- Тук?

- Тук.

- Цяла нощ?

- Да.

Кибум погледна недоверчиво към огромната съборетина, някога представляваща голяма къща. Направи крачка напред, стъпвайки внимателно на първото стъпало водещо към верандата, поддържана от две големи греди. То изскърца заплашително и накара Кибум да се върне назад.

- И от къде сте сигурни, че е безопаснo да се влиза? Ами ако се срути, докато съм вътре?

Зад него се чу хъмкане, обръщайки се Кибум срещна притворените очи на Минхо, който се бе облегнал на капака на червения си пикап.

- Тази къща седи тук от векове. Издържала е снегове, ветрове, бурии, земетресения и е оцеляла. Мисля, че ще издържи и теб една вечер.

Кибум не беше сигурен. Запристъпва от крак на крак, оглеждайки намръщено терена.

Три стъпала водеха към верандата. Вратата беше излязла от пантите си и сега зееше полуотворена и наклонена настрани. През пролуката се виждаше мракът, спотаен вътре. Постройката беше дървена, на места толкова изгнила, че Кибум имаше чувството, че с едно докосване ще се разпадне на прах.

Двуетажна, къщата изглеждаше по-голяма отколкото всъщност бе, но илюзията за това навярно създаваше страшният ѝ вид. Единият прозорец на първия етаж бе счупен, от рамката все още стърчаха парченца мръсно стъкло. Другият, този на кухнята, предположи Кибум, защото дори от тук можеше да види част от плота и хладилника, бе наполовина покрит с пожълтял вестник. Точно под единия прозорец, на ливадата, сякаш че изхвърлен от там, лежеше телевизор. От старите модели, със счупена антена. Малкият му екран бе пукнат, а дървената обкова бе паднала и се виждаше механизмът вътре в него. На втория етаж имаше още два прозореца. Стъклата бяха останали цели, но мръсножълт цвят пердета, с огромни дупки по тях, пречеха да се види повече. Кибум не тръпнеше от желание да заобикаля, за да огледа задния двор. Стигаше му гледката на обраслата с буйни плевели предна ливада.

Беше си мъка да стигнат дори до тук. Колата на няколко пъти засече и започна да боксува. Макар някога да бе имало път, който е водел до къщата, сега той свършваше много преди нея. Нататък продължаваше гъста плетеница от храсти и треви, високи колкото средно голяма палма. Гората обграждаше къщата в радиус от два километра във всички посоки. Определено не даваше особени възможности за бягство, ако се случеше нещо.

Далеко в небето се чу приглушен гръм. Кибум погледна намръщено към сивите облаци точно, когато една капка падна на лицето му. Последваха я още.

Той се обърна към Минхо. - Заваля.

- Виждам. - каза незаинтересовано Минхо. По синия пуловер, който бе облякъл, започнаха да се образуват големи мокри петна. Кибум усещаше как собствените му дрехи подгизват.

Малко след това се отказаха да разглеждат повече къщата и двамата се качиха обратно в пикапа. Минхо завъртя ключа и двигателят изръмжа един път ядосано, веднага след това изгасна.

- Тъпа бракма. - процеди през зъби той и пробва отново. Този път колата се запали със стържещ звук.

- Виж... - започна Кибум. Чудеше се как да се измъкне от ситуацията. - Може би няма да е лошо да отложим това... ъм изпитание. Тази вечер не ми изглежда най-подходящата за... - Дори през шума на дъжда и ръмжането на двигателя, Кибум можеше да чуе тежката въздишка, която напусна устните на другото момче и разбра, че няма да мине никак лесно.

- Ако си толкова изплашен... - Минхо даде на задна и нагази още повече в покритата с бурени ливада. - ...можеш да се отдръпнеш. - Завъртя кормилото и за един ужасен миг, Кибум си помисли, че колата няма да може да излезе от плевелите. После Минхо натисна газта и тя потегли напред, далеч от това ужасяващо място. - Знаеш обаче, че парите, които заложи, ще пропаднат.

Кибум изцъка с език. Да, май трябваше да помисли два пъти, преди да се съгласява на глупавия бас. Тогава му изглеждаше като добра идея. Лесни пари за никакви усилия. Гледната му точка обаче се промени, виждайки тази къща.

Хвърли разтревожен поглед в огледалото за обратно виждане. Сградата беше останала далеч назад и вече не се виждаше нищо друго, освен дървета. Клоните им се огъваха и накланяха от вятъра, който бе започнал да набира все повече сила.

- Освен това - продължи Минхо. - Джинки се съгласи да остане с теб.

Това изненада Кибум. - Джинки? От клуба по баскетбол?

- Аха. Чу за баса и искаше да участва. Заложи крупна сума пари. - добави Минхо с усмивка.

Той наистина не вярваше, че двамата ще издържат там цяла нощ. За него басът беше в кърпа вързан, а Кибум също бе започнал да се съмнява, че всичко ще мине както бе очаквал. Но пък мисълта, че няма да е сам, го успокояваше. Донякъде.

Не, че сега можеше да се отдръпне. Не можеше да си позволи да загуби парите, а нямаше начин останалите момчета да му дадат да си ги вземе обратно, без да е изпълнил неговата част от уговорката.

Басът беше прост - една нощ в изоставената къща. Изкараш ли я, парите ти се връщат двойно. Тръгнеш ли си обаче, каквато и да е причината, всичко пропада.

Кибум усети как започва да му става студено. Включи малко по-силно парното и обви ръце около себе си. Навън дъждът продължаваше да вали, а всяка следваща гръмотевица изпращеше силни тръпки по тялото му. Едно дразнещо гласче, което шепнеше неразбиращи неща в главата му, не го оставяше намира. Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Назад пътят тънеше в тъмнина, а дърветата се сключваха около него като естествена бариера срещу непознати.

Преглътна буцата заседнала в гърлото му. Силно чувство на тревожност се загнезди в него и така и не го напусна.

***

Два дни безспирен дъжд означаваше кал, кал и пак кал. Кибум бе успял да убеди останалите да отложат изпитанието на пилетата, както те го бяха кръстили, с още един ден, докато дъждът поспре. Той така и не спря, а момчетата започнаха да се изнервят. Минхо му бе звъннал сутринта със сериозното предупреждение, че ще си загуби парите, ако продължи да отлага и Кибум нямаше друг избор.

Беше се облякъл в дебело зимно яке с голяма качулка, която да го пази от дъжда и дълги гумени ботуши, които вече натежаваха от калта. На гърба си носеше тежка раница пълна с храна, още дрехи и спалния си чувал. Неколкократно проверяваше дали телефонът му е в джоба. Зареден и готов за използване при нужда. Макар, че се съмняваше някой да успее да стигне до тук достатъчно бързо, дори нещо да се случеше.

Пътят бе станал непроходим заради калта и Минхо нямаше как да ги остави по-близо до къщата. Той и Джинки трябваше да извървят останалият част от него пеша. Разходката се оказа същинско мъчение за Кибум. Дърветата шумоляха така, сякаш шепнеха някакви неща, от което го побиваха тръпки. Не виждаше краката си от високите плевели. Това, че бяха сами в гората го плашеше достатъчно много, а това къде отиват - тройно повече. Небето се бе успокоило и за сега не валеше, но приглушените гръмове и сивите облаци напомняха, че е само временно затишие, преди същинската бурия.

Кибум остави Джинки да върви два метра пред него, че ако случайно нещо се случеше да можеше да е първият, който да хукне в обратната посока да се спасява. За щастие или не, нищо подобно не се случи и те стигнаха необезпокоявани до крайната си точка, спирайки точно пред трите стъпала.

Джинки подсвирна при гледката, а Кибум преглътна звучно. Ако се загледаше много внимателно като че ли можеше да види как тя се клати, но това може и да бе причинено от силното му треперене. Надяваше се постройката да издържи. Не му се искаше да се срути отгоре му тази нощ.

Краката му се хлъзгаха в различни посоки заради калта и той трябваше да зарине ботушите си в земята, че да запази равновесие. Крачолите на панталоните му бяха почернели от пръста, полепнала по тях. Няколкото слоя дрехи, които бе навлякъл, не го предпазваха до край от студа. Усещаше носа си замръзнал, а бузите му горяха. Никак не тръпнеше от желание да влиза в къщата. Замисляше се дали да не опъне палатка пред нея, вместо това. За съжаление не беше взел такава със себе си, а и на останалите нямаше да се хареса, че се отклонява от баса.

- Страх ли те е? - попита го Джинки, стоейки до него.

- Малко. - призна си, поглеждайки към момчето. - Ами теб?

Джинки поклати глава. - Не бих казал. Все пак това е само къща, нали? - Той премести раницата, която държеше в дясната си ръка, премятайки я през гръб.

За разлика от Кибум, Джинки бе облечен в тънко яке и чифт джинси. Не изглеждаше никак притеснен от факта, че следващите няколко часа щяха да прекарат сами в тази къща. Кибум наблюдава как стъпва на едното стъпало и то изскърца. Джинки продължи да се изкачва.

- Да, само къща. - каза глухо на самия себе си, преди да го последва. - Само къща. Една тъпа къща.

На верандата, веднага след трите стъпала, зееше огромна дупка, която двамата трябваше да прескочат, за да стигнат до вратата.

- Искаш ли аз да вляза пръв? - попита го Джинки, а другият кимна.

Тръпки го побиваха само от мисълта какво може да ги чака вътре. Дано къщата да не се бе превърнала в дом на някой бездомник. Или по лошо - наркоман.

Докато Джинки се опитваше да измисли как да върне вратата на мястото ѝ, Кибум погледна към голямата дупка, зееща в пода на верандата. Ако случайно забравеше за нея като нищо да се изтърси вътре, когато тръгнеше да излиза от къщата. Дъските около нея бяха разядени и по самите им краища имаше нещо черно и лепкаво. Самата дупка беше до половината пълна с боклуци - опаковки, стари дрехи и вещи, навярно от самата къщата. Тук-там се мяркаха и използвани презервативи и няколко спринцовки.

- Страхотно... - промърмори тихо.

Джинки успя да хване вратата така, че да не се разпадне в ръцете му, макар че малка част от дървото се отчупи, когато го направи. После я вдигна и с наставления от страна на Кибум в коя посока да я движи, успя да я вкара в пантите. Сега тя отново можеше да се отваря и затваря. Джинки я бутна и зловещо скърцане съпроводи влизането им вътре. Джинки влезе пръв. Другият го последва, хвърляйки един последен поглед назад. Небето бе все така тъмно, а съвсем скоро щеше да се стъмни. Определено щеше да е весела нощ.

Джинки отново подсвирна, когато огледа помещението вътре. Звукът се разнесе из тихата къща, отекна в стените и се върна два пъти по-силен.

- Хубаво местенце. - каза той развеселено, карайки Кибум да го изгледа навъсено. Не разбираше какво смешно има в цялата ситуация.

Въздухът беше тежък. Вонеше на прах, събиран там с години, гниещо дърво и още нещо, което не можеше да определи. Антрето беше малко. Право напред се намираха стълбите, водещи към втория етаж. Като гледаше как се бяха наклонили, не тръпнеше от желание да пробва да се качи. В ляво се намираше кухнята. Някога жълтите тапети, сега висяха скъсани по стените, които бяха осеяни с неравни вдлъбнатини и големи дупки на места. Вятърът влизаше и излизаше през тях и създаваше заплашителна акустика. Масата в средата бе преобърната, а единственият стол седеше килнат на една страна, кракът му бе отчупен. Мивката бе пълна с мръсни, чак почернели, чинии, които се стелеха и по целия плот, заедно с начупени парченца стъкло. Навсякъде висяха паяжини и петна от влага, следи от отдавна откъртени рафтове и забити пирони, по които някога бяха висели украшения.

Кибум отвори всеки един от дървените шкафове и успя да намери дузина мъртви буболечки, пакетче бисквити от средновековието и още стари дрехи, захвърлени на най-неочакваните места. В момента, в който отвори хладилника, миризмата на зловоние, гниеща храна и плесен, го удари с такава сила, че Кибум се преви на две и повърна. Покри петното с няколко страници стар вестник и прочисти гърлото си с вода от бутилката от раницата си, преди да продължи.

От дясната страна на антрето беше холът. Помещението бе почти празно. Шарен килим покриваше пода. В средата имаше червено канапе, цялото на дупки и изскачащи пружини. Зад него, на стената, имаше отразено по-светло петно от тапета и Кибум можеше да си представи как изхвърленият на ливадата телевизорът, някога бе седял там. Нямаше картини, нямаше снимки. Тук-там се въргаляха празни рамки и още боклуци. Пред канапето имаше подредени няколко камъка в кръг, а средата се виждаше овъглено дърво и пепел. Явно някой си бе палил огън.

- Хей, Кибум! - чу той гласа на Джинки и го проследи обратно до антрето.

Зад стълбите към горния етаж имаше още една врата, която Кибум не бе забелязал.

- Мисля, че това е мазето. - каза Джинки.

Вратата бе метална. Единственото метално нещо в къщата. От едната ѝ страна се спускаше груба верига, сякаш някой искаше да държи нещо заключено вътре. Светлината стигаше едва няколко стъпала напред, останалата част тънеше в мрак. Кибум изтръпна. Чу се силно свистене, което явно бе причинено от усилващия се вятър, но на него му се стори, като вика на измъчена душа, която току-що се бе събудила от сто годишен сън някъде в дъното на стълбите.

- Идваш ли? - попита го Джинки. Кибум го погледна ужасено.

- Смяташ да влизаш там?

- Трябва да проверим всяко място, нали? Все пак ще сме тук цяла нощ. Не искаме да има никакви изненади.

Нямаше начин Кибум да слезе долу. Дори да му сервираха един милион на златен поднос за пет минутки долу. Гледал бе достатъчно филми на ужасите, че да се съгласи да слиза в мазето на изоставената къща, насред забравената гора.

- Аз май... ще ида да проверя какво има на втория етаж... - смотолеви той, опитвайки да се измъкне така, че да не прилича на идиот.

Джинки се пресегна към раницата и извади от там две малки камери. Минхо им ги бе подал, когато излизаха от колата. За да сме сигурни, че сте прекарали там цяла нощ. - бе им казал - Не забравяйте да снимате всичко, иначе няма да си получите парите. Кибум взе едната и я включи. Малкият екран веднага светна и започна да записва. Джинки включи своята.

- Ще проверя какво има долу, после ще се видим отново в хола, става ли? - каза Джинки. - Мисля, че мястото е най-подходящо да пренощуваме. Няма толкова дупки в стените и ще е близо до вратата, ако решим да бягаме.

Кибум кимна. - Звучи добре.

Не остана да гледа как Джинки включва фенерчето и слиза в онова ужасяващо място. Вместо това реши да провери горния етаж както бе казал. Обратно в антрето Кибум се огледа наоколо. Чувстваше странен хлад, който не бе причинен от лошото време. Тръпки лазеха по гърба му. Като оставеше настрана виенето на вятъра, всичко останало тънеше в мъртвешка тишина, която не бе сигурен, че трябва да бъде прекратявана.

Докато гледаше към празното пространство в хола, му се стори, че с периферното си зрение засече сянка в горния край на стълбите, но щом погледна на там, не видя нищо друго, освен чернота. Пресегна се и включи своя фенер. Светлината пробяга по целите стълби, осветявайки пространството. Нямаше нищо.

Кибум разтърси глава. Започваше да си въобразява.

Надигна камерата, за да може да хване в кадър как се качва. Първите му крачки бяха несигурни. Страхуваше се стълбите да не се счупят под натиска му и той да пропадне долу. Но дървото само изскърца и успя да понесе теглото на единия му крак. После и на другия. Кибум се заизкачва бавно, придържайки се за парапета. През цялото време осветяваше пред себе си, като на няколко пъти хвърли поглед назад, ей така, за да е сигурен, че никой не се качва след него.

Стълбите го изведоха до малък коридор, в края на който имаше стая. И още две стаи от двете му страни. По стените имаше закачени две картини. Едната бе скъсана и изцапана и не можеше да се различи, другата представляваше снимката на кон, застинал в адска агония. С изплезен език, камшик увит около врата му и въжета, вързани за краката. Сякаш някой извън рисунката го дърпаше насила, към място, което въобще не се харесваше на животното. Кибум извърна поглед от гротеската картина. Стъпвайки по скъсания и на места потъмнял червен килим в малкия коридор, калните му ботуши оставиха големи следи.

Влезе в първата стая. Тук беше още по задушно и тъмно. Идваше съвсем лека светлина от скъсаните жълти пердета. Кибум стигна с две-три крачки до тях и грубо дръпна плата. Пердето се разкъса на половина. Едната част остана да виси на прозореца, а другата се свлече в ръцете му. Той я захвърли настрани. Погледна през мръсното стъкло, право към предния двор и обраслата с плевели ливада. От тук можеше да види следите от гуми, които бе оставил Минхо с пикапа си. Нещо изскърца и той усети движение зад себе си. Тялото му се вцепени и докато посмее да се обърне, вече си представяше ужасни картини на чудовище с разпорен корем и стърчащи черва, грамадна уста и несъизмерима глава. Но зад него нямаше нищо. Вратата си зееше все така отворена към празния коридор. Беше сам. Или поне така се надяваше.

Като изключеше леглото без матрак и странно, деформирано нощно шкафче с олющена боя, стаята беше празна. По пода се въргаляха счупени бутилки бира и пакетчета от храна с не толкова отдавнашна дата на годност. Изглеждаше така, сякаш някой си бе устройвал купон тук. Мисълта, че той не е единствения идиот, който е решил да прекара известно време в тази къща, го успокои.

Следващата стая бе почти същата. Празно легло, без матрак. Дървен гардероб, чиито врати бяха отворени и камара стари дрехи изсипани на пода. Тук нямаше прозорци и Кибум предположи, че се намира някъде в лявата част на къщата. Третата стая го учуди. Беше детска. Или поне така си мислеше той.

Стените бяха покрити с прости, бледо розови тапети, а по тавана си личаха бледи петна, наподобяващи формата на звезди. Кислородът бе толкова оскъден тук, че Кибум започна да диша през устата. Всеки изпуснат дъх, оставяше облачета пара във въздуха.

Когато дръпна пердето и на този прозорец, той успя да види задния двор. Още по обрасъл в бурени. От дървената ограда, която някога го бе ограждала, сега се издигаха едва няколко самотни кола с прокарана тел между тях. Зад нея започваше гората. Хвърли поглед към дърветата. Клоните им се огъваха от силния вятър, който продължаваше да бучи заплашително.

До леглото имаше етажерка, на която той постави камерата. Няколко книги се въргаляха по пода. Любопитството надделя и Кибум се наведе, за да вдигне една от тях. Изтри с длан слоя прах, покрил корицата. Изглеждаше стара, а жълтите страници се разпаднаха веднага, щом ги разтвори. Остави я обратно на мястото ѝ и взе следващата. Едвам успя да отвори на произволна страница и от нея изпадна нещо. Кибум вдигна  снимката и преди още да я бе огледал, тялото му изтръпна, така сякаш го бяха залели с ледено студена вода. Шестото чувство му казваше да се обърне, но когато събра смелост и го направи, зад него нямаше никого. Все същото празно пространство и все същия спотаен по ъглите мрак, стоящ си там години наред.

Върна погледа си на снимката. Тя беше скъсана в края и не се виждаше добре цялата картинка. На заден фон можеше да разпознае къщата, същата, в която той се намираше сега, но по нова и по чиста. Пред нея стоеше някой, но лицето му беше от откъсната част и не се виждаше. Можеше да види обаче как ръката ѝ, жена, предполагаше той заради дрехите, се бе увила около рамената на малко момиченце, което стоеше до нея. Кибум освети лицето ѝ с фенера. Момичето имаше дълга черна коса вързана на две плитки с розови панделки, които отиваха идеално на розовата рокля, с която бе облечена. Това, което обаче, привлече вниманието му бе изражението ѝ. Не изглеждаше щастлива. Но не беше и тъжна.

Тръпки пробягаха по тялото му, когато осъзна какво виждаше. Момичето беше изплашено. Даже повече - ужасено. По широко отворените ѝ очи, които гледаха право напред, можеше да се обзаложи, че това, която толкова я плашеше, стоеше пред нея. Стоеше зад камерата. Човека, който бе направил снимката.

Чу се трясък и Кибум усети как кръвта се стича от лицето му. Той се обърна по посока на шума. Вратата на стаята се беше затряснала. Вятърът заблъска с такава сила в прозореца, че стъклото можеше да изпадне всеки момент. Дървената рамка около него започна да скърца заплашително.

Чак, когато си пое шумно въздух, Кибум осъзна, че бе спрял да диша. Снимката бе паднала от ръцете му, а фенерчето, което държеше, започна да премигва и той го удари в дланта си няколко пъти. Изпита онова чувство на клаустрофобия, което го хващаше само ако се возеше в претъпкан асансьор. Стените на стаята започнаха да се смаляват и да го притискат. Не му достигаше въздух. Трябваше да излезе и то веднага. Не беше сам тук. Мисълта, толкова силна и натрапчива, го накара да изпадне в паника. Започна да осветява всеки ъгъл, всяка сянка, да се върти като обезумял и аха-аха да извика за помощ. Но така и не видя никого. Нямаше нищо повече от стари мебели и празно пространство.

Когато натисна дръжката на вратата, бе сигурен, че тя няма да се отвори и той ще остане затворен тук с нещото, което беше вътре. Тя обаче се завъртя без проблем и вратата се открехна. Кибум не помисли два пъти, преди да изхвърчи от стаята. Взе стълбите от раз, прескачайки по няколко наведнъж. Те скърцаха заплашително под натиска, който им прилагаше, но Кибум не спря. Започна да диша нормално чак, когато стигна антрето.

Навън вече започваше да се стъмнява. В къщата беше станало още по-тъмно. Вече единствената светлина идваше от фенерчето му. Погледна към затворената врата. Искаше да се махне. Веднага.

Намери Джинки в хола. Опъваше спалния си чувал. Когато му разказа за случилото се, той само вдигна рамене.

- Сигурно е бил вятърът. Навън се разразява страшна буря.

- Не беше вятърът! - възнегодува Кибум. - Там имаше нещо! Не бях сам, Джинки! Кълна се!

Джинки се засмя. - Не ми казвай, че глупавите легенди са ти повлияли.

Кибум отвори уста, когато осъзна какво е казал я затвори и го изгледа в недоумение. - Какви легенди?

Другият вдигна незаинтересовано рамене, продължавайки с работата си. - Знаеш, тези за къщата. - Джинки разбра, че не знае, когато срещна погледа му. - Сериозно ли си дошъл тук, без да знаеш нищо за тази къща?

Кибум преглътна. Отново усети хлад. Не му харесваше накъде вървеше разговорът.

- За убийството? - попита Джинки и Кибум усети как му прилошава.

- К-какво убийство?

- Собствениците на къщата. - каза Джинки. - Собственикът по-точно. Този, който я е построил. Казват, че е убил жена си и дъщеря.

На Кибум му призля. Празният му стомах се преобърна и той почувства, че отново ще повърне.

- Не ми казвай, че не знаеше? - каза му Джинки.

- Н-не.

Ако знаеше Кибум никога нямаше да се съгласи. Минхо и тъпият му бас можеха да вървят по дяволите. И после го осени прозрението. Разбира се, че къщата нямаше как да е просто изоставане. Басът щеше да е твърде лесен, нали? А Минхо много добре знаеше за легендите. И нарочно не му ги бе казал.

- Кажи ми, че са го хванали. Собственика. Хванали са го, нали? - попита Кибум с лека паника в гласа.

За един кратък миг можеше да си представи как той все още е на свобода и може би опасно близо до къщата. Може би даже тук, в този момент. Може би беше вътре.

Озърна се притеснено.

Докато говореше Джинки се зае да оправя спалния си чувал. Изглежда нямаше намерение да се маха от тук.

- Не се е наложило. Намерили са го мъртъв няколко дни по-късно. Самоубил се е, казват. Макар и да има други версии...

Той не искаше да знае за никакви други версии. Беше пребледнял. Усещаше как раницата на гърба му натежава. Сега съжаляваше, че не бе взел никакво оръжие със себе си. Какъв идиот.

Джинки размаха ръка, за да привлече вниманието му.

- Това се е случило преди повече от петдесет години, Кибум. - каза той. - Хората са отдавна мъртви. Или... - една усмивка се плъзна по лицето на Джинки. - Не ми казвай, че вярваш в призраци? - Кибум изтръпна, пребледнялото му лице го издаде и накара Джинки да се засмее. - Вярваш в бели привидения, които се разхождат наоколо и казват Уууу? Сериозно ли? - Каза го с глас пълен с толкова ирония, че Кибум се почувства като последния идиот на земята.

- Все тая. - отряза го, преди да бе продължил и свали тежката раница от гърба си.

Сега вече се бе ядосал на себе си. Разбира се, че нямаше призраци. И каквото и да се бе случило тук, бе се случило отдавна. А и не беше сигурно дали нещо въобще се бе случило. Може би просто тук бе живяла някоя добричка стара баба с девет котки, която така се бе отегчила от самотния живот в гората, че бе решила да си измисли тази история, за да може да се премести някъде далеч.

Разбира се, това не обясняваше детската стая. Нито гадното усещане, което не напусна Кибум.

Страхът започна бавно да се изкачва по тялото му.

***

Когато отново заваля дъжд, вече бе късно през нощта. Или така поне мислеше Кибум. Електронният часовник на китката му, бе спрял да работи преди няколко часа. Предполагаше, че му бе свършила батерията, защото не бе я сменял откакто си го бе купил. Джинки беше опънал спалния си чувал до стената зад канапето. Кибум предпочете неговият да е пред канапето, точно до накладения огън, че да може да вижда по-добре входната врата. Джинки, който явно бе по предвидливия от двамата, бе донесъл със себе си голям фенер, който сега стоеше на масата. Светлината му се удряше в мръсния таван и разпръскваше равномерно из стаята.

Отвън се чуваше как ръми, засега леко, но Кибум усещаше, че ще се усили. Вътре беше студено, даже по-студено отколкото навън и той се загърна по плътно с дебелото яке. Гледаше постоянно във всички посоки, сякаш очакваше да види нещо. Или някого. Знаеше, че тази нощ няма начин да заспи.

- Какво имаше долу в мазето? - попита той докато се изправяше в седнало положение така, че да може да вижда Джинки.

Джинки се беше навел и ровеше в чантата си. - Купчина боклуци и ръждясали тръби. Нищо, което да си заслужава вниманието.

- И нямаше нищо... не знам... странно?

Когато го погледна Кибум отново видя онази глупава усмивка, която огряваше лицето му. - Питаш за призраци ли? Не, нямаше никакви чудовища и духове. Не видях разни демони да излизат от стените. -Опитваше да говори нормално, но Кибум можеше да усети подигравката в гласа му. - Знаеш, можеш да отидеш да погледнеш ако искаш?

Реакцията на Кибум, която яростно поклати глава, накара Джинки да се засмее. - Защо въобще се съгласи на този бас, след като те е страх от такива места?

Другият въздъхна - Нямам си никаква представа.

Сега дори идеята за самия бас му се струваше глупава. Когато Минхо го бе предложил, Кибум дори не се бе замислил. Намръщи се като си представи как Минхо сега се залива от смях в топлата си къща, докато той мръзнеше тук.

Когато Джинки извади камерата си и я включи, Кибум се сети за нещо и се прокле наум.

- По дяволите!

Джинки го погледна. - Какво стана?

- Забравих си камерата горе. - Още докато го казваше се изправяше. - Оставих я включена. Сигурно ѝ е паднала батерията.

- Искаш ли да отида да я взема? - попита Джинки.

Кибум се изкуши да приеме предложението му, после обаче размисли и поклати глава. - Не, ще се справя.

Не искаше да изглежда по уплашен, отколкото трябваше. И определено не искаше Джинки да разбира, че той е уплашен. Или че вярва в призраци. В които той определено не вярваше.

Светлина от големия фенер стигаше едва до половината стълби. После намаляваше и останалата част тънеше в мрак.

Кибум се увери, че фенерът му свети, преди да се заизкачва. Този път не обърна внимание на скърцащите стъпала, нито на мрака. Стори му се, че отново вижда няколко сенки с периферното си зрение, но не обърна глава на там.

- Струва ти се  - повтаряше си той. - Пъзльо.

Коридорът си бе все същият, детската стая също. Мина с фенера във всички посоки, оглеждайки я подробно. Бялата светлина освети всяко кътче. Да, стаята определено беше детска, реши Кибум. Леглото бе прекалено малко, за да се събере възрастен човек, а в ъгъла имаше няколко скъсани и изцапани плюшени играчки.

Потърси снимката с малкото момиченце. Сега, когато Джинки му бе разказал онази история, искаше да я види отново. Чудеше се дали снимката и момиченцето бяха истински. Ако беше така, можеше да се обзаложи, че стаята някога ѝ бе принадлежала.

Но не успя да я намери.

Продължаваше да свети отново и отново по пода, дори се наведе, за да огледа подробно мястото, на което бе стоял, когато я изпусна. Не я видя никъде. Отново усети онзи хлад. Започна от върха на главата му и се разпростря из цялото тяло, чак до мозъка на костите.

Затрепери.

Изпита гадното чувство, което му казваше веднага да се махне от тук. Стените започнаха да го притискат, но този път не позволи на паниката да го превземе.

Пресегна се, за да вземе камерата, която бе оставил по-рано на етажерката. Тя продължаваше да записва. От четири чертички бе останала само една, която мигаше и всеки момент щеше да изчезне.  Понечи да си върви, после размисли и пак погледна камерата. Натисна копчето за превъртане и се върна до момента, в който я оставяше. Видя се как вдига книгата, която се разпадна в ръцете му, после и другата, от която изпадна снимката. Видя как я разглеждаше подробно. След това вратата се затрясна от нищото. Превъртя малко напред до момента, в която побягна от стаята. Сега вече записът показваше само празното помещение, но Кибум все пак продължи да гледа, докато тялото му продължи да трепери. Стискаше с все сила фенерчето в едната си ръка, а камерата в другата. Навън дъждът се бе усилил. Вече не ръмеше. Едрите капки удряха в прозореца на малката стая и звучеше така, сякаш някой почукваше монотонно.

Гледаше напрегнато малкият екран. Стаята не се променяше. Той отново натисна копчето за превъртане. Единствено дневната светлина изчезваше и започваше да става тъмно. По едно време широко отворената врата се затвори, този път съвсем леко. Той инстинктивно погледна към вратата в сегашния момент, но тук нямаше никаква промяна. Усети как лека паника се надигна в него, осенявайки го една мисъл, докато гледаше записа

Вратата.

Той я бе оставил широко отворена, когато бе побягнал. Когато влезе сега обаче, тя беше затворена. Преглътна тежко. Трябваше да се махне, искаше да се махне, но не можеше да помръдне. Гледаше напрегнато към екрана. Нямаше нищо. Просто празна стая с отворена врата.

Когато на записа вратата отново се отвори, той изпита ужас. Някой влезе. И не, не беше той или Джинки. Беше малка фигура. Тъмнината не му позволяваше да я огледа добре, но можеше да се закълне, че е на момиченце с розова рокличка. Фигурата запристъпва бавно из стаята, вървейки към камерата. Екранът започна да се изключва. Ръката на Кибум се тресеше. Ужасът го беше сграбчил за гърлото и той не можеше да диша. Батерията свърши и екранът угасна. Момиченцето изчезна, преди да бе стигнало до камерата. После се чу вик. Но не идваше от камерата както си помисли Кибум първия момент.

Тежък, агонизиращ вик, долетя от долния етаж.

В този, почти животински звук, той успя да долови гласа на Джинки. Усети как му прилошава. Тялото му започна да се люлее. Щеше да загуби съзнание. Изпусна камерата от ръката си.

- Д-джинки. - повика той слабо, немощното. Пробва пак по-силно - Джинки? Джинки!

Отговорът беше още един силен вик, последван от трясък. Вятърът блъсна силно в прозореца зад него. Той завъртя погледа си на там в момента, в който се отвори със силен пукот и страшният вятър нахлу вътре. Кибум направи крачка напред. Стори му се, че вижда как нещо влиза. Не успя да разбере дали наистина бе така.

Пред очите му падна черно перде и той изгуби съзнание.

***

Водата продължаваше да тече. Кибум си мислеше, че е спрял душа. Трябваше да го е спрял, но досадният звук твърдеше обратното. Размърда се неспокойно. Усещаше тялото си сковано, а мекото му легло изведнъж бе станало неудобно. Спеше му се, но водата продължаваше да тече.

Не беше вода, реши той. Валеше дъжд.

Много бавно отвори очите си и първото, което премреженият му поглед засече, бяха зелените светещи цифри на ръчният му часовник. Показваше четири без двайсет сутринта. Странно, той си спомняше как батерията бе паднала, докато беше в къщата.

Къщата.

В небето изтрещя гръмотевица, толкова силно и проглушително, че Кибум се изправи, преди да бе разбрал напълно какво се случва. Стаята се освети от светкавицата, после отново потъна в мрак. Той изохка и се хвана за главата. Беше я ударил при падането.

Огледа се изплашено. Фенерчето още беше включено и лежеше на метър от него. Осветяваше стената пред себе си. Вратата от стаята беше затворена. Той с ужас осъзна, че още бе в изоставената къща. Сякаш кошмарът му се бе превърнал в реалност. Прозорецът зееше широко отворен и вятърът бучеше заплашително отвън. Кибум остана дезориентиран. Не знаеше какво да направи. Паниката го завладя, дишането му се учести.

Понечи да стане, но тялото му бе прекалено слабо. Трябваше да се подпре на матрака, за да може да се изправи. Изтръпна, когато вместо меката материя, ръката му потъна в нещо лигаво и мокро. Той побърза да вземе фенерчето и когато я освети извика.

Кожата му бе покрита с кръв.

За един ужасен миг си помисли, че той бе раненият. Че се бе промушил някъде при падането. После обаче периферното му зрение улови нещо и той насочи бялата светлина към матрака. Очите му се разшириха.

Имаше петно от кръв. Кръв, той беше сигурен в това. Голямо, прясно петно кръв. Опита отново да извика, но единствено задавен звук напусна устните му. Трябваше да се махне от тук. Веднага! Нещо не беше наред с тази къща и каквото и да не беше наред, Кибум нямаше да остане, за да разбере.

Не се замисли два пъти, преди да отвори вратата. В малкият коридор се спря и се ослуша. Единственото, което се чуваше, беше виенето на вятъра. Къщата скърцаше заплашително, сякаш всеки момент щеше да се срути. Нямаше викове. Нямаше шепоти. Кибум бе този, който сподави един вик, когато видя как долу, по червения килим точно до неговите отпечатъци от кални ботуши имаше и други, които определено не бяха негови. Не бяха и на Джинки. Бяха твърде малки. Главата му отново се завъртя и със сетни сили се спря да не припадне.

Не можеше да е истина. Това беше легенда. Призраците не съществуваха.

Джинки, помисли си Кибум, спомняйки си агонизиращият вик, миг преди да изгуби съзнание. Трябваше да намери Джинки и да се махне от тук.

Господи... кръвта на леглото. Той погледна към почервенялата си ръка. Господи.

Пребърка джобовете си. Нямаше нищо в себе си, което можеше да послужи за оръжие, освен тъпото фенерче, което не спираше да премигва. Телефонът му бе останал в раницата долу. Трябваше да стигне до него и да повика помощ. Преглътна шумно и се опита да си спомни нещо от курса по самоотбрана, който бе посетил шепа пъти преди няколко години. Главата му обаче остана празна, пълна единствено с ужас. Запристъпва бавно по малкия коридор и излезе на стълбите. Къщата бе мъртвешки спокойна. Тъмнината го притискаше отвсякъде. Не можеше да види дори светлината от фенера на Джинки, която трябваше да достига до антрето долу.

- Д-джинки? - каза шепнешком той. Съмняваше се да го бе чул, но посрещналата го тишина го ужаси още повече.

Всяка крачка, която правеше по стъпалата, издаваше скърцащ звук, който отекваше из стените. Когато най-после стъпи в антрето изпита облекчение. Вратата беше пред него. От другата страна се чуваше виелицата, но той в пъти повече предпочиташе да е навън сега, отколкото тук вътре. Само трябваше да излезе. Обаче вместо това той тръгна надясно. Джинки можеше още да е тук. Не искаше да го оставя.

Спря се пред хола и освети помещението.

- Джинки? - повика го тихо. - Ехо? Джинки!

Не последва отговор.

Кибум видя претърколения и изгаснал фенер. Направи крачка навътре и нещо изпука под крака му. Наведе се и вдигна камерата на Джинки. Екрана беше счупен, но записът още вървеше. Натисна бутона за превъртане, но единственото, което се виждаше беше черен екран и отделни звуци. Той се огледа отново. Нищо. Нямаше нищо. Никого. Освети мястото, където трябваше да се намират нещата му. Спалният му чувал бе свит на топка, а от раницата му нямаше и следа, което означаваше, че и телефонът му бе изчезнал.

- Джинки? - извика той. Ехото му се разнесе до всеки ъгъл в къщата. Първа грешка.

Джинки не му отговори, но каквото и друго да се намираше вътре, изръмжа. Кибум се обърна назад и освети всичко, което можа. Съществото изръмжа отново. Нямаше никого, но той можеше да чуе звука. Идваше от стените. Беше сигурен, че идва от стените.

Грешка номер две, която Кибум направи бе, че вместо да си плюе на петите, той продължи да вика името на Джинки и да обикаля из празната къща. Нямаше го в хола, нямаше го на горния етаж. Кухнята беше празна. Навън проблесна светкавица и през пукнатините на стените освети къщата. Кибум знаеше, че има само едно място на, което не бе проверил.

Мазето. Дишането му се учести, докато сега гледаше надолу към стъпалата, които се губеха в мрака. Нямаше начин да слезе.

- Джинки? - повика той тихо. - Там ли си?

В първия миг никой не отговори, после се чу тропане. Кибум си пое рязко въздух. Не искаше да го оставя, ако имаше вероятност да е там долу. Можеше да е ранен. Можеше и да е мъртъв. А можеше и да е жив и да молеше някой да му се притече на помощ.

Отиде в кухнята , за да потърси нещо, с което да се защити. Нямаше ножове, нямаше вилици, дори една скапана лъжица нямаше. Накрая преобърна клюмналия стол и завъртя единия му крак, изтръгвайки го насила. Размаха импровизираната бухалка няколко пъти и въздухът изсвистя. Не беше най-доброто, но и пак бе по-добре от нищо. Върна се при металната врата и направи първата крачка. Едва не падна напред. Стъпалото беше счупено и подаде под тежестта му. Побърза да стъпи на следващото. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-тъмно ставаше. Въздухът тук бе така тежък, че му идеше да повърне отново. Започна да диша през устата. Поемаше си дълбоки глътки и издишваше. Когато стигна дъното, фенерчето освети помещението и Кибум извика.

Кръв. Навсякъде по пода имаше кръв. Малки капки и големи петна. Ужасът го впримчи в клопката си и не му позволи да си поеме въздух. Господи, трябваше да се махне на секундата. Не беше сам тук. Усещаше го. Тогава чу ръмжащия звук. Дойде някъде от горе. Кибум се завъртя към стълбите и я видя. Малкото момиченце от снимката. Тя беше, той бе сигурен

Стоеше в началото на стълбите, там, където той бе залитнал. Бялата светлина освети мъртво бледото ѝ лице. Косата ѝ беше пусната и падаше леко пред очите. Ръцете ѝ стояха отпуснати, безжизнено до тялото. Това, което го ужаси обаче, бе огромното червено петно отпред, точно под сърцето ѝ. Розовата рокля, беше пропита от кръв.

Момиченцето направи крачка напред и Кибум усети как залитна. Тялото му удари бетона, а фенера падна на земята и изгасна. Сега виждаше единствено силуетът ѝ, който продължаваше да се приближава. В ужаса си хвана откъснатия дървен крак и го запрати по нея. Той обаче мина над главата ѝ и падна на стъпалата.

- Не се приближавай! - извика. - Стой далеч!

Започна да пълзи назад, докато гърба му не удари стената. Усети как разнася кръвта по пода със себе си.

Фигурата продължаваше да слиза.

Той не можеше да помръдне, паниката го бе парализирала. Затвори очи и направи нещо, което не беше правил от десет годишен. Изпищя. Изпищя силно и пронизително и продължи да пищи, докато гърлото му не пресъхна. Усети как нещо се приближава и го хваща за крака. Червата му се преобърнаха и почувства как всеки момент ще припадне отново. Мисълта, че щеше да свърши тук, в мазето на изоставената къща, изяден от зомби и най-вероятно нямаше да го намерят близките петдесет години, накара сълзи да бликнат от очите му. Ако сега се напикаеше картинката щеше да е пълна.

Обаче не се случи нищо.

Тишина.

Чуваха се само ситните капчици дъжд и вятърът, който продължи да вее някъде горе. След това нещо светна. Кибум не посмя да погледне, докато не чу смеха. Тих кикот, който прерасна в силен смях. Едва тогава отвори очи. Фенерчето светеше точно в тях и за миг не можеше да различи нищо. После светлината се отдръпна и той видя двете фигури.

Минхо се заливаше от смях по пода, а Джинки държеше камера в ръце.

- Мда, получи се по-добре от очакваното. - каза той.

Кибум все още дишаше тежко, докато двамата го хванаха за рамената и му помогнаха да се изправи. Главата му се въртеше във всички посоки и аха да падне пак. Червата му се преобърнаха, когато погледна към стълбите, очаквайки да види момичето, но там нямаше никого.

Погледна ту единия, ту другия.

- Аз печеля баса. - каза Минхо. - Той изпищя, така че аз го печеля.

- Хванали сте се на бас. - каза тихо Кибум, бавно осъзнавайки какво ставаше.

- Не се сърди, Кибум. - каза Джинки. - Знаехме, че няма да издържи цяла нощ тук и решихме, че ще е забавно да...

- Хванали сте се на бас? - повтори по-силно, изричайки всяка дума бавно. Усети как силен яд се надигна в тялото му. Ако лицето му не беше по-бледо от платно, сега щеше да почервенее от гняв. - Докато тичах ужасен из къщата и те търсих вие сте си играли?- Кибум погледна камерата в ръцете на Джинки. - И снимали?

Минхо отвори уста да каже нещо, но не успя. Кибум надигна свитата си в юмрук ръка и я заби с все сила между очите му. После се завъртя и срита Джинки в топките. И двамата се превиха на пода, стенейки и псувайки.

Изглежда все пак си спомняше нещо от уроците по самозащита.

Когато тримата влязоха обратно в пикапа, навън все още бе тъмно. Слънцето вече трябваше да изгрява, но сивите облаци засланяха всяка частица светлина. Още ръмеше, но слабо, а вятърът съвсем бе стихнал.

- Стига, Кибум, не се сърди. - Джинки седна до него на задната седалка. - Това беше просто шега.

Кибум се завъртя към него и го удари в корема. Джинки изохка и се сви на две.

- Просто шега?! - извика той - Шега?! Щях да умра от страх там, Джинки! Можех да изляза! Можех да си замина и да те оставя! И трябваше да го направя, след като си достатъчно голям идиот сега да ме гледаш в очите и да казваш, че това е просто шега!

Минхо смотолеви нещо на предната седалка и Кибум му хвърли ядосан поглед.

- Ами ти? Как можа! Мислех, че си ми приятел!

Той се обърна назад и му подаде камерата, заедно с плик. - Ето, изтрий записа. Вътре са и парите ти плюс тези, които заложиха всички останали. Още веднъж - съжалявам. Идеята беше глупава.

Кибум ги взе и промърмори нещо ядосано. - Да се махаме от тук. Не мога да издържа и минута повече да гледам тази къща.

Чак, когато колата потегли, Кибум започна да се успокоява. Все още усещаше как сърцето му биеше лудо в гърдите, но сега, знаейки, че вече е в безопасност, започна да се чувства по-добре.

- Как направихте кръвта толкова истинска? - попита той, когато къщата остана далеч назад, а дишането му стана нормално.

- Тя си беше истинска. - каза Джинки. - Сестра ми работи в болница и от време на време я посещавам там.

Кибум го погледна ужасено. - Взимали сте кръв от болницата? Вие сериозно не сте вред! - Ръцете му пак се свиха в юмруци и само ако не бяха в колата, отново щеше да ги разбие във всеки един от двамата. - Всички ли знаеха за това?

- Само ние двамата, всъщност. - каза Минхо от предната седалка. - Съмнявам се останалите да се бяха съгласили.

- Ами животинските звуци? - попита Кибум. - Те звучаха толкова истински?

Джинки извади малка тонколонка от дънките си.

- Оставих я в една от пукнатините на къщата, докато обикалях по-рано.

- И през цялото време, докато те търсех си бил добре?

Джинки сведе виновно глава. - Да... Виж, Кибум, съжалявам наистина. Беше глупава идея.

- Мислиш ли? - извика той и го накара да подскочи. Пое си дълбоко въздух и издиша шумно. Все още не бе приключил с тях. Когато се успокоеше щеше да пребие и двамата. - Ами момичето? Как го направихте?

Минхо погледна в огледалото за обратно виждане - Какво имаш предвид?

- Малкото момиче с розовата рокля? Само не ми казвай, че сте наели актриса да го изиграе? Изглеждаше толкова истинска!

Джинки изглеждаше объркан. Двамата с Минхо се спогледаха. - Кибум... не сме наемали никакви малки момичета. През цялото време в къщата бяхме само аз, ти и Минхо.

- Не аз... - Кибум погледна към Минхо, после към Джинки. - Аз я видях... тя... тя беше там.

Джинки вдигна рамене - Наистина Кибум, не знам за какво говориш.

Кибум панически хвана камерата, която Минхо му бе дал и включи екрана. Започна да преглежда записа кадър по кадър.

Нищо.

Нямаше я на нито един от тях. На всички беше или той, или Джинки или Минхо. Дори на мястото, където бе започнал да пълзи в мазето. Камерата бе насочена към стълбите, точно където стоеше тя в онзи миг, но записът показваше само празно пространство.

Вдигна поглед, за да каже нещо на Минхо, вместо това очите му фокусираха пътя и той усети как застива. Цялата нощ мина през главата му като на лента.

Някой пищеше.

Той пищеше.

Тя стоеше там, на пътя. Косата бе спусната пред лицето, розовата рокля бе подгизнала от кръв.

Минхо викаше, Джинки викаше. Колата поднесе настрани и излетя от пътя. Последното, което Кибум успя да чуе, бе тежкият, агонизиращ вик, която нямаше как да принадлежи на човешко същество.

После всичко потъна в ужасяваща тъмнина.

--------------------

Първият ми опит да напиша хорър... Макар, че се получи по-скоро като съспенс :D В бъдеще бих пробвала да напиша нещо по хардкор, само да подхвана някоя книга на Стивън Кинг пак.

Надявам се шота да ви е харесал и благодаря, че го прочетохте~