Джонгхюн се втурна към Кибум и повдигна тялото му, прегръщайки го. Имаше кръв навсякъде, беше като клане. Ръката му веднага намери прострелната рана на рамото на Кибум и стисна с всичка сила.

-Какво направи... идиот... – Проплака Джонг, след което надигна поглед, само да види как виновника за всичко се отдалечаваше, как Джи ЧанУк се загуби от погледа му, продължавайки незнайно накъде. – ПОМОЩ! – Изкрещя с цяло гърло Джонг, продължавайки да притиска кървящата рана. Кой изобщо бе решил да ги изпита по този начин?

Всичко беше като в някакъв филм, всичко се забави, всеки човек който мина покрай него, всеки вик който се чу бе заглушен. Джонгхюн се чувстваше толкова безпомощен, не можеше да помогне с нищо, само и единствено да притиска раната и да се моли. Изведнъж усети как Кибум бе издърпан от треперещите му ръце, оставяйки го сам, ръцете му изстинали и кървави. Оставяйки го уплашен до смърт, сърцето му смляно, белите му дробове сякаш накъсани от учестеното дишане. Стана от пода, почти падайки обратно на земята, спъвайки се неколкократно, преди да успее да се задържи на краката си, които трепереха като лист, след което продължи след носилката на която Кибум лежеше. В този момент, през съзнанието му минаха какви ли не спомени, всеки един от тях карайки го да заплаче.

„Той искаше да ми каже нещо."

„Преди седмица щеше да ми каже нещо... Преди да му се развикам по онзи гаден начин."

„Беше толкова щастлив..."

***

Минхо продължаваше да държи Темин в обятията си, опитвайки се да игнорира безумните удари на сърцето си. Тялото му потръпваше неволно, знаейки че момчето се бе сгушило в него, че разчиташе на него толкова много. А тези мисли караха себичността вътре в Минхо да заговори с омаен глас и да започне да гали егото му, шепнейки му колко бе нужен на Темин и колко щастлив трябваше да се чувства. Обаче вниманието му бе привлечено в друга посока, посока която бе толкова притеснителна и плашеща, че дори не искаше да се оставя на въображението си.

Беше чул изстрел. После втори. Стреляше се. Какво ли бе станало с този Джи ЧанУк, ами с охраната? Дали ДжонгИн бе дошъл? Ами ако някой бе пострадал. Крещеше се за помощ. Искаше да помогне. Но момчето в скута му също крещеше за помощ, безмълвно, но красноречиво. Минхо придържаше Темин, едната му ръка вплетена се в косите му, другата придържайки го до себе си. Розавокоското продължи да плаче тихичко, не отделяйки лицето си от врата на Минхо, сякаш по този начин се бе скрил от света. Минхо продължаваше да го гали по меката, млечно ягодова коса, шепнейки му успокоителни думи, след известно време осъзнавайки, че не говореше нищо смислено, просто някакви несвързани неща, опитвайки се да го разсее от случилото се. Темин се бе вкопчил в него като удавник, стоновете започвайки да намаляват. След известно време, изпълнено с тихи думи и нежни ласки, момчето се отдръпна назад и погледна Минхо в очите, карайки лекаря изведнъж да почувства такова напрежение, сякаш зелените очи на момчето го поглъщаха за пореден път. Сърцето му се сви отново, разби се като лудо, дъха му секвайки. Не трябваше да намира момчето за толкова красиво докато сълзите се стичаха по бузките му, но го правеше. Беше толкова неземен, тези очи напоени със сълзи. Но не беше редно да изглежда така. Не бе виновен за нищо, за абсолютно нищо, а пак страдаше неизмеримо, макар и да криеше мъката си, заравяйки я на дълбоко в себе си.

Но в конкретния момент, зад тъгата, която ясно се четеше в очите му, там се подвизаваше и една друга закътана емоция, сякаш изведнъж Темин се бе разкрил пред него, разтворил заключената книга която представляваше и превел текстовете и на език, който бе познат на Минхо... Поне до някъде...

Зад тъгата се подвизаваше незадоволено любопитство, очите на Темин добивайки тъжен, но все пак въпросителен оттенък, който замайваше Минхо. Момчето наклони глава, сякаш очаквайки отговор, отговор на въпрос който така и не бе задал, но в същото време очаквайки Минхо да му отговори.

-Наистина ли? – Попита момчето, ръката му поправяйки си път до врата на Минхо, пръстите му нежно погалвайки настръхналата му кожа. – Наистина ли мислиш това което каза?

Минхо трескаво започна да връща лентата на всичко казано от него.

„Обещавам да не се отделям от тебе."

„Толкова си важен за мен, бих направил всичко за теб."

„Никой, никога повече няма да те доближи."

„Ти не заслужаваш нищо от това. Помни ми думите, обещавам ти да те пазя."

„Толкова си важен за мен мамка му."

Мъжа преглътна няколко пъти, опитвайки се да смекчи болката в изсъхналото си гърло, сърцето му размазвайки се от неуморимата бързина с която се разбиваше и самоунищожаваше. През сухите си устни, намирайки сили да произнесе звук от гърлото си, запъхтян от адреналина, Минхо проговори.

-Темин аз... Да, просто... такова... Аз наистина—

-Аз също Минхо... – Прошепна момчето и го придърпа по-близо, прегръщайки го нежно, сълзите все още красейки нежното му лице, емералдите в очите му блестейки особено. Русокосия настръхна, когато усети допира на нещо изключително меко, нежно и топло до врата му, секунди по-късно давайки си сметка че това всъщност бяха прекрасните устни на Темин, които в момента се отъркваха в шията му, сълзите мокрейки кожата му, карайки го да трепери. Ръцете на Минхо моментално си проправиха път, обгръщайки розавокоското. Лявата му ръка неволно докосна корема на момчето, при което трескво се отдръпна назад, мозъка му отказвайки да регистрира действията на крайниците му, прекалено объркан от последните няколко минути. Но в същия момент усети нежната ръка на момчето, как хваща неговата и е доближава и поставя върху корема си. Минхо настръхна от глава до пети, вътре в него нещо изкрещявайки и го накара да се почувства толкова привилегирован и щастливец, че му бе позволено да докосне корема на Темин, да осъществи дори за малко връзка със малкото същество растящо в момчето. Една малка сълза си пропрви път надолу от окото му по бузата, изгубвйки се в прекрасните розови и меки коси на Темин. Беше един магичен момент, в който Минхо имаше усещането че бе човек, на който му бе позволено да се докосне до истинското щастие на света и бе напълно прав, защото любовта и новия живот бяха смисъла на съществуването... Поне за него.

Но след минута се чу силен звук, нещо изгърмя. След което вратата на реанимацията бе отворена и на прага стоеше той. ЧанУк бе вдигнал пистолета си и го бе насочил към момчетата. Минхо замръзна на място от страх, мозъка му започвайки да работи на бързи обороти, пресмятайки шанса му да спаси Темин от сигурния престоящ изстрел и колко ли бързо би успял да го защити със собственото си тяло. Темин дори не помръдна, главата му все така закътана в шията на Минхо, зъбите му захапали престилката на лекаря, тялото му продължавайки да се тресе от страх.

-Много удобно малкия. – Изсъска ЧанУк и направи крачка към вратата. – Много удобно да избягаш от мен и да се покриеш при някой друг. – Засмя се отровно и отметна косата която бе попадала по очите му в които можеше да се види безумието в което бе изпаднал. - Колко дълго си мислиш че ще те опази това нищожество? - След което погледа му се насочи право към Минхо. – А теб не те ли е срам да се бъркаш в семейните проблеми на чуждите хора?

Минхо понечи да каже нещо, нещо каквото и да е за да разсее и забави откачалката, но бе прекъснат от изстрел, който слава на Бога ги пропусна и разби прозореца зад тях. Темин се разтрепери още повече и изпусна стон на ранено животно, ръцете му стискайки плата на престилката на Минхо, не отделяйки се от него.

-Малка кучка, не ти стигаше цялото мрънкане, а сега продължаваш да цивриш. – Образа на безумието се бе изписал на лицето на ЧанУк, плашещо и непоносимо. Минхо се оитваше да запази самообладание. – Какво искаше от мен? КАКВО!?

-Помощ... –Прошепна Темин толкова тихо, че лекаря не бе сигурен дали наистина е чул правилно, преди момчето орново да изстене почти безмълвно. – Помогни ми... Минхо моля те...

-Най-добре за всички ще е ако се разкараш от там и се прибереш обратно с мен у дома, а там вече ще решим как по-точно ще разкараш това нещо от себе си—

-Млъкни. – Изсъска студено Минхо през, зъби, усешайки как захвата на Тмеин около него се стяга и виждайки как физиономията на ЧанУк се изкривява все повече, след което почти изкрещя. – Да не си посмял да му кажеш нещо подобно още веднъж!

Мъжа насочи пистолета към главата на Минхо и започна да крещи, ръката му тресейки се, заплашвайки да натисне спусъка всеки момент и да стреля незнайно на къде.

-ТИ НЯМАШ ПРАВО НА КАКВОТО И ДА Е!! – Продължаваше да пристъпва напред, очите му изцъклени и зачервени от злобата и напъването на крясъците, които му изпиваха енергиятя и го накараха да хване треперещата си ръка с пистолета и да я подкрепи с другата. Чистия облик на безумието, който изпращаше тръпки по тялото на Минхо. Как бе могък Темин да живее с това нещо толкова години и да си е мислил че ще има промяна. – ЩЕ ВИ УБИЯ И ДВАМАТА, ЩЕ УМРЕ—

Чу се изстрел и Минхо инстинктивно подхвана Темин и го повдигна, обръщайки гръб към ЧанУк след което се свлече бавно надолу подпирайки розавокоското на земята и затвори очи очаквайки болката от изстрела. Секунда, две, три четири... Нищо. Тялото му се бе вцепенило и не искаше да помръдне. Но къде бе . болакта? Сърцето му се сви и той погледна надолу в обятията си и срещна насълзените очи на Темин, чиито ръце мингновено се стрелнаха нагоре, притеснения му поглед търсейки доказателство че Минхо е ранен, опипвайки лицето му, шията, ръцете и гърдите, преди да изпусне уморен и изплашен стон сълзите потекоха още по-силни от всякога. Те бяха добре.

-Д-р Чой? Добре ли сте? – Чу се познат вик и Минхо се обърна виждайки как ДжонгИн прескача нещо на пода и се втурва към тях, след което клекна до него и подхвана треперещия Темин, двамата изпрвяйки го от пода. – Господи как се уплаших.

-Какво се случи? – Попита Минхо и моментално погледна ЧанУк, който бе на пода, притискайки корема си и как двама полицаи и лекари го изправяха на носилка, крещейки наляво-надясно за още помощ, което накара лекаря да се приближи, не пускайки Темин, въпреки възраженичта на ДжонгИн, но и розавокоското не посмя да го пусне.

Озовавайки се в коридора, той моментално видя тичащия към него Джонгхюн, който бе облян в сълзи и трепереше и се препъваше на всяка трета крачка, преди момчето да се свлече в на земята, комисаря подхващайки го и изправяйки го, Джонг грабвайки униформения и започна да го разтриса крещейки през сълзи.

-Ко-опелето го застреля... Какво д-да правя? Т-той се хвърли к-към свадата и го про-ростреля, може—

-Какво се е случило?

-Простреляха Кий! – Изплака Джонгхюн и краката му отново поддадоха, ДжонгИн изпускайки го и мъжа падайки на колене. Преди Минхо да успее да осмисли казаното, чу рязкото вдишване до себе си и извърна глава към Темин, чиито сълзи бяха засъхнали по бузите му, ужаса изписвайки се на пребледнялото му лице, устните закрити от дланта му.

-Г-господи, аз съм виновен... – Прошепна момчето, започвайки да клати глава, сякаш искайки да отрече станалото, но не можеше. – То-това... Те... Не мога да повярвам... Не тр-рябваше да им го причинявам. Т-той не го заслужаваш-ше... А т-то... Н-не беше тяхна вината...

„...те"

„причинявам"

„...тяхна..."

„тях"

Не говореше за Кий и Джонг. Сигурен бе. Това можеше да значи само едно.

Буца заседна в гърлото на Минхо. Не можеше да е истина, не можеше да се случва. Погледа му се отправи към нищо и не подозиращия Джонгхюн, който все още ридаеше на пода.

Защо Кибум?