Минхо паркира колата си пред огромния сватбен комплекс към края на Сеул. Беше красива бяла сграда, цялата украсена с цветя. О, Кибум не се беше шегувал. Имаше огромен банер с имената на Кий и Джонг, над огромна сякаш позлатена врата, която бе широко отворена, приветствайки гостите. Отпред седеше намусен мъж в бял костюм с книга, в която отбелязваше поканените.

-Та колко частна сватба е това, по-точно? – Попита Темин шепнешком, когато с Минхо се доближиха до „бодигарда", другия подавайки поканата им. Мъжа я погледна, след което отбеляза в книгата, след което им се усмихна неочаквано любезно, покланяйки се и поканвайки ги.

-По-частна от колкото си мислиш. – Каза игриво Минхо. Темин само кимна и двамата влязоха в голяма зала, и тя обсипана с цветя и бели маси, огромно пространство в средата, на пода поставен червен килим, а точно отдясно беше изцяло стъклена стена, залата сякаш бе полу оранжерия, красива врата отворена към изящна градина, обсипана отново с цветя, окачени по шатрите, под които имаше маси обсипани с храна и напитки. А в най-голямата от всички бяха поставени множество столове обърнати към олтара, пред който след половин час щяха да застанат Кий и Джонг. Темин потрепна. Беше вълнуващо да присъства на такава церемония. До него Минхо го хвана под ръка и двамата се отправиха към една от по-свободните шатри към края на градината, намирайки една свободна маса.

-Седни тук, аз е донеса нещо за пиене. – Каза нежни Минхо и постави малка целувка на челото на по-малкия, преди да се отправи към масите с блюдата и напитките. Темин го проследи с поглед, преди да започне да оглежда около себе си. Навсякъде имаше хора, всички издокарани и говорейки весело един с друг, носейки цветя и подаръци. Това накара Мини да се обърне настрани и да погледне стола до него, вглеждайки се в двата големи букета и кутията с подаръка им. Кога ли щяха да ги видят? Предполагаше че няма да може да си каже и дума с Кибум преди церемонията. Може би по-късно евентуално? Въздъхна и продължи да оглежда тълпата, преди да чуе шум зад себе си. Главата му се завъртя моментално, заставайки очи в очи с Джонгхюн, който бе приклекнал между два храста. Момчетата се взираха дълго време едно в друго, преди Темин да свие въпросително очи, лицето му добивайки форма на недоумение.

-Какво за бога правиш там? – Попита го, все още не сваляйки очите си от странната гледка на мъж в бял костюм, на младоженеца, свил се в храстите в края на градината.

-Крия се. – Прошепна Джонг нервно, преди да подстане и да отиде към края, скривайки се зад висящия плат, така че да може само Темин да го вижда. – Сърцето ми е изскочи още малко.

-Нормално. – Усмихна му се по-малкия.

-Имам съмнения.- Продължи Джонг.

-Всеки има.

-Но ако го нараня? – Изстена мъжа, свивайки ръце пред гърдите си, лицето му помръквайки. – Причиних му достатъчно тревоги, дори не знам как така се озовахме тук, на всичкото отгоре детето ни—

-Ако не те искаше и не те обичаше, нямаше да ти предложи брак. – Каза му Темин, внимателно ставайки и отивайки пред Джонг, който клатеше глава.

-Толкова ме е страх.

-И мен. – Призна Темин, неговото сърце също разбивайки се в бесен ритъм.

-Защо? – Джонг надигна бързо глава, поглеждайки по-малкия.

-И аз мисля че съм в тежест на Минхо. – Промърмори момчето, след което надигна поглед и се усмихна на Джонг.

-Говориш пълни глупости. – Каза Джонг сериозно и положи ръка на рамото на Темин. – Нямаш си и на представа колко е щастлив и какво иска да направи за вас.

-Вече бях свидетел на маниашкото му пазаруване преди около половин час. – Каза малкия, усмихвайки се при спомена на Минхо с десет различни бебешки дрешки и една камара плюшени играчки, бутайки всичко в легълцето което бе избрал, влачейки го към още някакъв щанд. – Но не си мисли че Кий не е по-малко щастлив от Минхо. Според мен и той е притеснен повече от колкото си мислиш.

Джонг въздъхна, след което изправи гръб и си пое дълбоко въздух. Темин постоя до не го няколко секунди преди на усети нещо, което му даде идея. Той подхвана ръката на Джонг и я постави на корема си. Учудения младоженец позволи на Темин да усети тремора на ръката му преди тя да бъде положена. Минаха няколко минутки, преди Джонг да усети малкото побутване.

-Боже. – Промърмори и се усмихна, засмивайки се леко. – Това е невероятно.

-Кий се чувства по същия начин, дори по-щастлив, ако искаш повярвай. – Каза му Темин. Джонгхюн го погледна и кимна благодарно, ръката му дърпайки се и мъжа тръгна към една от масите на която Темин предполагаше че са родителите му. Момчето се усмихна нежно, точно преди да усети ръка на рамото си.

-Какво става тук? – Чу гласа на Минхо иззад себе си и се обърна, вглеждайки се в така познатия мил поглед, който погледна него, после Джонг, след което пак него.

-Изглежда младоженеца имаше нужда от малко окуражение. – Промърмори Темин, поемайки чашата от Минхо. Мъжа кимна, след което се усмихна нежно на по-малкия, опирайки главата си на рамото му. – Поне го открих. Беше изпаднал в драма.

-Драма ли? – Надигна вежда Минхо.

-Да, нещо такова.

-И?

-Нищо особено, просто няколко окуражителни думи, които мисля че имаха желания ефект. – Усмихна се Темин. Точно когато се обърна настрани с периферното си зрение забеляза познато лице. – Кий!

Момчето се обърна назад, виждайки Темин и Минхо и веднага закрачи към тях, бързо, опитвайки да се измъкне от прииждащите поздравяващи го хора. Няколко дълги минути по-късно и след като бе казал думата „благодаря" многократно, Кибум успя да стигне до приятелите си.

-Не трябва ли булката да не се показва до самата церемония? – Попита Минхо и се засмя, Темин бутайки го с лакът.

-Да бе да, знаеш че Джонг едва ли ще издържи час и половина в една стая. – Каза Кий, думите карайки по-големия да се задави с питието си, едвам дишайки от смях. Темин само завъртя очи. – Толкова се радвам че сте тук!

-Нямаше начин да пропуснем. – Каза Темин, след което отправи разочарован поглед Минхо, който се опитваше да изкашля виното което бе влязло в кривото му гърло, но все още смеейки се с прегракнал глас. – Виж го колко е щастлив.

-Виждам. – Поклати глава Кибум, след което хвана Темин под ръка и го поведе към столовете пред олтара, Минхо ходейки след тях, все още смеейки се. – Запазил съм ви места на втория ред. Семейството ми е огромно.

-Сега, аз си мислех че ще трябва да си взимаме допълнителни столове. – Каза Темин, междувременно хвърляйки поглед към назад към Минхо.

-Глупости. – Кибум им показа местата, след което отново кимна благодарно. – Наистина се радвам че сте тук.

След което бързо се отдалечи, оставяйки другите двама да се настанят удобно. Темин седна внимателно, последван от Минхо, чието тяло още се тресеше от тих смях.

-Много умно изказване.

-Хей с Кий винаги сме се шегували, но този отговор беше най-добрия. – Поклати глава мъжа. – Виж има още пет минути преди началото на церемонията.

-Сериозно? – Каза Темин, поглеждайки учудено часовника си. И наистина, оставаха пет минути и хората вече заемаха местата си. Очите на Темин шареха из хората които минаваха покрай тях и се настаняваха, имаше деца които тичаха напред-назад, играейки си с балоните по столовете, а родителите им се опитваха да ги спрат и настанят. Усмивката на малкия се разшири, мислейки си как реално той вече е получил шанс за семейство. И то в най-неочакваната ситуация от най-неочаквания човек. Бе му спасил живота и му бе обещал бъдеще. Какво повече можеше да иска? Може би бе знак от съдбата, че точно в този момент Минхо доближи лицето си и прошушна в ухото на Темин.

-Представям си само след няколко години как ще трябва ние да го гоним. – Засмя се тихо и кимна към корема на Темин, след което отново се взря в децата. Зелените очи на по-малкия се взряха в тези на Минхо, карайки го да върне погледа си, припомняйки на русокосия как тези очи го караха да се чувства, как през тези изминали месеци те бяха покоя му.

-Знам че... – Започна Темин, хващайки ръката на Минхо, преплитайки пръстите им. – Че искаш да ми докажеш, че... да ми докажеш че няма за какво да се притеснявам и..

-Темини—

-... и че мислиш реално за бъдещето и полагаш усилия да се докажеш, но... – Розавокосия преглътна бавно, след което се усмихна. – Но не знаеш, че всяка твоя дума, непремерена дори, е знак за мен че ти няма нужда да се доказваш пред мен. Просто защото ти си си ти, и си перфектен просто така.

-Спри. – Каза тихо Минхо и извърна поглед, стискайки ръката на розавокосия.

-Какво казах? – Попита Темин учудено, само за да може ръката му да бъде още по-силно стисната.

-Спри, защото не искам да плача по-средата на церемонията. – Каза, след което събра смелост и го погледна, погледна онези зелено очи, онези емералди които вече осмисляха живота му. – Дори не знам от къде намираш всички тези думи с които да ме накараш да се чувствам по-добре, но едновременно с това да ме караш да искам да ти се докажа дори повече.

-Но не е нужно—

-Нека си призная, винаги ще е нужно и дори да обещая да не го правя, аз реално пак ще го правя. – Отговори русокосия и посегна със свободната си ръка да погали бузката на малкия, зачервени, очите му мигайки нервно. – Винаги ще искам да покажа най-доброто от себе си и винаги ще искам да съм човек който заслужаваш—

Темин поклати глава и се приближи, целувайки Минхо, неговата собствена ръка помилвайки скулите му, докато устните му нежно се движеха в синхрон с тези на другото момче. Точно тогава се пусна музиката, Темин се отдръпна и се обърна напред. Минхо направи същото, макр и леко разочарован. Но все пак.

Бяха на сватба.

Кибум и Джонгхюн бяха застанали един срещу друг, вгледани един в друг. Минхо можеше да види израженията на лицата им. Толкова бяха влюбени и бяха минали през толкова неща и препятствия. Но след като можеха да стигнат до тук, значи им бе писано. До тях, свещеника започна да говори. И честно, Минхо дори не го слушаше, потънал в мисли и наблюдавайки лицата на двамата си приятели. Дори не осъзна кога бе дошло време за клетвите им. До него Темин се намести, сърцето му биейки по-бързо от обикновено. Това бе момента. Искаше да чуе всичко, искаше да знае какво имат да кажат и какво ще обещаят.

-Аз, Ким Джонгхюн—

-...Чой Минхо – Каза шепнещ глас в ухото на Темин, карайки дъха му да замре, усещайки топлината на дъха на мъжа до него, който се бе навел към него небрежно, но от устните му излизаха думи, които го накараха да се разтрепери.

-...за годините през които те познавам—

-...за кратките месеци които прекарах с теб, - Продължи шепота, карайки розавкосия да настръхне, изпускайки почти всяка една дума от клетвата на Джонгхюн, заслушал се изцяло в думите на приятеля му.

-... Мога да кажа, че все още има какво да науча.

-...мога да кажа, че знам почти всичко за теб. – И от там нататък Темин забрави че е на сватбата на приятеля си и остана глух за всичко около него, освен за нежните думи на Михо, прошушнати в ухото му, карайки го да трепери, пълнейки очите му със сълзи. –Знам какво обичаш и знам какво мразиш. Знам че си толкова уплашен. Уплашен да не преживееш онзи ад отново. Но запомни това. Ако някой ден те нараня, теб или детето... ни... Аз самия ще знам че няма да имам прави дори да си помисля за теб.

-Ти си най-ценното в моя живот. – Чуха се думите на Джонгхюн, но сякаш от прекалено далеч.

-Ти стана най-ценното в моя живот, най-важния човек за мен. За тези кратки месеци, ти каза толкова неща, ти ми показа токова неща, ти ме промени, ти ме накара да искам да бъда по-добър човек.

-Искам да съм по-добър човек за теб, и никога повече да не те разочаровам.

Минхо подхвана ръката на Темин, карайки го да излезе от транса си и да го погледне, зелените му очи изпращайки тръпки по цялото тяло на русокосия, давайки му сила да продължи напред.

-Искам да знаеш че се чувствам като най-големия късметлия, бивайки допуснат в живота ти, а не забравен лекар, който ти е помогнал.

-Обещавам ти всичко, и не защото сега е нашата сватба и трябва да кажем нещо за протокола и да разплачем публиката. А защото ти го заслужаваш, а и ще съм ти длъжник до края на живота си. – Каза Джонг, гледайки хлипащия Кибум пред себе си, който бе поставил ръка на устата си, с другата хванал двете на мъжа пред себе си, опитвайки се да го придърпа до себе си.

-И искам да знаеш, че не копирам Джонгхюн, а наистина искам да ти обещая целия свят и да те направя най-щастливия човек. – Прошепна Минхо, очите му сякаш впивайки се в душата на Темин, дълбаейки тунел до сърцето му, което бе безполезно, защото в момента сърцето на розавокосия бе в ръцете на Минхо. Бе го поверил на него отдавна и вече знаеше. Че това бе правилния човек. За пръв път някой се влюбваше в него, и Темин знаеше че е за пръв път, защото винаги бе знае че не е обичан по истински начин. – Не съм направил много за теб, но искам да направя каквото и да е, да съм твой и ти да си мой. Защото, признавам, ти беше там и искаше помощ от мен и тогава за пръв път се почувствах полезен, но себичността в мен говореше, винаги говореше и те заклеймяваше. Вече знам че сърцето ми те бе избрало много преди да осъзная какво изпитвам и наистина мога да нарека чувствата си любов от пръв поглед. – Темин знаеше че няма смисъл да следи церемонията, думите на Кий бивайки изгубени иззад тези на Минхо, които причиняваха една непоносимо-приятна, мека и топла болка в гърдите му, карайки го да осъзнае как в момента се влюбваше все повече и повече в човека до него, дори не осъзнавайки кога сълзите му бяха потекли, в синхрон с тези на Минхо. – Искам да ти обещая всичко и искам твоето доверие, за което знам, че ще работя през целия ни живот, защото, съгласи се, ти изстрада много и съм сигурен че някъде вътре в себе си ще откриеш капката съм съмнение която съм виждал. Но няма да и помогна да вземе надмощие и ще те обичам и ценя с цялото си същество, защото Темин...

Минхо замра за миг, за един болезнен и дълъг миг.

-Минхо—

-Защото те обичам и искам да се омъжиш за мен. – Сърцето на Темин пропусна удар, очите му, мокри от сълзи, погледнаха надолу към ръцете на Минхо, виждайки причината за кратката пауза. Там в тях имаше кутийка, отворена, разкриивайки красивия пръстен и блестящия емералд. Картината пред очите на Темин трепереше. Дали бе заради насълзените му очи или заради треперещите ръце на Минхо, нямаше значение. Розавокосия преглътна внимателно, опитвайки се да накара сухото си гърло да проработи и след като успя да го овлажни дори съвсем малко, от устните му се изсипа глухо „да", което само го накара да заплаче дори по-силно, когато усети как пръстена бе поставен на ръката му.

Чуха се аплодисменти и Темин знаеше, че е пропуснал пръстените и целувката на младоженците, но преди дори да се усети, бе повлечен нанякъде, далеч от олтара и щастливите женени и публика, далеч от масите и шатрите към малката горичка на комплекса. Дори не осъзна кога бяха минали през равната пътечка, но се озоваха пред красиво дърво до прекрасно езеро. Пред него бе поставена изумително красива цветна арка, от нея висейки всякакви цветя, а под нея имаше мъж с книга, който ги гледаше в очакване.

-Не... – Прошушна Темин с невяра, пред него Минхо дръпвайки ръката му, двамата заставайки под арката, мириса на цветята опиянявайки розавокосия. Пред него лекаря въздъхна и проговори.

-Толкова си красив. – Усмихна му се нежно и откъсна едно малко цветче поставяйки го в косите на розавокосия, след което се наведе и постави мека целувка на челото му. След като се отдели от него, Темин мигновено чу думите на мъжа до тях.

-Чой Минхо, взимаш ли Лий Темин за свой законен съпруг, в болка и щастие, от най-светлите дни до най-самотните нощи. Да го обичаш, цениш и пазиш, докато смъртта ви раздели?

-Да.

Беше просто и ясно. Една съвсем малка думичка, която значеше целия свят за Темин.

-А ти, Лий Темин, взимаш ли Чой Минхо за свой законен съпруг, в болка и щастие, от най-светлите дни до най-самотните нощи. До го обичаш, цениш и пазиш, докато смъртта ви раздели?

И ето тук трябваше да бъде положена клетвата. Тук Темин трябваше да каже „да". Така той си поставяше цел. Цел с която Минхо се бе нагърбил и която розавокосия искаше да поеме също. Затова с широко отворени и насълзени от щастие очи, момчето вдигна глава и се взря в човека който обичаше повече от всичко на света и кимна.

-Да.

-Пръстените моля. – Каза свещеника. Това дори не осени Темин, къде може да са тези пръстени, докато от другата им страна не бе подадена бяла възглавничка с два пръстена, красиви и блещукащи на слънчевата светлина. Очите на малкия се стрелнаха настрани, само да бъдат срещнати с котешките очи на Кибум, който държеше възглавничката, зад него застанал Джонгхюн, усмихвайки се топло. Момчето поклати глава невярващо. Но в следващия миг вниманието му бе привлечено от ръката на Минхо, който взе единия от пръстените и го надигна, след което хвана едната ръка на Темин и се взря в него, а докато слагаше пръстена на ръката му говореше тихо, така че само розавокосия да може да го чуе.

-Ти си мой, а аз съм твой. Винаги ще се грижа за вас.

И тогава дойде реда на Темин, който се пресегна към възглавницата, ръцете му треперейки до неузнаваемост, страха че ще изпусне пръстена не го напускаше. Но след като успешно го бе взел, сега стоеше с дланта на Минхо в неговата пръстена поставен, а той шепнеше тихо.

-Аз съм твой, и ти си мой. – Думите му изглежда предизвикваха фурор в Минхо, който дори не почака покана, а се наведе напред, само за да бъде спрян от по-малкия, който прошушна в ухото му: „Имам ти доверие." преди устните им да се прилепят заедно, бавно и сладко, аплодисменти на Кий и Джонг бяха изгубени заради глухата тишина на месността, пеещите птици и музиката на вятъра, както и бушуващите емоции които бяха завладели атмосферата около целуващите се под цветния олтар. Темин усещаше сълзите си, както и тези на Минхо и единственото което можеше да направи бе да се притисне по близо в силната и защитническа прегръдка на момчето. След минути усети няколко вика и още два чифта ръце, които прегърнаха двойката, карайки го да се отделят, но не и разделят. Темин усещаше потупванията на Кий и Джонг, които ги поздравяваха и се смееха.

Но нямаше нищо по-важно от факта, че очите на Минхо не напускаха неговите, а ръката му не се поместваше от ханша му, придържайки го плътно до себе си.

И това беше.

Темин го обичаха и той обичаше в замяна.

Минхо обичаше и бе обикнат в замяна.

/КРАЙ./

***

А сега кажете кой с какво ще ме бие? You know what I mean right?