един месец. Повечето от дните прекарвахме или в планове за къщата на мечтите ни, или в подготовка за задаващото се зло. Прекарвах и доста време с братята си и Луцифер ,които ми помагаха да овладея силите си и да ги използвам. А нощите бяха единствено запазени за мен и Ерикс. Сякаш знаехме ,че всяка вечер може да бъде последната ни.Всичко беше толкова странно и спокойно до някаква степен. Като затишие пред буря. Но знаех ,че е моментно. Щастието, което имахме бе моментно. Но въпроса беше колко време още ни остава. Научих и отговора. Нямахме повече време. Разбрах го във вечерта ,когато се събудих от прознизващата остра болка ,поразяваща тялото ми. Никога не бях изпитвала подобно нещо. През цялото ми тяло мина някаква вълна от енергия и ме повали. Болката бе ужасяваща и нетърпима. Можех да усетя надигащия се мрак ,от който толкова много се страхувах и се опитвах да избягам в продължение на години. В главата ми прозвуча звукът от счупване на метални окови. То беше освободено. Това беше началото на нещо пагубно ,нещо катастрофално. Можех да го усетя. Беше  древно и могъщо. Почти примитивно. И идваше... Последното ,което видях преди мракът да ме обгърне изцяло бяха чифт притеснени и изплашени очи. Очи ,които обичах до болка...