Един месец по-късно:

Минхо надигна глава и срешна милото лице на Темин, очите му светейки, изпълнени с енергия, която сякаш струеше от него. Розавокоското седна на малката пейка до него и положи брадичка на рамото му, карайки лекаря да извърне глава към него и да срещне онези прекрасни очи които винаги, абсолютно винаги го караха да настръхва. След което се усмихна, когато по-малкия се приближи и бързо целуна устните му, преди да се отдели и да седне срещу него на масата.

-Защо избяга? – Попита го засмян Минхо, докато разчистваше масичката пред него и след което свали очилата си, поставяйки ги до документите които до сега разглеждаше. Темин се усмихна преди да стовари огромна чанта на масата и намигна весело.

-Обяда ти е готов! – Каза гордо и Минхо можеше да се закълне че количеството слюнки които бе отделил при помирисването на аромата който се носеше от чантата, бе нездравословно. – Постарах се, все пак!

Минхо надигна подозрително глава и премери с поглед сияещото момче, преди да зададе въпроса си.

-Какво става, знам този поглед.

-Подарък! – Бе единственото което получи в отговор и Темин който подскачаше на място, преди да се извърне и да не извади от чантата си малък хартиен плик и не го подаде на русокосия, който го пое с интерес, премествайки погледа си надолу и започна да го отваря, след малко изваждайки от там тъмна снимка. Огледа я и мигновено вдигна изненадан поглед, преди да се усмихне до уши.

-Ходил си на ултразвук? – Прошепна и вторачи поглед в снимката, оглеждайки бебето, което сега ясно се виждаше, усмивката продължавайки да свети на лицето му. – Но... Защо не ми каза?

-Заради подаръка! – Тросна се момчето, сякаш това бе най-очевидното нещо на света, след което го погледна, готов да поеме въпросите на Минхо.

-Но, но подаръка не е ли това? – Попита лекаря, виждайки как Темин поклаща глава в отрицание, преди да се усмихне дяволито, след което пое ръката на Минхо и му намигна казвайки:

-Искаш ли да знаеш какъв пол ще е малкото?

-Не може да бъде! – Възкликна Минхо бавно, преди за пореден път да се засмее. Това бе един от онези моменти в които си толкова щастлив за нещо, че единственото което можеш да правиш, докато осмисляш информацията е да се усмихваш като идиот, понеже самия ти не знаеш дали съществува по добра емоция или изражение което би трябвало да придобиеш за определения случай. Затова Минхо продължаваше да се усмихва до уши, стискайки ръката на Темин, преди момчето да му прошепне.

-Ако си готов, просто обърни снимката. – При тези думи, русокосия усети как се разтреперва от вълнение, преди да затвори очи и не обърне снимката. След секунда събиране на кураж, надникна с едното око, виждайки думата изписана със син маркер.

„Момче."

-Господи. – Прошепна Минхо и отново затвори очи, стискайки ръката на Темин още по-силно, преплитайки пръстите им, след което разтръска глава и го погледна. – Честито малкия. Ще е прекрасно да имаш син.

Темин сбръчка вежди, след което пое и другата ръка на Минхо и го погледна в очите сериозно, до толкова че лекаря се усъмни дали не е казал нещо с което да засегне розавокоското, нещо което по някакъв начин му е напомнило за случката отпреди месец и нещо, през ръцете му неволно преминавайки тремор.

-Минхо... Моля те, от все сърце желая... – Започна момчето бавно, русокосия агонизирайки, докато то търсеше правилните думи за да се изкаже. – Искам да знаеш, че за мен, ти имаш абсолютното право, да се наричаш баща на това дете... Защото от теб получих такава упора, каквато до сега никога не бях срещал изобщо. – Минхо видя как устните на момчето започнаха да треперят заплашително, за пореден път показвайки на лекаря, как всъщност колкото и да твърди че е добре, Темин не бе добре. Но за съжаление Минхо никога не бе способен да изкара цялата истина от малкия, как наистина се чувства за да помогне по какъвто и да е начин, че това го караше се усеща по-безпомощен от всякога. За това, за съжаление, трябваше да дава само и единствено подкрепата която Темин приемаше в конкретния момент. Те не бяха толкова близки в интимни отношения колкото Минхо би искал и бе напълно наясно защо. Защото след преживяното, той си нямаше и на представа как това момче бе събрало такава смелост отново да се довери на друг човек, и честно в конкретния момент се чувстваше толкова поласкан и докоснат от действията на Темин, че без капка срам остави сълзите просто да потекат от очите му надолу. Розавокоското мигновено стана и седна до него, подхващайки брадичката му и извивайки я към себе си, сълзите вече избърсани биваха заменени с нови. – Какво има? Минхо какво има? Нещо лошо ли казах? Ако не иск—

-Шшш, не, не, не, не, не... Не е това миличък... – Каза тихо Минхо, след което подхвана двете ръце на Темин и ги положи на лицето си, опитвайки се да успокои урагана от чувства който го бе залял. В същото време Темин стоеше до него, оглеждайки го внимателно, палците на ръцете му нежно галейки бузките на Минхо, докато чакаше мъжа да проговори. – Ти... Не мога да повярвам на това което чух току-що, искам да кажа... Никога не съм очаквал че толкова скоро ще отвориш сърцето си по този начин и ме е толкова страх да не те подведа—

-Няма начин да направиш подобно нещо. – Прошепна розавокоското, усмихвайки се нежно, след което положи галва на рамото на лекаря. – Реакцията ти го доказва...

Минхо изстена тихичко, преди да придърпа Темин в прегръдката си, опитвайки се да успокои смляното си от бесните удари сърце, което за жалост не бе способно да забави ритъма си след казаното от малкия. Темин тихичко се засмя и го прегърна също толкова силно, поставяйки малки, меки и лекички целувки по шията на Минхо, едната от ръцете му проправяйки си път до косата му, стискайки кичурите които бе хванал.

-Благодаря ти... Благодаря ти—

-Аз съм този който трябва да ти благодари. – Каза му Темин, след което се отдели от него и го целуна нежно, усещайки сълзите на Минхо по устните си, усмивка плъзвайки на лицето му. – Толкова си сладък.

-Не съм сладък. – Каза лекаря троснато, докато продължаваше да го гледа все така любвеобилно.

-Да, това е като Кибум да признае че няма стил, моля ти се. – Каза Темин и двамата се засмяха, преди Минхо просто да се наведе напред и да слее устните им, защото единственото нещо на с което не можеше да се насити от както бяха задно бе да го целува.

Затова, чисто и просто го целуна. И го целуваше и целуваше. И продължаваше да го целува. И отново го целуваше. А Темин просто му отвръщаше със същия плам и неговата млада страст.

-Къхъм... – Покашля се някой до тях, карайки момчетата да се отделят един от друг, Темин засрамено погледна надолу. – Радвам се че се обичате толкова много, но имам проблем.

Минхо надигна поглед, очите му срещайки тези на Кибум. Момчето за пореден път беше с торбички под очите, което никак не му хареса.

-Нали ти казах да ограничиш работата си, особено сега, моля ти се! – Помоли го Минхо, в същото време усещайки как ръката на Темин хвана неговата, погалвайки го нежно.

-Да знам и го направих, но я ти се опитай да приготвиш сватба за един месец, за да не ти личи в кой месец си под костюма. – Въздъхна Кий, след което седна до Темин, изваждайки телефона си и отваряйки галерията, започвайки да се рови из снимките. – Няма да повярвате какво ми е купил Джонг! Този костюм е толкова красив, изящен, истинска прелест! – Каза и започна да показва снимки, развълнувано коментирайки всеки един детайл, докато снимките не показаха още един костюм, чисто бял. – Това е моя подарък за него. Майка ми ми помогна с избора и с финансирането на сватбата... Щом чу че ще става баба и че ще има сватба, започна на мига да звъни на сватбени агенции, цветарски фирми, сладкарници... Наела е симфоничен оркестър! Сватбата ще е в огромна градина с шатри изпълнена с цветя! Господи има и фонтани!!

-Имам чувството че тази жена ще фалира. – Каза Темин, още разглеждайки костюма.

-Ти да видиш къде ще е медения месец. – Въздъхна Кибум, след което започна да рови из чантата която Темин бе довлякъл, очите му попадайки на снимката от ултразвука. – Не може да бъде, защо не ми каза! – Възкликна и грабна снимката, усмихвайки се глуповато. – Щях да дойда с теб!

-И аз това му казах! – Каза Минхо.

-Но трябваше за да подготвя подаръка на Минхо. – Каза розавокоското подсмихвайки се, получавайки искрена щастлива усмивка.

-Какво искаш да кажеш?

Темин само поклати глава и обърна снимката в ръцете на Кибум, момчето зяпвайки. Очите му погледнаха написаното, след което погледна Темин, после Минхо, веждите му правейки няколко подскока нагоре, преди да се засмее.

-Честито на печелившите! – Каза, след което продължи да рови из чантата, вадейки обяда на Минхо, търсейки какво да яде. – Започнали ли сте да мислите за име?

Лицето на Минхо бе замислено за секунда, преди леко да посърне, след което погледна усмихнатото изражение на розавокоското.

-Намислил съм нещо. – Каза Темин, след което отправи усмивката си към лекаря намигвайки и подпирайки глава на рамото му.